„Грифиндор“. Той дори не е чак толкова добър играч, а само защото е прочут… заради глупавия белег на челото си… — Драко се наведе да разгледа черепите, наредени на един рафт. — И всички смятат, че е много умен и… ах, страхотният Потър с белега и метлата…
— Това съм го чувал вече поне дузина пъти — заговори господин Малфой на сина си с укор — и ще ти напомня, че не е… благоразумно да говориш друго, освен най-хубави неща, за Хари Потър, особено след като повечето от нашите го смятат за герой, принудил Черния лорд да изчезне… А, ето го и господин Боргин.
Зад тезгяха се бе появил прегърбен човек, който приглаждаше мазната си черна коса.
— Господин Малфой, какво удоволствие да ви видя отново! — каза господин Боргин с глас, мазен като косата му. — Възхитен съм… О, и младият господин Малфой!… Очарован съм! С какво бих могъл да ви бъда полезен? Ето, да ви покажа… току-що получено и на много разумна цена…
— Днес няма да купувам, а ще продавам, господин Боргин — каза Малфой.
— Да продавате? — Усмивката на лицето на Боргин едва забележимо помръкна.
— Сигурно сте чули, че министерството все по-често провежда обиски — каза господин Малфой, като извади от вътрешния си джоб един пергаментов свитък и го разстла пред Боргин. — Имам в къщи няколко… ъъъ… предмета, които биха ме злепоставили, ако от министерството решат да…
Господин Боргин прикрепи очилцата на носа си и прегледа списъка.
— Министерството едва ли ще посмее да ви безпокои, сър, сигурен съм.
Господин Малфой сви устни.
— Още не са ме посетили. Името Малфой все още буди известна почит, ала в министерството стават все по-досадни. Носят се слухове за нов Закон за защита на мъгълите — без съмнение зад него стои оня въшлив поддръжник на мъгълите Артър Уизли…
Хари усети как го обзема гняв.
— …а както виждате, някои от тези отрови могат да създадат впечатлението…
— Напълно ви разбирам, сър — каза Боргин. — Чакайте да видя…
— Може ли да ми купиш това! — прекъсна ги Драко, сочейки изсъхналата ръка върху възглавницата.
— Ааа, Ръката на славата! — каза Боргин, остави списъка на господин Малфой и забърза към Драко. — Поставяте в нея една свещ и тя осветява вашия път. Това е най-добрият приятел на всички видове крадци и плячкосници! Вашият син има вкус, сър.
— Надявам се от сина ми да излезе нещо повече от крадец или плячкосник, Боргин — студено отбеляза господин Малфой и продавачът бързо допълни:
— Не исках да ви обидя, сър, не исках…
— Макар че, ако бележките му в училище не се повишат — продължи господин Малфой още по- студено, — може да се окаже, че наистина го бива само за това.
— Не съм виновен аз — възрази Драко. — Всички учители си имат любимци, като оная Хърмаяни Грейнджър…
— Очаквах да се засрамиш, че едно момиче от немагьосническо семейство те бие на всеки изпит — сопна му се господин Малфой.
— Ха! — каза си Хари шепнешком, доволен, че вижда Драко едновременно смутен и ядосан.
— Така е навсякъде — отбеляза господин Боргин с мазния си гласец. — Магьосническата кръв се цени все по-малко.
— Не и при мен — каза господин Малфой и широките му ноздри се издуха.
— Също и при мен — потвърди Боргин с дълбок поклон.
— В такъв случай… да се върнем към моя списък — кратко каза Малфой. — Аз бързам, Боргин. Имаме важна работа и на друго място днес.
И те започнаха да се пазарят. Хари напрегнато следеше как Драко идва все по-близо и по-близо до неговото скривалище, разглеждайки предметите за продан. Той спря пред едно дълго навито въже за бесене и прочете, доволно ухилен, картичката, поставена до прелестна огърлица от опали:
Като се обърна, Драко видя точно пред себе си шкафа. Приближи се… протегна ръка към дръжката…
— Готово! — обяви господин Малфой до тезгяха. — Хайде, Драко!
