— Нищо ли? — попита Рон нетърпеливо.
— Е… помня силна зелена светлина, обаче нищо повече.
— Олеле! — каза Рон, остана няколко мига загледан в Хари, а после — сякаш изведнъж е осъзнал какво върши — бързо погледна пак през прозореца.
— Във вашето семейство всички ли са магьосници? — попита Хари, който намираше Рон за точно толкова интересен, колкото Рон намираше него.
— Ъъъ… да, мисля — отвърна Рон. — Мама май че има един втори братовчед, който е счетоводител, ама никога не говорим за него.
— Сигурно знаеш вече сума магии.
Семейство Уизли явно принадлежаха към един от онези стари магьоснически родове, за които говореше бледото момче на улица „Диагон-али“.
— Чувах, че си живял с мъгъли — каза Рон. — Какви са те?
— Ужасни… е, не всички. Обаче леля и вуйчо, и братовчед ми са. Иска ми се да съм имал трима братя магьосници.
— Петима — поправи го Рон. По някаква причина изглеждаше унил. — Аз съм шестият от нашето семейство, който постъпва в „Хогуортс“. Може да се каже, че трябва да оправдая големи очаквания. Бил и Чарли вече завършиха… Бил беше отличник, а Чарли — капитан на отбора по куидич. Сега Пърси стана префект. Фред и Джордж вършат доста дивотии, ама все пак получават добри бележки и всички ги намират за много забавни. Очакват и аз да съм такъв добър ученик като другите, но ако съм, няма да е чудо голямо, защото те са били такива преди мен. А с петима братя никога не получаваш нещо ново. Имам старите одежди на Бил, старата магическа пръчка на Чарли и стария плъх на Пърси.
Рон бръкна в сакото си и извади един дебел сив плъх, който спеше.
— Името му е Скабърс и за нищо не става. Почти никога не се събужда. Пърси получи от татко сова, задето стана префект, ама не можахме да си позво… искам да кажа, че вместо това аз получих Скабърс.
Рон се изчерви до ушите. Явно смяташе, че е казал прекалено много, защото пак се загледа през прозореца.
Хари не смяташе, че има нещо лошо в това да не можеш да си позволиш да си купиш сова. В края на краищата през целия си живот допреди един месец той никога не беше имал пари и разказа на Рон всичко — че трябваше да носи старите дрехи на Дъдли и никога не получаваше истински подаръци за рождения си ден. Това изглежда ободри Рон.
— …и докато Хагрид не ми каза, изобщо не знаех, че съм магьосник, нито знаех нещо за родителите си, нито за Волдемор…
Рон ахна.
— Какво има? — попита Хари.
— Каза името на Ти-знаеш-кого! — отговори Рон поразен. — Мислех, че особено ти…
— Не се опитвам да бъда храбър или нещо подобно, като казвам името — заяви Хари. — Никога не съм знаел, че не бива да се казва. Разбираш ли? Трябва да науча много неща… Обзалагам се — добави той, като произнесе за пръв път нещо, което го тревожеше много напоследък, — обзалагам се, че ще съм най- слабият в класа.
— Няма да си. Сума ученици идват от мъгълски семейства и се научават много бързо.
Докато си говореха, влакът ги беше извел от Лондон. Сега се носеха покрай поля, пълни с крави и овце. Известно време мълчаха и наблюдаваха как полетата и пътищата профучаваха край тях. Към дванайсет и половина по коридора се чу силно дрънчене и една усмихната жена с трапчинки бутна вратата и каза:
— Да искате нещо от количката, милички?
Хари, който не беше закусил, скочи на крака, но Рон пак се изчерви до ушите и промърмори, че си носел сандвичи. Хари излезе в коридора.
У семейство Дърсли никога не беше имал пари за лакомства и сега, когато в джобовете му дрънчаха злато и сребро, беше готов да си купи толкова десерти „Марс“, колкото можеше да носи… но жената нямаше „Марс“. Имаше обаче „Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот“, „Най-добрата надуваема дъвка Друбъл“, „Шоколадови жаби“, „Тиквен пай“, „Котелни сладкиши“, „Лакрицови магически пръчки“ и много други странни неща, които Хари не беше виждал през целия си живот. За да не се мине, той взе по няколко от всички и плати на жената единайсет сребърни сикли и седем бронзови кнута.
