МЕТЛИ!
— Възможно ли е да купим всичко това в Лондон? — зачуди се Хари на глас.
— Ако знаеш къде да отидеш — отговори Хагрид.
Хари никога не беше ходил в Лондон. А Хагрид — въпреки че явно знаеше къде отива — очевидно не бе свикнал да стига дотам по обикновения начин. Заседна в билетната бариера в метрото и се оплакваше на висок глас, че седалките били прекалено малки, а влаковете — твърде бавни.
— Просто не разбирам как мъгълите се справят без магия — каза, докато се изкачваха по един развален ескалатор, който водеше към оживена широка улица с магазини от двете страни.
Хагрид беше толкова грамаден, че лесно си проправяше път през навалицата. Хари пък трябваше само да се придържа близо зад него. Минаваха покрай книжарници, музикални магазини, ресторанти за хамбургери и кина, но не и покрай нещо, което да има вид на магазин за магически пръчки. Това беше просто обикновена улица с гъмжило от обикновени хора. Наистина ли беше възможно на километри под тях да са погребани камари магьосническо злато? Наистина ли имаше магазини, където се продават метли и книги със заклинания? Дали това не беше някаква огромна шега, съчинена от семейство Дърсли? Ако Хари не знаеше, че семейство Дърсли нямат никакво чувство за хумор, би могъл да си помисли подобно нещо. Но някакси — въпреки че всичко, което Хагрид му бе казал, звучеше невероятно — момчето неволно му се доверяваше.
— Ето го — каза Хагрид и спря. — „Продънения котел“. Известно заведение.
Оказа се малка кръчма със занемарен вид. Ако Хагрид не му я беше показал, Хари нямаше да я забележи. Забързаните хора не я и поглеждаха. Очите им се плъзгаха от голямата книжарница от едната страна на кръчмата към магазина за плочи от другата, сякаш изобщо не виждаха „Продънения котел“. Всъщност Хари изпитваше крайно странното чувство, че само той и Хагрид можеха да го видят. Още не бе успял да спомене това, и Хагрид вече го въведе вътре.
За известно заведение то бе много мрачно и мизерно. Няколко стари жени седяха в единия ъгъл и пиеха шери от мънички чашки. Една от тях пушеше дълга лула. Дребен мъж с цилиндър говореше със стария барман — съвсем плешив и с вид на захаросан орех. Когато пристъпиха навътре, тихото жужене на разговорите секна. Изглежда всички познаваха Хагрид — махаха му с ръце и се усмихваха, а барманът посегна към една чаша и каза:
— Както винаги ли, Хагрид?
— Не мога, Том, тръгнал съм по работа на „Хогуортс“ — отговори Хагрид и така стовари грамадната си ръка върху рамото на Хари, та на него му се огънаха коленете.
— Боже Господи! — възкликна барманът, зяпнал Хари. — Това да не е… може ли той да е…
В „Продънения котел“ внезапно настъпи пълна тишина.
— За Бога! — прошепна старият барман. — Хари Потър… Каква чест!
Бързо изтича иззад тезгяха, втурна се към Хари и със сълзи на очи грабна ръката му.
— Добре дошъл отново при нас, господин Потър, добре дошъл!
Хари не знаеше какво да каже. Всички го гледаха. Старицата смучеше лулата, без да забележи, че е угаснала. Хагрид сияеше.
После настана голямо стържене на столове по пода и в следващия миг Хари осъзна, че се ръкува с всички в „Продънения котел“.
— Дорис Крокфорд, господин Потър… Просто не мога да повярвам, че най-сетне се запознавам с вас!
— Колко се гордея, господин Потър, страшно се гордея!
— Винаги съм искала да се ръкувам с вас… Цялата тръпна!
— Очарован съм, господин Потър, нямам думи! Дигъл се казвам, Дедалус Дигъл.
— Виждал съм ви по-рано! — каза Хари, докато цилиндърът на Дедалус Дигъл падна от главата му от възторг. — Веднъж ми се поклонихте в един магазин.
— Той ме е запомнил! — провикна се Дедалус Дигъл, като изгледа всички останали. — Чухте ли това? Той ме помни!
Хари се ръкуваше отново и отново… Дорис Крокфорд се връщаше пак и пак… Беше неуморна.
Някакъв блед млад мъж излезе много притеснено напред. Единият му клепач играеше.
— Професор Куиръл! — каза Хагрид. — Хари, професор Куиръл ще бъде един от твоите учители в „Хогуортс“.
— П-п-потър — заекна професор Куиръл и хвана ръката на Хари, — н-н-нямам д-д-думи да т-т-ти кажа к-к-колко се радвам да се запозная с теб.
— Какъв вид магия преподавате, професор Куиръл?
— 3-з-защита с-с-срещу Ч-ч-черните изкуства — промърмори професор Куиръл, сякаш предпочиташе да не мисли за това. — М-м-макар че на т-т-теб не т-т-ти т-т-трябва, а, П-п-по-тър? — изсмя се той нервно. — П-п-предполагам, ч-ч-че ще си купиш всички п-п-принадлежности. И аз т-т-трябва да отида да взема една нова к-к-книга за вампири.
Изглеждаше ужасен от самата мисъл.
Но другите не искаха да оставят професор Куиръл да обсеби Хари. Минаха почти десет минути, докато смогнаха да се отърват от всички. Най-после Хагрид успя да надвика тяхното бърборене.
— Трябва да продължим… Имаме да купуваме много неща. Ела, Хари!
Дорис Крокфорд се ръкува още веднъж с Хари и Хагрид го поведе през заведението в малък двор, ограден със зидове, където нямаше нищо, освен кофа за смет и няколко бурена.
Хагрид се ухили на Хари.
— Казах ли ти? Казах ли ти, че си прочут? Дори професор Куиръл се разтрепери, когато се запозна с теб… Ама да знаеш, че той и обикновено си трепери.
— Винаги ли е толкова нервен?
— О, да! Горкият човечец! Блестящ ум! Беше си много добре, докато учеше по книгите, ама после си ’зе една година отпуск, за да добие опит от първа ръка… Казват, че срещнал вампири в Черния лес и имал страшни неприятности с някаква вещица… Оттогава не може да се оправи… Страх го е от учениците, страх го е от собствения му предмет. А сега, къде ми е чадърът?
Вампири? Вещици? На Хари му се замая главата. Междувременно Хагрид броеше тухлите в стената над кофата за смет.
— Три нагоре… две напряко… — мърмореше той. — Точно така. Дръпни се, Хари!
Почука три пъти по стената с върха на чадъра си.
Тухлата, която беше докоснал, потрепери… сгърчи се… в средата й се появи дупчица… взе да се разширява и разширява… и секунда по-късно те стояха пред свода на проход, достатъчно голям дори за Хагрид — сводест проход, водещ към калдъръмена уличка, която криволичеше и завиваше в далечината.
— Добре дошъл — каза Хагрид — на улица „Диагон-али“!
Ухили се на изненадата на Хари, който погледна бързо през рамо назад и видя как проходът мигновено се сви и отново се превърна в плътен зид.
Слънцето огряваше ярко купчина котли пред най-близкия магазин. На една табела, която висеше над тях, пишеше:
