татко.
— Добре, значи трийсет и седем — рече Дъдли и целият почервеня.
Хари, който усети, че наближава страхотен Дъдлиев изблик на ярост, взе да лапа своя бекон, колкото може по-бързо, да не би Дъдли да прекатури масата.
Леля Петуния явно също надуши опасността, защото каза бързо:
— И ще ти купим още два подаръка, когато излезем днес. Как ти харесва това, бонбонче? Два подаръка повече. Така добре ли е?
За миг Дъдли се замисли. Изглежда това беше трудна работа. Най-после каза бавно:
— Значи ще имам трийсет… трийсет…
— Трийсет и девет, сладурчето ми — допълни леля Петуния.
— Аха! — Дъдли седна изтежко и грабна най-близкия пакет. — Е, добре тогава.
Вуйчо Върнън се изсмя.
— Малкият хитрец знае какво си струва парите, също като татко си. Браво на теб, Дъдли! — и разроши косата на сина си.
В този миг звънна телефонът и леля Петуния отиде да се обади, докато Хари и вуйчо Върнън наблюдаваха как Дъдли разопакова колелото бегач, кинокамера, самолет с дистанционно управление, шестнайсет нови компютърни игри и едно видео. Тъкмо разкъсваше опаковката на златен ръчен часовник, когато леля Петуния се върна, ядосана и разтревожена.
— Лоши новини, Върнън — каза. — Госпожа Фиг си е счупила крака. Не може да го вземе. — Тя посочи с глава Хари.
Дъдли остана със зинала от ужас уста, но сърцето на Хари подскочи. Всяка година на рождения ден на Дъдли родителите му водеха него и един негов приятел в паркове за забавления, ресторанти за хамбургери или на кино. Всяка година Хари оставаше при госпожа Фиг, смахната стара дама, която живееше през две улици от тях. Хари мразеше онова място. Цялата къща миришеше на зеле и госпожа Фиг го караше да разглежда снимките на всички котки, които някога беше имала.
— А сега какво? — каза леля Петуния, докато гледаше разярено Хари, сякаш той е замислил всичко това.
Хари знаеше, че би трябвало да съжалява, задето госпожа Фиг е счупила крака си, обаче не му беше тъжно, като се сети, че ще мине цяла година, преди да му се наложи да разглежда пак Тибълс, Снежанка, Господин Лапчо и Рошльо.
— Може да се обадим на Марджи — предложи вуйчо Върнън.
— Не говори глупости, Върнън, тя мрази момчето.
Семейство Дърсли често говореха така за Хари — сякаш не е там, или по-скоро — сякаш е нещо много гнусно, което не може да ги разбере, като например плужек.
— А онази, как й беше името, твоята приятелка… Ивон?
— На курорт в Майорка е — отсече леля Петуния.
— Бихте могли просто да ме оставите тук — обади се Хари обнадеждено.
Щеше да може по изключение да гледа по телевизията каквото той иска и дори да се опита да поиграе на компютъра на Дъдли.
Леля Петуния доби вид, сякаш току що е глътнала цял лимон.
— Та да намерим къщата си в развалини, когато се върнем, нали? — изръмжа тя.
— Няма да вдигна къщата във въздуха — каза Хари, но те не го слушаха.
— Бихме могли да го вземем с нас до зоологическата градина — проточи леля Петуния — и да го оставим в колата…
— Колата е нова и не позволявам той да седи сам в нея…
Дъдли се разплака на висок глас. Всъщност не плачеше истински, от години не беше плакал истински, обаче знаеше, че ако разкриви лице и захленчи, мама ще му даде, каквото й поиска.
— Хубавото ми Дъденце, недей да плачеш! Мама няма да му позволи да ти развали твоя си ден! — извика тя, като го взе в обятията си.
— Не… искам… той… да… ид-д-дваааа! — крещеше Дъдли изпомежду силни престорени ридания. — Винаги раз-з-зваляяяя всичкооооо!
И през пролуката между ръцете на майка си се ухили злобно на Хари.
Точно тогава се звънна на вратата.
