Дъмбълдор взе Хари на ръце и се обърна към къщата на семейство Дърсли.
— Може ли… може ли да се сбогувам с него, сър? — попита Хагрид.
Наведе огромната си космата глава над Хари и му лепна една навярно много бодлива мустаката целувка. Сетне Хагрид изведнъж нададе вой като ранено куче.
— Шшшшт! — изсъска професор Макгонъгол. — Ще събудиш мъгълите!
— Извинявайте — захлипа Хагрид, като извади голяма носна кърпа на точки и скри лицето си в нея, — ’ма не мога да го понеса… Лили и Джеймс мъртви… и бедничкият малък Хари да живурка с мъгъли…
— Да, да, всичко това е много тъжно, обаче трябва да се овладееш, Хагрид, иначе ще ни открият — прошепна професор Макгонъгол и потупа Хагрид внимателно по ръката.
Дъмбълдор прекрачи ниския градински зид и тръгна към входната врата. Положи Хари нежно върху площадката, извади от мантията си писмо, втъкна го в одеялото на детето и после се върна при другите двама. Цяла минута те стояха и гледаха вързопчето — раменете на Хагрид се тресяха, професор Макгонъгол примигваше яростно, а искрящата светлина, която обикновено блестеше в очите на Дъмбълдор, сякаш бе угаснала.
— Е — каза Дъмбълдор накрая, — това е. Нямаме повече работа тук. Можем да се присъединим към тържествата.
— Да — обади се Хагрид с много приглушен глас. — Ще върна мотора на Сириус. Лека нощ, професор Макгонъгол… професор Дъмбълдор…
Като избърса с ръкава на якето си сълзите, бликащи от очите му, Хагрид се метна на мотоциклета и запали мотора. Той се издигна с рев във въздуха и изчезна в нощта.
— Очаквам да се видим скоро, професор Макгонъгол — каза Дъмбълдор и й кимна.
В отговор професор Макгонъгол си издуха носа.
Дъмбълдор се обърна и тръгна обратно по улицата. На ъгъла спря и извади Загасителя от сребро. Щракна веднъж с него и дванайсет светещи кълба се втурнаха към своите фенери, така че „Привит Драйв“ внезапно засия в оранжево и той успя да забележи как една тигрова котка се шмугна зад ъгъла в другия край на улицата. Едва можеше да различи вързопа на площадката на номер четири.
— На добър час, Хари! — прошепна Дъмбълдор, завъртя се на тока си, мантията му изсвистя и той изчезна.
Вятърът разроши спретнатите живи плетове по улица „Привит Драйв“, която се стелеше тиха и чиста под мастиленото небе — последното място, на което би могло да се очаква да се случат чудновати неща. Хари Потър се обърна в своето одеяло, без да се събуди. Едната му ръчичка хвана здраво писмото до него и той продължи да спи, без да знае, че е необикновен, без да знае, че е прочут, без да знае, че след няколко часа ще се събуди от писъка на госпожа Дърсли, когато тя отвори вратата, за да изнесе бутилките за мляко, нито че ще прекара следващите няколко седмици мушкан и щипан от братовчед си Дъдли… Не можеше и да знае, че в същия този миг на тайни събирания хора из цялата страна вдигаха чаши и казваха с приглушен глас:
— За Хари Потър… момчето, което оживя!
ГЛАВА ВТОРА
ИЗЧЕЗНАЛОТО СТЪКЛО
Изминаха почти десет години, откакто семейство Дърсли се събудиха и намериха своя племенник на площадката пред вратата, но улица „Привит Драйв“ кажи-речи не се бе променила. Слънцето изгря над същите спретнати дворчета и огря месинговия номер четири на входната врата на семейство Дърсли. После се вмъкна във всекидневната им, която изглеждаше почти както изглеждаше в онази вечер, когато господин Дърсли бе видял съдбоносния репортаж за совите. Само снимките на полицата издаваха колко много време е минало. Преди десет години там стояха сума фотографии на нещо, което приличаше на голяма розова плажна топка, нахлупило разноцветни тумбести шапки… Обаче Дъдли Дърсли не беше вече бебе и сега на снимките се виждаше как едно едро русо момче кара за пръв път велосипед, как се забавлява на въртележка на панаира, как играе компютърна игра с баща си, как майка му го прегръща и целува. В стаята нямаше никакъв признак, че в къщата живее и друго момче.
