— Един какъв? — попита Хари с интерес.
— Мъгъл — отговори Хагрид. — Така ние наричаме немагическите хора като тях. А ти имаше лошия късмет да израснеш в семейството на най-големите мъгъли, дето съм виждал.
— Когато го приехме, се заклехме, че ще сложим край на тези глупости — каза вуйчо Върнън, — заклехме се да ги изкореним от него! Вълшебник, да му се не видяло!
— Значи сте знаели — обади се Хари. — Знаели сте, че съм… вълшебник?
— Знаели ли?! — изписка внезапно леля Петуния. — Знаели! Разбира се, че знаехме! Как можеше да не си, след като проклетата ми сестра беше такава, каквато беше? О, тя също получи такова писмо и отиде в онова… онова училище… и се връщаше по празниците с джобове, пълни с жабешки хайвер, и превръщаше чашите за чай в плъхове. Бях единствената, която я виждаше такава, каквато беше — една щурачка! Ама за майка ми и баща ми… о, не… Все казваха: Лили така, Лили иначе. Те се гордееха, че имат магьосница в семейството!
Тя спря, за да си поеме дълбоко дъх, и после продължи да нарежда. Като че ли от години бе желала да каже всичко това.
— После се запозна с оня Потър в училището и… двамата заминаха и се ожениха, и родиха теб, и естествено аз знаех, че ти ще си същият, също толкова странен, също толкова… толкова… ненормален… и накрая, моля ти се, ги вдигнаха във въздуха и ни натрапиха теб!
Хари бе много пребледнял. Щом си възвърна гласа, каза:
— Вдигнали са ги във въздуха? Ти ми каза, че са загинали в автомобилна злополука!
— АВТОМОБИЛНА ЗЛОПОЛУКА! — изрева Хагрид и скочи толкова разгневено, че семейство Дърсли хукнаха обратно към своя ъгъл. — Как би могла една автомобилна злополука да убие Лили и Джеймс Потър? Това е безобразие! Скандал! Хари Потър да не знае собствената си история, когато всяко дете в страната знае името му!
— Но защо? Какво се е случило? — попита Хари настойчиво.
Гневът изчезна от лицето на Хагрид. Сега той изглеждаше разтревожен.
— Т’ва не го очаквах — каза с тих, притеснен глас. — Когато Дъмбълдор ме предупреди, че може да имам трудности да те намеря, нямах представа колко много не ти е известно. Ех, Хари, не знам дали съм подходящият човек да ти го кажа… ама някой все пак трябва… Не може да отидеш в „Хогуортс“, без да знаеш.
Той хвърли злобен поглед към семейство Дърсли.
— Е, по-добре да знаеш колкото мога да ти кажа аз… Но помни, че не мога да ти кажа ’сичко — то е голяма загадка… Поне част от него…
Той седна, загледа се няколко секунди в огъня и после каза:
— Предполагам, че ’сичко започва с… с едно лице на име… невероятно е, че не знаеш неговото име — всеки в нашия свят го знае…
— Кой?
— Ами… не обичам да казвам името, ако мога да го избегна. Никой не обича.
— Защо?
— Пусто-опустяло, Хари, хората все още се страхуват. Повярвай, трудно ми е. Разбираш ли, имаше един магьосник, който стана… абе… лош. Толкова лош, колкото изобщо можеш да станеш. Още по-лош. От по- лош, та най-лош. Името му беше…
Хагрид преглътна, но дума не продума.
— Не можеш ли да го напишеш? — предложи Хари.
— Не. Знам ли го как се пише?! Добре де… Волдемор — Хагрид потръпна. — Не ме карай да го казвам пак. Както и да е, тоя… тоя магьосник преди около двайсет години почна да си търси последователи. И ги намери… някои от страх, други просто искаха част от неговата власт, ’щото той събра много голяма власт. Абе… мрачни дни, Хари. Да не знаеш на кого да се довериш, да не смееш да се сприятелиш с непознати магьосници… Ставаха ужасни неща. Той ’зимаше властта в свои ръце. Разбира се, някои му се противопоставяха… и той ги убиваше. По ужасен начин. Едно от малкото сигурни места, дето останаха, беше „Хогуортс“. Мисля, че Дъмбълдор беше единственият, от когото… Ти-знаеш-кой се боеше. Не се осмели да превземе училището, поне не тогава… А твоята майка и татко ти бяха толкова добри магьосници, че по- добри не знам. Отличник и отличничка на „Хогуортс“ по тяхно си време! Мисля, че голямата загадка е защо Ти-знаеш-кой никога не се опита да ги привлече на своя страна… Може да е знаел, че са прекалено близки с Дъмбълдор, за да поискат да имат нещо общо с Тъмната страна… Може би е смятал, че би могъл да ги убеди… А може просто да е искал да ги премахне. ’Сичко, дето се знае, е, че на Вси светии преди десет години се появил в селото, където вие живеехте. Тогава ти беше само на годинка. Пристигнал във вашата къща и…
Изведнъж Хагрид измъкна една много мръсна носна кърпа на точки и се изсекна със звук на корабна сирена в мъгла.
