стъпалата, но едва успяваше да повдигне единия му край и два пъти го изтърва върху крака си, от което го заболя.
— Искаш ли помощ? — Оказа се един от близнаците, след които бе минал през билетното гише.
— Да, моля — изпъшка Хари.
— Ей, Фред! Я ела да помогнеш!
С помощта на близнаците куфарът на Хари най-после бе сврян в единия ъгъл на купето.
— Благодаря! — каза Хари и отмести мократа от пот коса от очите си.
— Какво е това? — попита изведнъж единият близнак и посочи мълниевидния белег на Хари.
— Да не повярваш! — каза другият близнак. — Ти да не си…
— Той е — обади се първият близнак и се обърна към Хари. — Нали си ти?
— Кой? — попита Хари.
— Хари Потър — казаха близнаците в един глас.
— А, той ли! — отговори Хари. — Искам да кажа… да, аз съм.
Двете момчета го зяпнаха и Хари усети, че се изчервява. После за негово облекчение долетя глас през отворената врата на влака.
— Фред? Джордж? Тук ли сте?
— Идваме, мамо.
С един последен поглед към Хари близнаците скочиха от влака.
Хари седна до прозореца, откъдето — полускрит — можеше да наблюдава червенокосото семейство и да слуша какво говорят. Майка им тъкмо беше извадила носната си кърпичка.
— Рон, имаш нещо на носа си.
Най-малкото момче опита да се отдръпне, но тя го сграбчи и почна да търка върха на носа му.
— Мамо… стига! — и то успя да се изкопчи.
— Аааа, нима миличкото Роненце има нещичко на нослето си? — каза един от близнаците.
— Млъкни! — сопна му се Рон.
— Къде е Пърси? — попита майка им.
— Сега идва.
Най-големият син се появи и закрачи към тях. Вече се беше преоблякъл в широките черни хогуортски одежди и Хари забеляза на гърдите му лъскава сребърна значка с буквата П.
— Не мога да остана дълго, мамо — каза. — Аз съм отпред. За префектите има две купета…
— О, нима си префект11, Пърси? — попита с вид на много изненадан единият близнак. — Трябваше да ни кажеш. Изобщо не знаехме.
— Я почакай, май си спомням, че той спомена нещо — намеси се другият близнак. — Веднъж…
— Или два пъти…
— Една минутка…
— Цялото лято…
— Ох, млъкнете! — каза Пърси Префекта.
— И откъде накъде Пърси получи нови одежди? — попита единият близнак.
— Защото стана Префект — отговори майка им любвеобилно. — Добре, моето момче. Успешен срок… И ми прати една сова, когато пристигнеш.
Тя целуна по бузата Пърси, който си тръгна. После, майката се обърна към близнаците:
— А вие двамата… да се държите добре тази година. Ако получа още една сова със съобщение, че сте… че сте, вдигнали във въздуха някоя тоалетна или…
— Да вдигаме във въздуха тоалетна? Никога не сме вдигали във въздуха тоалетна!
— Но идеята е чудесна! Благодаря мамо!
— Това не е смешно. И да се грижите за Рон.
— Не се тревожи. Миличкото Роненце ще е в добри ръце.
— Млъкни — каза пак Рон.
Той беше вече почти толкова висок, колкото близнаците, а носът му още розовееше, където майка му го бе търкала.
— Ей, мамо, познай… познай кого срещнахме току-що във влака!
Хари се облегна бързо назад, за да не го видят, че гледа.
— Сещаш ли се за онова чернооко момче, което беше до нас на гарата? Знаеш ли кой е?
— Кой?
— Хари Потър!
Хари чу гласа на момиченцето:
— Мамо, може ли да се кача на влака да го видя, моля ти се, мамо…
— Ти го видя вече, Джини, и бедното момче не е нещо, което да зяпаш като в зоологическата градина. Наистина ли е той, Фред? Как разбра?
— Попитах го. Видях белега му. Наистина го има… като мълния.
— Горкото, милото дете… нищо чудно, че беше само. Аз пък се чудех. Толкова възпитано се държа, когато попита как да стигне до перона.
— Това няма значение. Мислиш ли, че помни как изглежда Ти-знаеш-кой?
Изведнъж майка им стана много строга.
— Забранявам ти да го питаш, Фред. Да не си посмял! Като че ли трябва да му се припомня това още от първия учебен ден.
— Добре де, не се горещи толкова.
Прозвуча свирка.
— Побързайте! — каза майка им и трите момчета се качиха във влака. Наведоха се през прозореца, за да ги целуне тя за сбогом, а сестричката им заплака.
— Недей, Джини, ще ти пратим безброй сови.
— Ще ти пратим една хогуортска тоалетна чиния.
— Джордж!
— Само се шегувам, мамо.
Влакът потегли. Хари видя как майката на момчетата им махаше, а сестричката им — полузасмяна, палуразплакана — тичаше покрай влака, докато той набра прекалено голяма скорост. Тогава тя изостана и само махаше.
Хари наблюдаваше как момиченцето и майка му изчезнаха, когато влакът направи завой. Къщи профучаваха покрай прозореца. Сърцето на Хари подскочи от вълнение. Не знаеше към какво отива, но то непременно беше по-добро от онова, което оставяше зад себе си.
Вратата на купето се плъзна, отвори се и вътре влезе най-малкото червенокосо момче.
— Седи ли някой там? — попита то и посочи мястото срещу Хари. — Всичко останало е заето.
Хари поклати глава и момчето седна, хвърли поглед към него, а после бързо надникна през прозореца, като се престори, че не го е погледнало. Хари видя, че все още има черно петно на носа си.
— Хей, Рон!
Близнаците се появиха пак.
— Слушай, отиваме до средата на влака… там Лий Джордън имал една гигантска тарантула.
— Добре — промърмори Рон.
— Хари — започна другият близнак, — ние представихме ли ти се? Фред и Джордж Уизли. А това е Рон, нашият брат. Хайде, ще се видим после.
— Чао! — казаха Хари и Рон.
Близнаците затвориха вратата на купето след себе си.
— Ти наистина ли си Хари Потър? — изтърси Рон.
Хари кимна.
— Аха… Аз пък си помислих, че е някоя от шегите на Фред и Джордж — каза Рон. — И наистина ли имаш… нали се сещаш… — Той посочи челото на Хари.
Хари отдръпна бретона си, за да покаже мълниевидния белег. Рон се ококори.
— Значи там Ти-знаеш-кой…
— Да — отговори Хари, — обаче не си спомням.