А все пак Хари Потър беше още там, в момента спеше, но не задълго. Леля му Петуния бе будна и пискливият й глас издаде първия звук на деня.
— Хайде! Ставай! Веднага!
Стреснат, Хари се събуди. Леля му потропа отново на вратата.
— Ставай! — изкрещя тя.
Хари я чу да отива към кухнята и после — звук от тиган, поставен върху котлона. Обърна се по гръб и опита да си припомни съня, който бе сънувал. Беше хубав сън. В него имаше летящ мотоциклет. Хари изпита странното усещане, че и преди е сънувал същия сън.
Леля му стоеше пак пред вратата.
— Стана ли вече? — попита.
— Почти — отговори Хари.
— Побързай, искам да наглеждаш бекона5. И да не си посмял да го загориш! Държа всичко да е съвършено на рождения ден на Дъденцето.
Хари изстена.
— Какво каза? — сопна се леля му през вратата.
— Нищо, нищо…
Рожденият ден на Дъдли… Как можа да го забрави? Хари стана бавно от леглото и почна да си търси чорапи. Намери си чифт под леглото и — след като махна някакъв паяк от единия — ги обу. Беше свикнал с паяци, защото в килера под стълбището ги имаше колкото щеш, а Хари спеше именно там.
След като се облече, тръгна по коридора към кухнята. Масата беше почти изцяло скрита под подаръците на Дъдли. Май че бе получил новия компютър, който искаше, да не говорим за втория телевизор и колелото бегач. Защо Дъдли искаше точно колело бегач, остана загадка за Хари, понеже Дъдли беше много дебел и мразеше спорта — освен ако спортът се състоеше в това да удря някого с юмрук, разбира се. Любимата боксова круша на Дъдли беше самият Хари, обаче не успяваше да го издебне често. На Хари не му личеше външно, но всъщност беше много пъргав.
Може би защото живееше в тъмен килер, той открай време беше дребен и мършавичък за възрастта си. Изглеждаше още по-дребен и по-мършав, защото нямаше какво да носи освен старите дрехи на Дъдли, а Дъдли беше около четири пъти по-едър от него. Хари имаше слабичко лице, възлести колена, черна коса и ясно зелени очи. Носеше кръгли очила, слепени с много тиксо заради безбройните пъти, когато Дъдли го беше боксирал по носа. Единственото, което Хари харесваше в своята външност беше тъничкият белег на челото, подобен на мълния. Имаше го откакто се помнеше, и първият въпрос, който си спомняше да е задал на леля си Петуния, беше как го е получил.
— В автомобилната злополука, когато умряха родителите ти — каза тя тогава. — И не задавай въпроси.
Не задавай въпроси — това беше правило номер едно за да бъде спокоен животът със семейство Дърсли.
Вуйчо Върнън влезе в кухнята, когато Хари обръщаше бекона.
— Среши си косата! — излая вуйчо му, вместо „добро утро“.
Горе-долу веднъж в седмицата вуйчо Върнън надничаше над вестника си и крясваше, че Хари има нужда от подстригване. Хари навярно се беше подстригвал повече пъти от всички останали момчета в неговия клас, взети заедно, но нямаше никаква полза — косата му просто си растеше така, както й дойде.
Хари пържеше яйцата, когато Дъдли пристигна в кухнята с майка си. Синчето приличаше много на баща си. Имаше широко розово лице, доста къс врат, малки, воднистосини очи и гъста руса коса, която лежеше гладко върху голямата му топчеста глава. Леля Петуния казваше често, че Дъдли прилича на ангелче… Хари казваше често, че Дъдли прилича на прасе с перука.
Хари сложи чиниите с яйца и бекон на масата, което се оказа трудно, защото нямаше много място. Междувременно Дъдли броеше подаръците си. Лицето му помръкна.
— Трийсет и шест — каза и погледна майка си и баща си. — Два по-малко от миналата година.
— Миличко, не си броил подаръка от леля Марджи. Виж, той е тук, под този, големия от мама и
