Този път слизаха още по-надълбоко и набираха скорост. Въздухът ставаше все по-студен и по-студен, докато фучаха по тесните завои. Затракаха над една подземна бездна и Хари се наведе навън, за да се опита да види какво има на тъмното й дъно, обаче Хагрид извика и го дръпна назад за яката.
Трезор седемстотин и тринайсет нямаше ключалка.
— Отдръпнете се назад — каза Грипкук важно, погали нежно вратата с един от дългите си пръсти и тя просто се стопи.
— Ако някой друг, а не таласъм на „Гринготс“, се опита да направи това, ще бъде всмукан през вратата и ще попадне вътре като в капан — заяви Грипкук.
— Колко често проверявате дали има някого вътре? — попита Хари.
— Горе-долу веднъж на всеки десет години — отговори Грипкук, като се усмихна доста злобничко.
Хари беше сигурен, че в този строго охраняван трезор трябва да се пази нещо наистина изключително, и се наведе нетърпеливо напред в очакване да види поне приказни скъпоценности, но в първия миг той му се видя празен. После забеляза на пода малък мръсен пакет, увит в амбалажна хартия. Хагрид го вдигна и го пъхна дълбоко в палтото си. Хари копнееше да узнае какво има вътре, но се досети, че няма смисъл да пита.
— Хайде да се качваме на тази адска количка и не ми говори по обратния път… Ще е по-добре да си държа устата затворена — каза Хагрид.
Подир още едно лудешко пътуване с вагончето те застанаха, примигвайки срещу слънчевата светлина, пред „Гринготс“. Хари не знаеше къде да тича първо, след като сега имаше цяла торба с пари. Нямаше нужда да знае колко галеона правят една лира стерлинга, за да проумее, че държи повече пари, отколкото е имал през целия си живот, повече пари, отколкото е имал дори Дъдли.
— Най-добре да си вземеш униформата — каза Хагрид и кимна към „Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи“. — Виж какво, Хари, ще имаш ли нещо против да отскоча до „Продънения котел“ да гаврътна едно съживително? Мразя тия вагончета на „Гринготс“.
Имаше вид, като че ли все още му е малко лошо, та Хари влезе сам и малко притеснен в магазина на Мадам Молкин.
Тя беше дебеличка усмихната магьосница, облечена изцяло в бледолилаво.
— „Хогуортс“ ли, моето момче? — каза, когато Хари почна да говори. — Всичко имаме тук… всъщност тъкмо сега гласим и друг младеж.
В дъното на магазина върху една табуретка стоеше момче с бледо лице с остри черти, докато втора магьосница подгъваше с карфици дългите му черни одежди. Мадам Молкин разположи Хари върху друга табуретка, нахлузи дълга одежда през главата му и започна да я набожда на подходяща дължина.
— Здравей — каза момчето, — и ти ли си за „Хогуортс“?
— Да — отговори Хари.
— Баща ми влезе в съседния магазин да ми купи книгите, а мама тръгна нагоре по улицата да разгледа магическите пръчки — заяви момчето с отегчен, провлачен глас. — После ще ги замъкна да видим метли за надбягване. Не разбирам защо първокурсниците не бива да имат собствени. Мисля, че ще уговоря татко да ми купи една и ще я вмъкна контрабандно в училището.
Момчето много напомняше на Хари за Дъдли.
— А ти имаш ли собствена метла? — продължи момчето.
— Не — каза Хари.
— Играеш ли изобщо куидич?
— Не — повтори Хари, като се чудеше какво ли, за Бога, е куидич.
— Аз играя… Татко казва, че ще е престъпление, ако не ме включат в отбора на моя училищен дом10, и трябва да кажа, че съм съгласен с него. Знаеш ли вече в кой дом ще бъдеш?
— Не — каза отново Хари, който с всяка минута се чувстваше все по-глупаво.
— Е, всъщност никой не знае точно, докато не пристигне там, нали, само че аз знам, че ще съм в „Слидерин“, тъй като всички от семейството ни са били там… Представяш ли си да попаднеш в „Хафълпаф“! Мисля, че бих напуснал. И ти ли?
— Хмм! — промълви Хари, като много му се искаше да каже нещо малко по-интересно.
— Я, виж този човек! — възкликна момчето внезапно и кимна към витрината.
Там стоеше Хагрид, хилеше се на Хари и сочеше два големи сладоледа, за да обясни защо не може да влезе.
— Това е Хагрид — заяви Хари, доволен, че знае нещо, което момчето не знае. — Работи в „Хогуортс“.
— Ооо — каза момчето, — чувал съм за него. Там е някакъв слуга, нали?
— Той е пазач на дивеча — възрази Хари. С всяка изминала секунда това момче все по-малко му харесваше.
— Да, именно. Чувах, че е някакъв дивак… Живее в колиба в училищния парк и сегиз-тогиз се напива, опитва се да прави магии и в края на краищата подпалва леглото си.
— Според мен той е страхотен — каза Хари хладно.
— Нима? — изненада се момчето с лека насмешка. — А защо е с теб? Къде са родителите ти?
— Умрели са — отговори Хари кратко. Не му се искаше да говори с момчето по този въпрос.
— О, съжалявам! — каза то, обаче в гласа му нямаше никакво съжаление. — Но те са били от нашите хора, нали?
— Били са магьосници, ако това искаш да кажеш.
— Смятам, че не би трябвало в училището да приемат от другия вид, не си ли съгласен? Те просто не са същите, никога не са били възпитавани да познават нашите обичаи. Представяш ли си, че някои от тях дори не са чували за „Хогуортс“, докато не получат писмото. Според мен би трябвало да се придържат към старите магьоснически семейства. Как ти е впрочем презимето?
Но преди Хари да успее да отговори, Мадам Молкин каза:
— Готово, моето момче.
И Хари, без да съжалява, че има оправдание да престане да разговаря с момчето, скочи от табуретката.
— Е, предполагам, че ще те видя в „Хогуортс“ — обади се момчето с провлачения глас.
Хари беше доста мълчалив, докато си ядеше сладоледа, който Хагрид му беше купил — шоколадов и малинов с орехови ядки.
— Какво ти е? — попита Хагрид.
— Нищо — излъга Хари.
Спряха да купят пергамент и пачи пера. Хари се поободри, когато намери шише мастило, което сменяше цвета си, докато пишеш. След като напуснаха магазина, попита:
— Хагрид, какво е куидич?
— Олеле, Хари, все забравям колко малко знаеш… Дори не знаеш за куидича!
— Не ме карай да се чувствам още по-загубен — помоли го Хари и разказа на Хагрид за бледото момче при Мадам Молкин.
— …и той каза, че деца от мъгълски семейства изобщо не би трябвало да се приемат…
— Ти не си от мъгълско семейство. Ако той знаеше кой си всъщност… Той е израснал с твоето име, щом родителите му са магьосници… Нали видя хората в „Продънения котел“? И изобщо к’во ли знае той за т’ва! Някои от най-добрите, дето съм виждал, бяха единствените вълшебници сред дълго родословие от мъгъли… Я помисли за майка си! Пък гледай к’ва сестра имала!
— Та какво е куидич?
— Това е нашият спорт. Магьоснически спорт — нещо като… като футбола в мъгълския свят… Всички се интересуват от куидич. Играе се високо във въздуха, на метли и с четири топки… Трудничко ми е да обясня правилата.
— А какво са „Слидерин“ и „Хафълпаф“?