Хари избърса чело с ръкава си, когато Драко се обърна към баща си.
— Приятен ден, господин Боргин! Ще ви чакам утре в имението да вземете стоката.
Щом вратата се затвори, господин Боргин свали угодническата маска.
— Приятен ден и на теб, драги ми Малфой, а ако приказките са верни, не си ми продал и половината от онова, което е скрито в имението ти…
Като си мърмореше мрачно, Боргин потъна в една от задните стаи. Хари почака малко да не би да се върне и тихичко се измъкна от шкафа, мина покрай тезгяха и излезе през вратата.
Той се заоглежда наоколо, като притискаше счупените очила към лицето си. Беше се озовал на мръсна и мрачна уличка, където изглежда нямаше нищо друго, освен магазини за Черни изкуства. Онзи, който току- що бе напуснал, „Боргин и Бъркс“, беше като че ли най-големият. Точно отсреща бе изложена отвратителна колекция от сбръчкани изсъхнали глави, а две врати по-надолу в голяма клетка пълзяха гигантски черни паяци. Двама дрипави магьосници го наблюдаваха от един тъмен вход и нещо си шушнеха.
Хари усети, че го полазват тръпки, и забърза, като придържаше очилата си и се надяваше по-скоро да успее да се измъкне.
От една стара дървена табела, окачена над магазин за отровни свещи, той разбра, че се намира на улица „Мракон-али“. Това не можеше да му помогне кой знае колко, тъй като никога не бе чувал за такова място. Предположи, че не бе изрекъл достатъчно ясно пред огъня къде отива, тъй като устата му се бе напълнила със сажди от огнището. Опитвайки се да запази спокойствие, той се чудеше какво да прави.
— Ти да не си се загубил, миличък? — попита някой до ухото му и той подскочи.
Пред него стоеше стара вещица и държеше табла с нещо, което ужасно приличаше на цели човешки нокти. Подигравателната й усмивка разкриваше грозни плесенясали зъби. Хари отстъпи назад.
— О, не, благодаря — каза той. — Просто си…
— ХАРИ! К’во се мотаеш насам?
На Хари направо му подскочи сърцето. Същото се случи и с вещицата и цялата й стока от нокти се изсипа върху краката й, а докато тя ругаеше, едрата фигура на Хагрид, пазителя на дивеча в „Хогуортс“, вече крачеше към тях и гарвановочерните му очи святкаха над гъстата остра брада.
— Хагрид! — почти извика от радост Хари. — Аз се загубих! Тази летежна пудра…
Хагрид го сграбчи за яката и го дръпна от вещицата, събаряйки цялата й табла. Писъците й ги преследваха по завоите на тясната уличка, докато излязоха на слънце. В далечината Хари видя позната снежнобяла мраморна сграда — банката „Гринготс“. Хагрид го бе извел право на „Диагон-али“.
— Я, к’ъв си се омърлял! — намръщи се Хагрид и заизтупва саждите по гърба му толкова силно, че едва не го събори във варел със змейска тор пред една аптека. — Как може да се шляеш по „Мракон-али“, не разбирам… Опасно място е това, Хари… Не бива никой да те вижда тука.
— Усетих такова нещо — отвърна Хари и наведе глава да избегне нов опит на Хагрид да го изтупа. — Нали ти казах, че се загубих. А ти какво правеше там всъщност?
— А, търсех си жив унищожител на голите охлюви — отвърна небрежно Хагрид. — Съсипаха зелето на училището. Ти нали не си сам?
— Тръгнах със семейство Уизли, но се изгубих — обясни Хари. — Трябва да ида да ги намеря. Двмата поеха заедно по улицата.
— ’Що не ми отговори на писмото? — попита Хагрид, докато момчето подтичваше до него и бе принудено да прави по три крачки за всяка стъпка на гиганта.
Тогава Хари му разказа всичко за Доби и за Дърсли.
— Ах, мътните да ги ’земат тия мъгъли! — изръмжа Хагрид. — Само да съм знаел…
— Хари! Хари! Насам!
Хари вдигна поглед от краката си и видя Хърмаяни Грейнджър най-горе на бялото стълбище пред