Рон се ококори, когато Хари донесе всичко в купето и го изсипа на едно свободно място.
— Гладен си, а?
— Умирам от глад — отговори Хари и отхапа голям залък от тиквения сладкиш.
Рон бе извадил безформен пакет и го разви. Вътре имаше четири сандвича. Той раздели двете филии на един от тях и каза:
— Тя вечно забравя, че не обичам осолено телешко.
— Размени го с един от тези — обади се Хари и му подаде един сладкиш. — Хайде…
— Това няма да ти хареса, много е сухо — каза Рон. — Тя няма много време — добави бързо — с петима като нас.
— Хайде, вземи си пай — настоя Хари, който никога досега не бе имал какво да дели с някого, нито пък някого, с когото да дели каквото и да било. Изпита хубаво чувство, когато си седеше с Рон, и двамата постепенно излапаха всичките пайове и сладкиши на Хари (а сандвичите лежаха встрани забравени).
— Какво е това? — попита Хари и вдигна пакет „Шоколадови жаби“. — Не са истински жаби, нали?
— Не — каза Рон. — Ама виж каква е картичката. Липсва ми Агрипа.
— Какво?
— Ох, разбира се, ти не можеш да знаеш… В шоколадовите жаби има картички, разбираш ли, за да ги събираш… Прочути магьосници. Имам около петстотин, ама нямам Агрипа и Птолемей.
Хари разви своята шоколадова жаба и взе картичката. На нея се виждаше лице на мъж. Той носеше очила с формата на полумесец, имаше дълъг гърбав нос и буйна сребриста коса, брада и мустаци. Под снимката стоеше името Албус Дъмбълдор.
— Значи това е Дъмбълдор! — възкликна Хари.
— Не ми казвай, че никога не си чувал за Дъмбълдор! — каза Рон. — Ще ми дадеш ли една жаба? Може да ми се падне Агрипа… благодаря…
Хари обърна картичката и зачете:
„АЛБУС ДЪМБЪЛДОР, директор на «Хогуортс»
Смятан от мнозина за най-големия магьосник на нашето време, професор Дъмбълдор е прочут най-вече с победата си над черния магьосник Гриндълуолд през 1945 година, с откриването на дванайсетте употреби на змейската кръв и с работата си по алхимия заедно със своя съдружник Николас Фламел. Професор Дъмбълдор обича камерна музика и боулинг с десет кегли.“
Хари обърна пак картичката и за своя изненада видя, че лицето на Дъмбълдор беше изчезнало.
— Няма го!
— Е, не можеш да очакваш да виси тук цял ден — каза Рон. — Ще се върне. Не, пак ми се падна Моргана, а май че имам шест от нея… искаш ли я? Можеш да си почнеш колекцията.
Очите на Рон се насочиха към купчината шоколадови жаби, които чакаха да бъдат развити.
— Заповядай! — подкани го Хари. — Ама в света на мъгълите хората си остават на снимките.
— Тъй ли? Как, изобщо ли не мръдват? — Рон изглеждаше смаян. — Жестоко!
Хари се ококори, когато Дъмбълдор се намести пак на снимката на неговата картичка и лекичко му се усмихна. Рон беше по-заинтересован да яде жабите, отколкото от картичките с „Прочути магьосници“, но Хари не можеше да отвърне очи от тях. Скоро той имаше не само Дъмбълдор и Моргана, а и Хенгист от Уудкрофт, Олберик Гръниън, Цирцея, Парацелзий и Мерлин. Най-после откъсна поглед от друидката Клиодна, която си чешеше носа, и отвори един пакет с „Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот“.
— Трябва да внимаваш с тези — предупреди го Рон. — Като пишат всякакъв вкус, наистина имат предвид всякакъв вкус… разбираш ли, ще срещнеш всичките обикновени вкусове като шоколад, мента и портокал, ама може да попаднеш на спанак, дроб и шкембе. Джордж мисли, че веднъж хапнал едно с вкус
