— Само това оставаше — точно в деня, когато Вие-знаете-кой изглежда най-сетне е изчезнал, мъгълите да научат всичко за нас! Надявам се действително да си е отишъл, Дъмбълдор, а?
— Наистина изглежда така — отвърна Дъмбълдор. — Трябва да сме много благодарни. Искате ли едно шербетово лимонче?
— Едно какво?
— Шербетово лимонче. Това са вид мъгълски бонбони, които доста обичам.
— Не, благодаря — каза професор Макгонъгол хладно, сякаш смяташе, че това не е подходящ момент за шербетови лимончета. — Както казах, дори Вие-знаете-кой действително да си е отишъл…
— Любезна госпожо професор, не би ли трябвало един разумен човек като вас да го нарича с името му? Цялата тази глупост с „Вие-знаете-кой“… От единайсет години се опитвам да убедя хората да го наричат с истинското му име: Волдемор4. — Професор Макгонъгол трепна, но Дъмбълдор, който разлепваше две шербетови лимончета едно от друго, като че ли не забеляза. — Всичко става толкова объркано, ако продължаваме да казваме „Вие-знаете-кой“. Никога не съм виждал причина да се страхувам да произнеса името на Волдемор.
— Знам, че не сте — каза професор Макгонъгол и гласът й звучеше полураздразнено, полувъзхитено. — Но вие сте различен. Всички знаем, че вие сте единственият, от когото Вие-знаете… ох, добре, Волдемор… се страхуваше.
— Ласкаете ме — рече Дъмбълдор спокойно. — Волдемор имаше сили, които аз никога не ще имам.
— Само защото сте твърде… да речем… благороден, за да ги използвате.
— Добре че е тъмно. Никога не съм се изчервявал толкова силно, откакто Мадам Помфри ми каза, че харесва новите ми наушници.
Професор Макгонъгол стрелна Дъмбълдор с остър поглед и каза:
— Совите не са нищо в сравнение със слуховете, които се носят навред. Знаете ли какво казват всички? За това защо е изчезнал? За това какво в края на краищата го е спряло?
Професор Макгонъгол като че ли беше стигнала до темата, която най-много държеше да разисква — истинската причина, задето бе чакала цял ден върху студения твърд зид, — защото нито като котка, нито като жена не беше устремявала в Дъмбълдор такъв пронизващ поглед, какъвто му отправи сега. Явно че каквото и да казваха „всички“, тя нямаше да го повярва, докато Дъмбълдор не й потвърдеше, че е вярно. Дъмбълдор обаче си избираше друго шербетово лимонче и не отговори.
— Казват, че — продължи тя настойчиво — миналата нощ Волдемор се появил в Годрикс Холоу. Отишъл да се срещне със семейство Потър. Носи се слух, че Лили и Джеймс Потър са… са… че те са… мъртви.
Дъмбълдор сведе глава. Професор Макгонъгол изстена.
— Лили и Джеймс… Не мога да повярвам… Не исках да повярвам… Ох, Албус…
Дъмбълдор протегна ръка и я потупа по рамото.
— Знам… знам… — каза потиснато.
Гласът на професор Макгонъгол трепереше, когато продължи:
— Това не е всичко. Говорят, че се опитал да убие сина на Потърови, Хари. Но… не могъл. Не могъл да убие това момченце. Никой не знае защо или как, но говорят, че като не могъл да убие Хари Потър, силата на Волдемор някак се пречупила… и затова е изчезнал.
Дъмбълдор кимна мрачно.
— Значи… значи е вярно? — запъна се професор Макгонъгол. — След всичко, което е направил… всички хора, които е убил… не могъл да убие едно момченце? Просто поразително… от всички неща, които можеха да го спрат… Но как — о, небеса! — Хари е оживял?
— Можем само да гадаем — каза Дъмбълдор. — И навярно никога няма да узнаем.
Професор Макгонъгол намери дантелената си носна кърпичка и избърса очите си под очилата. Дъмбълдор подсмръкна силно, извади от джоба си златен часовник и взе да го оглежда. Беше много странен часовник. Имаше дванайсет стрелки и никакви цифри. Вместо това, по ръба му се движеха малки планети. Очевидно за Дъмбълдор той все пак беше ясен за разчитане, защото го пъхна обратно в джоба си и каза:
— Хагрид закъснява. Впрочем, предполагам, той ви е казал, че ще бъда тук?
