Хагрид погледна Хари и очите му излъчваха топлота и уважение, но вместо да почувства задоволство и гордост, Хари беше съвсем сигурен, че е станала ужасна грешка. Магьосник? Той? Можеше ли да бъде? Бе прекарал живота си, бит от Дъдли и хокан от леля Петуния и вуйчо Върнън. Ако наистина беше вълшебник, защо те не се бяха превръщали в пъпчиви жаби, колкото пъти се опитваха да го заключат в неговия килер? Ако той навремето беше победил най-могъщия вещер в света, как така Дъдли винаги можеше да го рита насам-натам като футболна топка?
— Хагрид — каза той тихо, — според мен трябва да си сгрешил. Не вярвам, че може да съм вълшебник.
За негова изненада Хагрид се изсмя.
— Не си вълшебник, а? Никога ли не си правил така, че да се случват разни неща, когато си бил изплашен или ядосан?
Хари се загледа в огъня. Всъщност като си помисли… всички странни неща, които караха леля му и вуйчо му да беснеят срещу него, бяха ставали, когато той, Хари, беше разтревожен или уплашен. Подгонен от бандата на Дъдли, той някак се измъкваше извън техния обсег… В ужас да отиде на училище със смешно подстриганата си коса бе успял да я накара да порасне… А последния път, когато Дъдли го блъсна, не си ли беше отмъстил, без дори да го съзнава? Не беше ли насъскал боата удушвач срещу него?
Хари погледна с усмивка пак към Хагрид и видя, че той направо сияе.
— Ясно? — каза Хагрид. — Хари Потър не бил вълшебник!… Ще видиш, че ще се прославиш в „Хогуортс“.
Но вуйчо Върнън нямаше да отстъпи без борба.
— Нали ви казах, че Хари няма да ходи там! — процеди той. — Ще отиде в средното училище „Стоунуол“ и ще бъде благодарен. Прочетох онези писма — ще му трябват книги за заклинания и магически пръчки, и…
— Ако иска да иде, един голям мъгъл като теб няма да го спре — изръмжа Хагрид. — Ще спираш ти сина на Лили и Джеймс Потър да иде в „Хогуортс“! Ти да не си луд, бе? Той е записан в него, откакто се е родил. Ще иде в най-доброто училище за магия и вълшебство. След седем години там няма да познае себе си. Вече ще бъде с хлапета от неговия си свят и ще се учи при най-добрия директор, когото училището „Хогуортс“ някога е имало — Албус Дъмбъл…
— НЯМА ДА ПЛАЩАМ НА НЯКАКЪВ СИ СМАХНАТ СТАР ГЛУПАК ДА ГО УЧИ НА МАГЬОСНИЧЕСКИ НОМЕРА! — кресна вуйчо Върнън.
Обаче този път прекали. Хагрид грабна чадъра и го развъртя над главата си.
— НИКОГА — гръмна гласът му — …НЕ ОБИЖДАЙ… АЛБУС… ДЪМБЪЛДОР… ПРЕД… МЕН!
Като изсвистя във въздуха, чадърът се насочи към Дъдли, последваха мълния от виолетова светлина, пукот като от фишек, остър писък и в следващия миг Дъдли подскачаше на място, хванал с ръце дебелото си седалище, и виеше от болка. Когато братовчед му се обърна с гръб към тях, Хари видя, че през една дупка в панталона му се подава навита като каравай свинска опашка.
Вуйчо Върнън се разкрещя. Повлече леля Петуния и Дъдли в съседната стая, хвърли последен ужасен поглед към Хагрид и затръшна вратата след тих.
Хагрид погледна надолу към чадъра и взе да си приглажда брадата.
— Не трябваше да си изпускам нервите — каза унило, — ама то тъй или иначе не подейства. Смятах да го превърна в прасе, но той и без т’ва толкова прилича на прасе, та не оставаше много да се направи.
После хвърли кос поглед към Хари изпод рунтавите си вежди.
