Беше в много добро настроение. Явно смяташе, че никой няма възможност да стигне до тях по време на буря, за да достави поща. Мислено Хари беше съгласен с него, въпреки че тази представа никак не го ободряваше.
Когато се спусна нощта, около тях се развихри обещаната буря. Пръски от високите вълни плющяха по стените на колибата и стихийният вятър караше мръсните прозорци да дрънчат. Леля Петуния намери няколко мухлясали одеяла във втората стая и приготви легло за Дъдли на прояденото от молци канапе. Тя и вуйчо Върнън се оттеглиха на продъненото легло в съседната стая и оставиха Хари да си избере възможно най-меката част от пода и да се свие под най-тънкото и най-парцаливо одеяло. През нощта бурята се развихри още по-свирепо. Хари не можеше да заспи. Трепереше и се въртеше в опитите да се намести по- удобно, а стомахът му къркореше от глад. Хъркането на Дъдли бе заглушено от грохота на гръмотевици, които започнаха към полунощ. Светещият циферблат на часовника на Дъдли, който висеше от ръба на канапето върху дебелата му китка, съобщи на Хари, че след десет минути ще стане на единайсет години. Лежеше и наблюдаваше как рожденият му ден наближава, питаше се дали семейство Дърсли изобщо ще си спомнят за него и се чудеше къде ли е писмописецът сега.
Още пет минути. Хари чу нещо да скърца навън. Надяваше се покривът да не рухне, макар че навярно би му станало по-топло, ако рухнеше. Още четири минути. Може би къщата на улица „Привит Драйв“ щеше да е толкова пълна с писма, като се върнеха, че той някак би успял да си открадне поне едно.
Още три минути. Морето ли пляскаше толкова силно по скалата? И — още две минути — какво беше това странно хрущене? Да не би скалата да се сгромоляса в морето? Още една минута, и той щеше да е единайсетгодишен. Трийсет секунди… двайсет… десет… девет… Дали пък да не събуди Дъдли само за да го ядоса… Три… две… една…
БУУМ!
Цялата барака се разтресе и Хари седна, изпънат като свещ, вперил очи във вратата. Някой стоеше отвън и чукаше, за да влезе.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ПАЗИТЕЛЯТ НА КЛЮЧОВЕТЕ
БУУМ! Отново се почука. Дъдли се събуди стреснат.
— Къде е оръдието? — попита глуповато.
Зад тях прозвуча трясък и вуйчо Върнън се втурна в стаята. В ръцете си държеше пушка и сега те разбраха какво е имало в дългия тесен пакет, който беше донесъл.
— Кой е там? — кресна той. — Предупреждавам ви… аз съм въоръжен!
Настъпи пауза. После…
ДАН!
Някой блъсна вратата с такава сила, че тя изскочи от пантите и падна с оглушителен трясък на пода.
В рамката й стоеше един великан. Лицето му беше почти напълно скрито от дълга рошава коса като грива и огромна сплъстена брада, но човек все пак можеше да види очите му, които блестяха като черни бръмбари.
Великанът се провря в колибата, като се приведе, та главата му едва докосваше тавана. Наведе се, вдигна вратата и като на шега я закачи пак на рамката й. Грохотът от бурята навън позаглъхна. Той се обърна и изгледа всички.
— Да щете да ни направите чаша чай, а? Озорих се от туй пътуване…
Закрачи към канапето, където седеше Дъдли, смразен от страх.
— Я, мръдни малко бе, дебела буцо — каза непознатият.
Дъдли изквича и хукна да се скрие зад майка си, която се бе свила в ужас зад вуйчо Върнън.
— Ей го и Хари! — продължи великанът.
Хари вдигна поглед към свирепото, дивашко и засенчено от коса лице и видя, че бръмбарските очи са свити в усмивка.
— Кат’ те видях последния път, ти беше още бебе — рече великанът. — Много мязаш на татко си, ама имаш очите на майка си.
Вуйчо Върнън издаде странен хрипкав звук.
— Настоявам незабавно да напуснете, сър! — каза. — Нахлухте тук с взлом!
— Я да млъкнеш, Дърсли, дебелак такъв! — сопна му се великанът.
Пресегна се през облегалката на канапето, издърпа пушката от ръцете на вуйчо Върнън, прегъна я и с такава лекота я завърза на възел, че сякаш бе направена от гума, а сетне я захвърли в единия ъгъл на стаята.
Вуйчо Върнън издаде друг смешен звук — като настъпена мишка.
— Както и да е… Хари — каза великанът и обърна гръб на семейство Дърсли, — честит ти рожден ден! Нося ти нещо тук… може по някое време да съм седнал отгоре, ама на вкус ще е добра.
От един вътрешен джоб на черното си палто той извади леко смачкана кутия. Хари я отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше голяма лепкава шоколадова торта, върху която беше изписано със зелена захарна глазура „Честит рожден ден, Хари!“
Хари погледна великана. Искаше да каже „Много благодаря!“, обаче думите се загубиха по пътя към устата му и вместо това попита:
— Кой сте вие?
Великанът се позасмя.
— Вярно бе, не се представих! Рубиъс Хагрид, Пазителят на ключовете и дивеча на „Хогуортс“9.
Протегна огромната си длан и разтърси цялата ръка на Хари.
— Е, к’во става с тоя чай, а? — каза, като разтриваше ръце. — Ама да знаете, че не бих отказал и нещо по-силно, ако ви се намира.
Погледът му падна върху празното огнище със сгърчените опаковки от чипс и новодошлият изпръхтя подигравателно. Наведе се над огнището. Те не виждаха какво прави, но когато се отдръпна след секунда, там гореше буен огън. Той изпълни цялата влажна колиба с игрива светлина и Хари усети как топлината го обгърна като гореща вана.
Великанът седна пак на канапето, което се огъна под тежестта му, и започна да вади най-различни неща от джобовете на палтото си: медна тенджерка, смачкан пакет наденици, дилаф, чайник, няколко нащърбени чаши и бутилка с кехлибарена течност, от която си сръбна, преди да се залови да приготвя чай. Скоро колибата се изпълни с уханието на цвъртяща наденица. Никой не продума, докато великанът действаше, но когато издърпа първите шест дебели, сочни, леко загорели наденици от дилафа, Дъдли се поразмърда. Вуйчо Върнън каза рязко:
— Няма да пипаш нищо, което той ти дава, Дъдли.
Великанът се закиска мрачно.
— Тоя грамаден пудинг, дето ти е син, няма нужда от повече угояване, Дърсли, не се тревожи.
Той подаде надениците на Хари, който беше толкова гладен, та му се стори, че по-прекрасно нещо никога не бе вкусвал, но все пак не можеше да откъсне очи от великана. Най-накрая — тъй като явно никой нямаше намерение да обясни положението — той каза:
— Извинете, но все още не мога да разбера кой сте.
Великанът отпи голяма глътка чай и обърса устата си с опакото на ръката.
— Наричай ме Хагрид — отговори, — всички тъй ми викат. И както ти рекох, аз съм Пазителят на ключовете на „Хогуортс“… Ти знаеш всичко за „Хогуортс“, разбира се.
— Ъъъ… не — заекна Хари.
Хагрид изглеждаше потресен.
— Съжалявам — добави Хари бързо.
— Съжаляваш? — възкликна Хагрид сърдито, като се обърна и впери очи в семейство Дърсли, които се отдръпнаха назад в тъмнината. — Те трябва да съжаляват! Знаех, че не получаваш писмата си, но убий ме, не мислех, че дори не знаеш нищо за „Хогуортс“! Не си ли се питал къде родителите ти са научили всичко?