— Да — отговори професор Макгонъгол, — обаче не вярвам вие да ми кажете защо сте именно тук.
— Дойдох да предам Хари на леля му и вуйчо му. Той няма други роднини.
— Да не искате да кажете… Не може да имате предвид хората, които живеят тук?! — възкликна професор Макгонъгол, като скочи на крака и посочи номер четири. — Дъмбълдор… не можете! Цял ден ги наблюдавах. Не бихте могли да намерите двама души, които по-малко да приличат на нас. И това тяхно синче… Видях го как риташе майка си, докато вървяха по улицата, и врещеше за бонбони. Хари Потър не може да живее тук!
— Това е най-доброто място за него — заяви Дъмбълдор твърдо. — Леля му и вуйчо му ще са в състояние да му обяснят всичко когато порастне. Написал съм им писмо.
— Писмо? — повтори професор Макгонъгол отпаднало, като седна отново на зида. — Наистина ли мислите, Дъмбълдор, че можете да обясните всичко това в едно писмо? Тези хора никога няма да разберат момчето. Той ще стане прочут… ще стане легенда… Не бих се изненадала в бъдеще днешният ден да е известен като деня на Хари Потър… Ще се пишат книги за Хари… всяко дете по света ще знае името му!
— Именно — съгласи се Дъмбълдор, като гледаше много сериозно над ръба на очилата си, подобни на полумесец. — Ще е достатъчно да завърти главата на всяко момче. Прочут, преди да е проходил и проговорил! Прочут за нещо, което дори няма да помни! Не разбирате ли колко по-добре е да израсте далеч от всичко това, докато бъде готов да го възприеме?
Професор Макгонъгол отвори уста, премисли, преглътна и най-сетне каза:
— Да… да, прав сте, разбира се. Но как ще дойде момчето тук, Дъмбълдор?
Внезапно заоглежда мантията му, сякаш мислеше, че може да е скрил Хари под нея.
— Хагрид ще го донесе.
— Мислите ли, че е… разумно… да поверите на Хагрид нещо толкова важно?
— Бих поверил на Хагрид дори и живота си — отговори й Дъмбълдор.
— Съгласна съм, че е храбър — рече професор Макгонъгол неохотно, — но не можете да отречете, че е небрежен. Склонен е да… Какво е това?
Някакъв тих боботещ шум бе нарушил тишината около тях. Постепенно се усилваше, докато те гледаха нагоре и надолу по улицата, за да видят фарове. После нарасна до рев на мотор и двамата погледнаха нагоре към небето… От въздуха се спусна огромен мотоциклет и се приземи на улицата пред тях.
Макар че мотоциклетът беше огромен, не представляваше нищо в сравнение с човека, седнал върху него. Той бе почти двойно по-висок от нормален мъж и поне пет пъти по-широк. Изглеждаше прекалено голям, за да е истински, и толкова див — дълги кичури гъста черна коса и брада прикриваха по-голямата част от лицето му, имаше длани колкото капаци на кофи за смет, а краката му, обути в ботуши, приличаха на бебета делфини. В грамадните си мускулести ръце държеше вързоп в одеяло.
— Хагрид! — каза Дъмбълдор с нотка на облекчение в гласа. — Най-сетне! И откъде намери този мотоциклет?
— ’Зех го назаем, професор Дъмбълдор — отговори великанът, докато слизаше внимателно от мотоциклета. — Младият Сириус Блек ми го зае. Нося го, сър.
— Нямаше проблеми, нали?
— Не, сър… къщата беше почти разрушена, ама аз го измъкнах невредим, преди мъгълите да плъзнат наоколо. Заспа, додето летяхме над Бристол.
Дъмбълдор и професор Макгонъгол се наведоха над вързопа в одеялото. Вътре едва се виждаше дете, потънало в дълбок сън. Под къдрица от катраненочерната коса на челото му те забелязаха рана със странна форма, подобна на мълния.
— Това ли е…? — прошепна професор Макгонъгол.
— Да — каза Дъмбълдор. — Този белег ше му остане завинаги.
— Не бихте ли могли да направите нещо, Дъмбълдор?
— Дори да можех, не бих. Белезите понякога са полезни. Самият аз имам един над лявото си коляно и той е точен план на лондонското метро. Е… дай ми го, Хагрид… Да приключваме с тази работа!
