— Да, ще ти е нужен един — каза Хагрид, — ама първо трябва да ’земем парите ти.
На Хари му се искаше да има поне още осем очи. Докато вървяха по улицата, той въртеше глава на всички страни и се опитваше да види всичко: магазините, нещата пред тях, хората, които пазаруваха. Някаква пълна жена пред една аптека клатеше глава, когато я отминаваха, и каза:
— Змейски дроб по седемнайсет сикли за унция — те са полудели…
Тихо, кротко крякане прозвуча от един магазин с надпис:
Няколко момчета, приблизително на възрастта на Хари, бяха притиснали носове о една витрина с метли.
— Гледайте! — чу Хари едно от тях да казва. — Новият модел „Нимбус две хиляди“… най-бързият за момента…
Имаше магазини, в които продаваха одежди, магазини, в които предлагаха телескопи и странни сребърни уреди, каквито Хари никога не беше виждал, витрини, натъпкани с буренца, пълни с далаци от прилепи и очи от змиорки, олюляващи се камари от книги със заклинания, пачи пера и свитъци пергамент, шишета за отвари, глобуси на Луната…
— „Гринготс“ — обади се Хагрид.
Бяха стигнали пред снежнобяла сграда, която се извисяваше над малките магазинчета. До излъсканата й бронзова двукрила врата, облечен в яркочервена униформа, стоеше…
— Да, той е таласъм — каза Хагрид спокойно, докато изкачваха белите каменни стъпала към него.
Таласъмът беше с около една глава по-нисък от Хари. Имаше мургаво умно лице, заострена брада и — както Хари забеляза — много дълги пръсти и стъпала. Поклони се, когато влизаха. Сега застанаха пред втора двойна врата, този път сребърна, на която бяха гравирани думите:
— Нали ти казах… трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш — каза Хагрид.
Два таласъма ги проводиха с поклони през сребърната врата и те се озоваха в голяма мраморна зала. Стотина други таласъми седяха на високи столове зад дълга преграда, пишеха в големи счетоводни книги, теглеха монети на месингови везни, проверяваха скъпоценни камъни с лупи. Имаше безброй врати, които водеха навън от залата, и други таласъми посрещаха и изпращаха хора край тях. Хагрид и Хари се насочиха към преградата.
— Добро утро! — каза Хагрид на един свободен таласъм. — Идваме да изтеглим малко пари от сейфа на господин Хари Потър.
— Носите ли ключа му, сър?
— Тук някъде ще да е — отговори Хагрид и взе да изпразва джобовете си върху преградата, като разпиля шепа мухлясали кучешки бисквити по счетоводната книга на таласъма, който сбърчи нос.
Хари наблюдаваше друг таласъм вдясно от тях, който теглеше купчина рубини, големи колкото разжарени въглени.
— Ето го! — възкликна Хагрид най-после, като показа мъничко златно ключе.
Таласъмът го огледа старателно.
— Струва ми се, че е наред.
— Нося и писмо от професор Дъмбълдор — продължи Хагрид важно и се изпъчи. — Става дума за Вие- знаете-какво в трезор номер седемстотин и тринайсет.
Таласъмът прочете внимателно писмото.
— Добре — каза, като върна писмото на Хагрид, — ще пратя някого да ви отведе до двата трезора. Грипкук!
Грипкук също беше таласъм. След като Хагрид натика всичките си кучешки бисквити обратно по джобовете, двамата с Хари последваха Грипкук към една от вратите, които извеждаха от залата.
— Какво е това „Вие-знаете-какво“ в трезор седемстотин и тринайсет? — попита Хари.
— Не мога да ти кажа — отговори Хагрид загадъчно. — Строго секретно е. Дела на „Хогуортс“. Дъмбълдор ми се е доверил. Много ми е скъпа службицата, за да ти го кажа.
Грипкук им отвори вратата. Хари, който беше очаквал още мрамор, остана изненадан. Намираха се в тесен каменен ход, осветен от горящи факли. Клонеше стръмно надолу и на пода имаше релси за теснолинейка. Грипкук свирна и едно малко вагонче долетя по релсите към тях. Качиха се — Хагрид доста трудно — и потеглиха.
В началото просто фучаха през лабиринт от преплетени ходове. Хари се опита да запомни — ляво, дясно, дясно, ляво, средно разклонение, дясно, ляво, — но това се оказа невъзможно. Дрънчащото вагонче сякаш знаеше пътя само, защото Грипкук не го управляваше.
Очите на Хари засмъдяха от студения въздух, който свистеше край тях, обаче той ги държеше широко отворени. Веднъж му се стори, че вижда припламване на огън в дъното на един ход, и се обърна да види дали не е змей, но твърде късно — те се носеха все надолу и минаха край подземно езеро, където от тавана и от пода израстваха огромни сталактити и сталагмити.
— Все не мога да запомня — подвикна Хари на Хагрид сред шума на вагончето — каква е разликата между сталагмит и сталактит.
— В сталагмит има „м“ — отговори Хагрид. — И не ми задавай въпроси сега, защото мисля, че ще ми стане лошо.
Наистина изглеждаше доста позеленял и когато вагончето най-сетне спря до малка врата в стената на хода, Хагрид слезе и трябваше да се облегне на стената, докато престанат да му треперят коленете.
Грипкук отключи вратата. Отвътре излязоха валма от зелен дим и когато се разнесоха, Хари ахна — там имаше купчини от златни монети. Стълбове от сребро. Камари от малки бронзови кнутове.
— Всичко е твое — усмихна се Хагрид.
Всичко това било на Хари — просто невероятно! Семейство Дърсли сигурно не са знаели, защото иначе щяха да му го измъкнат за нула време. Колко често се бяха оплаквали, че им струвало много скъпо да издържат Хари! А през цялото време, погребано дълбоко под Лондон, е съществувало малко съкровище, което му е принадлежало.
Хагрид помогна на Хари да прехвърли част от него в една торба.
— Златните са галеони — обясни му той. — Седемнайсет сребърни сикли правят един галеон, а двайсет и девет кнута са една сикла. Много е просто. Така, това би трябвало да ти стигне за два срока, а останалото ще ти съхраняваме.
Обърна се към Грипкук.
— Сега, моля, трезор седемстотин и тринайсет, но може ли по-бавничко?
— Има само една скорост — отговори Грипкук.
