— Училищни домове. Има четири. Всички казват, че тия в „Хафълпаф“ са банда бездарници, ама…
— Бас държа, че ще бъда в „Хафълпаф“ — заяви Хари мрачно.
— По-добре „Хафълпаф“, отколкото „Слидерин“ — каза Хагрид навъсено. — Всички магьосници, дето станаха зли, са ходили в „Слидерин“. Ти-знаеш-кой е един от тях.
— Вол… извинявай… Ти-знаеш-кой е учил в „Хогуортс“?
— Преди много, много години.
Купиха учебниците на Хари в един магазин, наречен „Флориш и Блотс“, където полиците бяха претъпкани до тавана с книги, дебели колкото павета и подвързани в кожа; книги, големи колкото пощенски марки с копринени подвързии; книги, изпълнени с чудновати символи, и няколко книги, които не съдържаха нищичко. Дори Дъдли, който никога не четеше нищо, би полудял от желание да спипа няколко от тях. Хагрид трябваше почти насила да откъсне Хари от „Проклятия и контрапроклятия (Омагьосай приятелите си и замотай враговете си с най-модерните отмъщения: окапване на косата, омекване на краката, връзване на езика и много, много други)“ от професор Виндиктус Виридиан.
— Опитвах се да открия как да прокълна Дъдли.
— Не казвам, че това не е добра идея, ама ти не бива да използваш магия в мъгълския свят, освен при много необичайни обстоятелства — каза Хагрид. — А засега и без туй не можеш да сториш някое от тия проклятия. Има много да учиш, дорде стигнеш до туй равнище.
Освен това Хагрид не позволи на Хари да купи котел от чисто злато („В твоя списък пише оловен“), обаче намериха хубава везна за теглене на съставки за отвари и сгъваем месингов телескоп. След това посетиха аптеката, която беше достатъчно запленяваща, за да може да ги обезщети за ужасната си миризма — смес от развалени яйца и прогнило зеле. На пода стояха бурета с лигави вещества, стените бяха покрити с буркани с билки, сушени корени и яркоцветни прахове, от тавана висяха връзки пера, нанизи от зъби и омотани животински нокти. Докато Хагрид поръчваше на мъжа зад тезгяха известно количество от някои основни съставки за отвари за Хари, самият Хари оглеждаше сребърни рогове от еднорог по двайсет и един галеона всеки и миниатюрни блестящи бръмбарски очи (пет кнута за черпак).
Пред аптеката Хагрид провери още веднъж списъка на Хари.
— Остава само магическата ти пръчка… О, да, и не съм ти купил още подарък за рождения ден.
Хари усети как се изчерви.
— Няма нужда да ми купуваш…
— Знам, че няма нужда. Знаеш ли к’во, ще ти купя животното. Не жаба. На жабите още преди години им мина модата… ще ти се смеят. Котки пък хич не обичам, от тях ме хваща кихавицата. Ще ти купя сова. Всички дечурлига искат сови, за много работи ги бива — носят ти пощата и к’во ли не.
Двайсет минути по-късно излязоха от Търговския център за сови „Айлопс“, който беше тъмен и изпълнен с шумолене и със святкащи очи, бляскави като скъпоценни камъни. Сега Хари носеше голям кафез, в който седеше красива полярна сова, дълбоко заспала с глава под крилото. Хари не можеше да сдържи заекващите си благодарности и звучеше точно като професор Куиръл.
— Ама моля ти се, няма защо — каза Хагрид трогнато. — Предполагам, че не си получавал кой знае колко подаръци от ония Дърсли. Сега ни остава само „Оливандър“… Това е единственият магазин за магически пръчки, а ти трябва да получиш най-добрата.
Магическа пръчка… Това бе очаквал Хари през цялото време. Последният магазин беше тесен и занемарен. С олющени златни букви над вратата пишеше „Оливандър: Производство на доброкачествени магически пръчки от 382 г. пр.Хр.“ В прашната витрина върху избеляла пурпурна възглавничка лежеше една-единствена магическа пръчка.
