Хари Потър и философският камък

на таласъм.

Рон взе зелено бобче, огледа го внимателно и захапа крайчето.

— Брр-пфу… виждаш ли? Брюкселско зеле.

Прекараха си славно, докато ядоха всякаквовкусови бобчета. На Хари се паднаха препечен хляб, кокосов орех, ягода, къри, трева, кафе, сардина и той дори се престраши да гризне крайчето на едно сиво, което Рон не искаше да докосне и което се оказа чер пипер.

Пейзажите, които летяха край прозореца, ставаха все по-диви. Спретнатите ниви бяха свършили. Сега имаше гори, кривуличещи реки и тъмнозелени хълмове.

На вратата на купето се почука и влезе кръглоликото момче, което Хари бе отминал на перон Девет и три четвърти. Изглеждаше, сякаш му се плаче.

— Извинете — каза, — ама да сте виждали една жаба?

Когато поклатиха глави, то изхленчи:

— Загубих я! През цялото време бяга от мен!

— Ще се намери — обади се Хари.

— Да — рече момчето отчаяно. — Но ако я видите…

И си тръгна.

— Не разбирам защо се тревожи толкова — каза Рон. — Ако аз бях донесъл жаба, бих я загубил колкото може по-скоро. Като се има предвид, че нося Скабърс, всъщност нямам право да говоря.

Плъхът все още дремеше в скута на Рон.

— Би могъл да умре и никой няма да забележи разликата — каза Рон презрително. — Вчера се опитах да го направя жълт, за да стане по-интересен, ама заклинанието не подейства. Ще ти покажа, виж…

Разрови куфара си и извади много охлузена магическа пръчка. На места беше нащърбена и нещо бяло проблясваше на върха й.

— Косъмът от еднорог почти се подава. Както и да е…

Тъкмо бе вдигнал пръчката, когато вратата на купето пак се отвори. Безжабото момче се връщаше, но този път водеше и едно момиче. То вече беше облякло новите си хогуортски одежди.

— Някой да е виждал една жаба? Невил е загубил своята — съобщи момичето. Имаше властен глас, дълга гъста кафява коса и доста големи предни зъби.

— Вече му казахме, че не сме я виждали — отговори Рон, но то не го слушаше. Гледаше магическата пръчка в ръката му.

— О, магия ли ще правиш? Хайде да видим.

И седна. Рон изглеждаше смутен.

— Ъъъ… добре.

После се покашля.

— Слънце, цвете, масло, мъх,
жълт да стане този плъх.

Той размаха пръчката, обаче не се случи нищо. Скабърс остана сив и дълбоко заспал.

— Сигурен ли си, че това е правилното заклинание? — попита момичето. — Не може да се каже, че е добро, а? Аз опитах няколко лесни заклинания, просто за да пробвам, и всичките подействаха. В моето семейство никой ни най-малко не е магьосник и беше страхотна изненада, когато получих писмото, но бях много доволна, разбира се… Искам да кажа, че доколкото съм чувала, това е най-доброто училище за магическо изкуство… Научила съм наизуст всичките учебници, разбира се, надявам се, че ще е достатъчно… Впрочем аз съм Хърмаяни Грейнджър, а вие как се казвате?

Тя избъбри всичко това много бързо.

Хари погледна Рон и му олекна, като разбра по слисаното му лице, че и той не е научил наизуст всичките учебници.

— Аз съм Рон Уизли — промърмори Рон.

— Хари Потър — каза Хари.

— Наистина ли? — възкликна Хърмаяни. — Знам всичко за теб, разбира се… Купих си няколко книги в повече за допълнителна подготовка и за теб пише в „Съвременна история на магията“, и във „Възход и падение на Черните изкуства“, и във „Велики магически събития на двайсети век“.

— За мен ли? — попита Хари, който се почувства просто замаян.

— Божичко, не си ли знаел? Ако бях на твое място, щях да открия всичко, което бих могла — каза Хърмаяни. — Знае ли някой от вас в кой дом ще бъдете? Аз поразпитах и се надявам да съм в „Грифиндор“, струва ми се определено най-добрият, научих, че самият Дъмбълдор е бил там, но предполагам, че и в „Рейвънклоу“ не би било зле… Както и да е, трябва да вървим да търсим жабата на Невил. Слушайте, вие двамата ще направите добре да се преоблечете, защото предполагам, че скоро ще пристигнем.

И излезе от купето, като отведе със себе си безжабото момче.

— В който и дом да съм, надявам се тя да не е там — каза Рон и хвърли магическата пръчка в куфара си. — Глупаво заклинание… Джордж ми го каза и се обзалагам, че е знаел, че нищо не струва.

— В кой дом са братята ти? — попита Хари.

— В „Грифиндор“ — отговори Рон. Изглеждаше пак обзет от униние. — Мама и татко също са били там. Не знам какво ще кажат, ако аз не съм. Не вярвам в „Рейвънклоу“ да е особено лошо, ама представи си, ако ме сложат в „Слидерин“.

— Това е домът, в който е бил Вол… искам да кажа Ти-знаеш-кой, нали?

— Да — каза Рон и се отпусна на седалката с потиснат вид.

— Знаеш ли, струва ми се, че краищата на мустаците на Скабърс станаха малко по-светли — рече Хари, опитвайки се да отвлече мислите на Рон от домовете. — А какво правят сега двамата ти най-големи братя, когато вече са завършили?

Хари се питаше какво ли работи един магьосник, след като е завършил училище.

— Чарли е в Румъния и изследва змейове, а Бил е в Африка и работи нещо за „Гринготс“ — отговори Рон. — А чу ли за „Гринготс“? „Пророчески вести“ се занимаваше дни наред с това, но предполагам, че при мъгъли не можеш да го получаваш… Някой се е опитал да ограби един от строго охраняваните трезори.

Хари зяпна.

— Вярно ли? И какво е станало с него?

— Нищо и затова е такава голяма новина. Не са го заловили. Баща ми смята, че трябва да е бил някой могъщ Черен магьосник, за да успее да надхитри „Гринготс“. Обаче мислят, че нищо не е взел, и това е странното. Естествено, всички се плашат, когато стане подобно нещо, защото Ти-знаеш-кой може да стои зад цялата работа.

Хари взе да премисля тази новина. Почваше да изпитва тръпка на страх всеки път, когато се споменаваше Ти-знаеш-кой. Предполагаше, че това е част от навлизането му в магическия свят, обаче преди това — когато можеше да каже „Волдемор“, без да се тревожи — се беше чувствал много по- спокоен.

— Кой е твоят отбор по куидич? — попита Рон.

— Ъъъ… не знам нито един — призна Хари.

— Какво?! — Рон изглеждаше потресен. — Ще видиш, това е най-хубавата игра в света… — и се впусна да обяснява всичко за четирите топки и за разположението на седемте играчи, да описва прочути мачове, на които бе присъствал с братята си, и метлата, която би искал да си купи, ако имаше парите. Тъкмо описваше на Хари по-големите тънкости на играта, когато вратата на купето отново се отвори, но този път не беше нито безжабото момче Невил, нито Хърмаяни Грейнджър.

Влязоха три момчета и Хари моментално позна средното: беше бледият му познайник от магазина за одежди на Мадам Молкин. Той гледаше Хари с много по-голям интерес, отколкото бе проявил там, на улица „Диагон-али“.

— Вярно ли е. — попита то? — Из целия влак се говори, че Хари Потър е в това купе. Значи си ти, така ли?