— Ох, Боже Господи, пристигат! — каза леля Петуния в паника.
Миг по-късно най-добрият приятел на Дъдли, Пиърс Полкис, влезе с майка си. Пиърс беше мършаво момче с лице на плъх. Обикновено той държеше ръцете на децата зад гърба им, докато Дъдли ги биеше. Дъдли веднага престана да се преструва, че плаче.
Половин час по-късно Хари, който не можеше да повярва на късмета си, седеше на задната седалка в колата на семейство Дърсли с Пиърс и Дъдли на път към зоологическата градина за пръв път в живота си. Леля му и вуйчо му не бяха успели да измислят какво друго да правят с него, но преди да тръгнат, вуйчо Върнън бе дръпнал Хари настрана.
— Предупреждавам те — каза той, като доближи голямото си червено лице до неговото, — предупреждавам те отсега, момче… само да се случи нещо странно, каквото и да било, ще седиш в килера от днес до Коледа.
— Нищо няма да направя — отговори Хари, — честна дума!
Но вуйчо Върнън не му повярва. Никой никога не му вярваше.
Работата беше там, че около Хари често се случваха странни неща и просто нямаше смисъл да се казва на семейство Дърсли, че не той ги предизвиква.
Веднъж леля Петуния, на която бе омръзнало Хари да се връща от бръснаря с вид, сякаш изобщо не е ходил там, грабна кухненската ножица и го подстрига така, че изглеждаше почти плешив, с изключение на бретона, който бе оставила „да прикрива онзи ужасен белет“. Дъдли щеше да се пукне от смях при вида на Хари, който прекара една безсънна нощ, като си представяше следващия ден в училище, където бездруго му се присмиваха заради провлечените дрехи и залепените с тиксо очила. На другата сутрин обаче стана и откри, че косата му е точно каквато беше, преди леля Петуния да я окастри. Заради това го наказаха да не излиза цяла седмица от килера си, въпреки опита му да ги убеди, че не може да обясни как е пораснала пак толкова бързо.
Друг път леля Петуния се опита да му облече насила един отвратителен стар пуловер на Дъдли — кафяв с оранжеви топчета. Колкото повече тя се мъчеше да го нахлузи през главата му, толкова по-малък като че ли ставаше пуловерът, докато накрая би могъл да се облече само на парцалена кукла, но положително не и на Хари. Леля Петуния реши, че трябва да се е свил при прането, и за щастие Хари не бе наказан.
От друга страна, той имаше страшни неприятности, задето го откриха върху покрива на училищната кухня. Бандата на Дъдли го бе погнала както обикновено, когато — за изненада колкото на всички тях, толкова и на самия него — Хари кацна на комина. Семейство Дърсли получиха много сърдито писмо от директорката на училището, в което съобщаваше, че племенникът им се катерел по училищните сгради. А всъщност, единственото, което той се бе опитал да направи (както извика на вуйчо Върнън през заключената врата на своя килер, беше да скочи зад големите кофи за смет пред вратата на кухнята. Хари предполагаше, че вятърът трябва да го е подхванал насред скока.
Но днес нямаше да стане нищо нередно. Дори си заслужаваше да бъде с Дъдли и Пиърс, щом щеше да прекара деня на място, което не беше нито училището, нито неговият килер, нито вмирисаният на зеле хол на госпожа Фиг.
Докато караше, вуйчо Върнън се оплакваше на леля Петуния. Той обичаше да се оплаква от какво ли не: хората в службата, Хари, общинския съвет, Хари… Банката и Хари бяха само малка част от любимите му теми. Тази сутрин бяха мотоциклетите.
— …карат като луди, тия млади нехранимайковци — каза той, когато ги задмина един мотоциклет.
— Сънувах мотоциклет — обади се Хари, който изведнъж си спомни съня си — Той летеше.
Вуйчо Върнън за малко не се блъсна в автомобила отпред. Обърна се на седалката си и кресна на Хари с лице, подобно на огромна гулия с мустаци:
— МОТОЦИКЛЕТИТЕ НЕ ЛЕТЯТ!
Дъдли и Пиърс се разкикотиха.