— Извинявай — каза, — ама толкова ми е мъка… Познавах майка ти и татко ти и не биха могли да се намерят по-мили хора… Както и да е… Ти-знаеш-кой ги убил. А после — и т’ва е голямата загадка в цялата работа — се опитал да убие и теб. Искал е да свърши работата докрай, предполагам… или по това време вече просто му харесвало да убива. Обаче не успял. Никога ли не си се питал откъде ти е този белег на челото. Т’ва не е обикновена рана. Т’ва получаваш, когато те докосне силно, зло проклятие… То унищожило майка ти и татко ти и дори къщата ви… ама тебе не те хванало и затова си прочут, Хари. Никой, освен теб, не е оживявал, след като той бил решил да го убие. А той уби някои от най-добрите магьосници на нашето време — семействата Макинън, Боунс, Прюет… А ти беше само бебе и все пак оживя.
Нещо много болезнено ставаше в душата на Хари. Когато Хагрид завърши своя разказ, момчето отново видя ослепителното лумване на зелена светлина, и то по-ясно, отколкото си го беше спомнял преди, и — за пръв път в живота — си спомни нещо друго — един гръмък, студен, жесток смях.
Хагрид го наблюдаваше тъжно.
— Самият аз те извадих от разрушената къща по заповед на Дъмбълдор. Донесох те при тая паплач…
— Само щуротии! — каза вуйчо Върнън.
Хари подскочи — почти беше забравил, че семейство Дърсли са там. Вуйчо Върнън явно беше възвърнал смелостта си. Гледаше яростно Хагрид със свити пестници.
— Слушай какво, момче — изръмжа той. — Приемам, че у теб има нещо странно, навярно не е нищо, което не би излекувал един хубав пердах… а колкото до всичко това за твоите родители… Е, не може да се отрече, че бяха вещери, и според мен е по-добре, че светът се е отървал от тях… Получиха си, каквото заслужаваха, след като се забъркаха с всичките тия магьоснически типове… Точно както очаквах — винаги съм знаел, че ще завършат зле…
Но в този миг Хагрид скочи от канапето и извади от вътрешността на палтото си разнебитен розов чадър. Насочи го към вуйчо Върнън като меч и каза:
— Предупреждавам те, Дърсли… предупреждавам те… още една дума и…
При заплахата да бъде намушкан от брадатия великан с върха на чадъра храбростта на вуйчо Върнън отново се изпари. Той се прилепи до стената и млъкна.
— Ха тъй — каза Хагрид, като дишаше тежко и седна отново на канапето, което този път се огъна до пода.
Междувременно Хари все още искаше да задава въпроси, стотици въпроси.
— Но какво стана с Вол… извинявай… искам да кажа с Ти-знаеш-кого?
— Добър въпрос, Хари. Изчезна. Изпари се. Същата нощ, като се опита да те убие. Това те прави още по-прочут. И то е най-голямата загадка, разбираш ли… Той ставаше все по-могъщ… ’Що му трябваше да се маха? Някои твърдят, че е умрял. Дивотии, по мое мнение. Не знам дали у него беше останала достатъчно човещина, че да умре. Други казват, че все още е някъде и сякаш чака да му дойде времето, ама аз не го вярвам. Хора, дето бяха на негова страна, се върнаха на нашата. Някои като че излизаха от транс. Не вярвам да можеха да го сторят, ако той смята да се върне… Повечето от нас мислят, че той все още е някъде, но е загубил способностите си. Че е прекалено слаб, за да продължи. Защото нещо у теб го е пречупило, Хари. Онази нощ е станало нещо, дето той не е предвидил… Аз не знам какво е било, никой не знае… обаче нещо у теб го е разгромило яко!