Когато пристъпиха вътре, някъде в дъното на магазина звънна камбанка. Помещението беше съвсем мъничко и празно, с изключение на един-единствен тънкокрак стол, на който Хагрид седна, за да чака. Хари изпита странното чувство, че е влязъл в много специална библиотека. Преглътна сума нови въпроси, които тъкмо сега му дойдоха на ум, и вместо това взе да оглежда хилядите тесни кутийки, натрупани грижливо чак до тавана. По някаква причина кожата на врата му настръхна. Дори прахът и тишината тук като че ли трептяха от потайна магия.
— Добър ден! — каза тих глас.
Хари подскочи. Навярно Хагрид също беше подскочил, защото прозвуча силен хрущящ звук и той бързо стана от тънкокракия стол.
Пред тях стоеше възрастен мъж, чиито големи бледи очи светеха като луни в сумрака на магазина.
— Здравейте! — каза Хари смутено.
— А, да — рече мъжът. — Да, да. Мислех си, че скоро ще ви видя, Хари Потър. — Не го каза като въпрос. — Имате очите на майка си. Като че ли беше вчера, когато тя дойде тук да си купи първата магическа пръчка. Двайсет и шест сантиметра дълга, свистяща, направена от върба. Чудесна магическа пръчка за добри магии!
Господин Оливандър пристъпи по-близо до Хари. А на Хари му се искаше другият поне да примигне. Тези сребристи очи бяха страшнички.
— Баща ви обаче предпочете махагонова магическа пръчка. Двайсет и осем сантиметра. Гъвкава. С малко повече сила и отлична за трансфигурация. Е, казвам, че баща ви я предпочете… но всъщност магическата пръчка си избира магьосника, естествено.
Господин Оливандър беше се приближил толкова, че двамата почти допираха носовете си. Хари се виждаше отразен в тези мъгляви очи.
— А това е от…
Господин Оливандър докосна мълниевидния белег на челото на Хари с един от дългите си бели пръсти.
— Със съжаление трябва да призная, че аз продадох магическата пръчка, която го е направила — каза тихо. — Трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Могъща магическа пръчка, но в неподходящи ръце… Ако знаех какво ще тръгне да прави тя по света…
Поклати глава и тогава — за най-голямо облекчение на Хари — зърна Хагрид.
— Рубиъс! Рубиъс Хагрид! Как се радвам да те видя пак… Дъб, четирийсет и един сантиметра, доста огъваема, нали?
— Да, тъй беше, сър — отговори Хагрид.
— Добра магическа пръчка беше тя. Но предполагам, че са ти я счупили на две, когато те изключиха? — каза господин Оливандър, станал изведнъж строг.
— Ъъъ… да, счупиха я, да — отговори Хагрид, като пристъпяше от крак на крак. — Обаче все още си пазя парчетата — добави бодро.
— Но не ги използваш? — попита господин Оливандър рязко.
— О, не, сър — каза Хагрид бързо.
Хари забеляза, че докато говореше, великанът стисна здраво розовия си чадър.
— Хммм — проточи господин Оливандър, като стрелна Хагрид с проницателен поглед. — А сега… господин Потър. Хайде да видя.
Извади от джоба си дълга мерителна лента със сребърни маркировки.
— С коя ръка ще държите пръчката?
— Ами… аз съм десняк — каза Хари.
— Протегнете си ръката. Така.
Той измери Хари от рамото до пръстите, после от китката до лакътя, от рамото до пода, от коляното до подмишницата и обиколката на главата. Докато мереше, каза:
— Всяка Оливандърова пръчка има сърцевина от могъщо магическо вещество, господин Потър. Използваме косми от еднорог, пера от опашката на феникс и сърдечни нишки от змейове. Няма две еднакви Оливандърови пръчки, също както два еднорога, два змея или два феникса не са напълно еднакви. И естествено, никога няма да получите еднакво добри резултати с пръчката на друг магьосник.
Внезапно Хари осъзна, че мерителната лента мери сама разстоянието между ноздрите му. Господин Оливандър припкаше между полиците и сваляше кутии.
— Достатъчно — каза той и лентата падна на купчинка на пода.
— Добре, господин Потър. Опитайте тази. Буково дърво и змейска сърдечна нишка. Двайсет и три сантиметра. Хубава и гъвкава. Просто я вземете и я размахайте.