— Ще съм ти благодарен, ако не споменаваш това пред никого в „Хогуортс“. На мен… ъъъ… право да си кажа, не ми е позволено да правя магии. Разрешиха ми да използвам това-онова, колкото да те проследя и да ти предам писмата и разни неща… Затуй — между другото — толкоз исках да ми възложат тая работа…
— Защо не ти е позволено да правиш магии? — попита Хари.
— Ами то… и аз учех в „Хогуортс“, само че… ъъъ… ме изключиха, щом искаш да знаеш истината. На третата година. Счупиха магическата ми пръчка и к’во ли не. Ама Дъмбълдор ме задържа като пазач на дивеча. Голяма работа е тоя Дъмбълдор, брей!
— Защо те изключиха?
— Става късно, пък утре имаме да вършим много работа — каза Хагрид на висок глас. — Трябва да идем в града да ти купим ’сичките книги и останалото. Той свали дебелото си черно палто и го подхвърли на Хари. — Може да се свиеш под туй — каза. — Не обръщай внимание, ако шава малко. Мисля, че в един от джобовете имам две съселчета.
ГЛАВА ПЕТА
УЛИЦА „ДИАГОН-АЛИ“
На другата сутрин Хари се събуди рано. Макар и да долавяше, че е ден, държеше очите си плътно затворени.
— Било е сън — каза си той твърдо. — Сънувах как един великан на име Хагрид, дойде и ми каза, че ще постъпя в училище за магьосници. Като си отворя очите, ще си бъда у дома, в моя килер.
Внезапно прозвуча силно почукване.
— Ето че леля Петуния ми чука на вратата — помисли си Хари и сърцето му се сви. Обаче, все още не си отваряше очите. Какъв хубав сън беше!
Чук-чук-чук!
— Добре де — измърмори Хари — ей сега ще стана.
Надигна се и тежкото палто на Хагрид се свлече от него. Колибата беше изпълнена със слънчева светлина, бурята бе отминала, самият Хагрид спеше на рухналото канапе, а една сова, която държеше вестник в клюна си, чукаше с нокти по прозореца.
Хари скочи на крака толкова щастлив, та имаше чувството, че у него се надува голям балон. Отиде право при прозореца и го отвори. Птицата влетя и пусна вестника върху Хагрид, който не се събуди. След това совата запърха към пода и взе да налита на палтото на Хагрид.
— Не прави така!
Хари размаха ръце, за да пропъди гостенката, но тя ожесточено затрака с клюна към него и продължи да се нахвърля на палтото.
— Хагрид! — извика Хари — Една сова…
— Плати й — смотолеви Хагрид с лице, заровено в канапето.
— Какво?
— Иска да й се плати, задето е доставила вестника. Поразтърси се из джобовете.
Палтото на Хагрид като че ли се състоеше само от джобове — връзки ключове, едри сачми, кълбета връв, ментови бонбони, пакетчета чай… Най-сетне Хари извади шепа странни монети.
— Дай й пет кнута — каза Хагрид сънливо.
— Пет кнута ли?
— Онези малките, бронзовите.
Хари отброи пет малки бронзови парички и совата протегна единия си крак, та да може Хари да ги пъхне в мъничката кожена кесия, вързана на него. После излетя през отворения прозорец.
Хагрид се прозя звучно, седна и се протегна.
— Трябва да тръгваме, Хари, много работа ни чака днес. Ще отидем в Лондон да ти купим ’сички неща за училище.
Хари превърташе магьосническите монети и ги разглеждаше. Току-що му беше хрумнало нещо, заради което му се стори, че щастливият балон се е спукал.
— Ъъъ… Хагрид?
— Хм? — отвърна Хагрид, докато навличаше огромните си ботуши.
— Аз нямам пари… А ти чу какво каза снощи вуйчо Върнън — че няма да плаща, за да ходя да се уча на магия.
— Не се тревожи за това — каза Хагрид, стана и взе да се чеше по главата. — Да не мислиш, че родителите ти не са ти оставили нищо?
— Но щом къщата е била разрушена…
