Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?
— Ах, колко ще го харесат! — захласна се леля Петуния.
— Браво, Дъдли! — каза вуйчо Върнън и се обърна към Хари: — Ами ти?
— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари почти без глас.
— Правилно — каза вуйчо Върнън заядливо. — Аз ще ги въведа в дневната, ще те представя, Петуния, и ще налея питиетата. В осем и петнайсет…
— …аз ще ги поканя на масата — добави леля Петуния.
— А ти, Дъдли, казваш какво?
— Позволете да ви придружа до трапезарията, госпожо Мейсън! — И Дъдли предложи дебелата си ръка на някаква невидима жена.
— Моят галантен малък джентълмен! — изхриптя леля Петуния.
— А ти? — злобничко се обърна вуйчо Върнън към Хари.
— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари глухо.
— Именно. Да видим сега какви комплименти ще им поднесем по време на вечерята. Имаш ли идея, Петуния?
— „Върнън разправя, че сте великолепен майстор на голф, господин Мейсън… О, откъде си купихте тази рокля, госпожо Мейсън…“
— Прекрасно! Твой ред е, Дъдли?
— Става ли така: „В училище имахме да напишем есе за любимия си герой и аз писах за вас, господин Мейсън.“
Това вече дойде твърде много на леля Петуния, а и на Хари. Леля Петуния избухна в сълзи и прегърна сина си, а Хари се мушна под масата да не го видят, че се хили.
— Ами ти, момче?
Хари с мъка се овладя, показвайки се отново.
— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — каза механично той.
— Съвсем правилно — натърти вуйчо Върнън. — Семейство Мейсън изобщо не знаят за теб и не желая да узнаят. След вечерята ти, Петуния, отвеждаш госпожа Мейсън в дневната за кафето, а аз ще извъртя разговора към дрелките. Ако извадя и малко късмет, сделката ще е подписана и подпечатана преди новините в десет. А утре по това време отиваме да си изберем вила на Майорка.
Хари изобщо не беше във възторг. Едва ли в Майорка семейство Дърсли щяха да го обичат повече, отколкото тук.
— Такааа… Сега отивам в града да взема смокингите за мен и Дъдли. А ти — озъби се той на Хари — не се мотай в краката на леля си, докато чисти.
Хари се измъкна през задната врата. Беше чудесен слънчев ден. Той прекоси ливадата, отпусна се на пейката и си затананика под носа: „Честит рожден ден на мен… Честит рожден ден на мен…“
Не получи нито картички, нито подаръци, а и вечерта щеше да прекара, преструвайки се, че изобщо не съществува. Загледа се тъжно в живия плет. Никога не се беше чувствал така самотен. Но повече от всичко друго му липсваха най-добрите му приятели Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър — повече от каквото и да било в „Хогуортс“, повече от играта на куидич дори. Те май изобщо не се и сещаха за него. Никой от тях не му беше писал през лятото, макар Рон да бе казал, че ще го покани на гости.
Много пъти Хари беше на ръба на решението да отвори с магия кафеза на Хедуиг и да я изпрати с писма при Рон и Хърмаяни, но не си заслужаваше риска. На невръстни магове не се позволяваше да използват магии извън училище. Но Хари не беше казал това на семейство Дърсли, защото знаеше, че само ужасът да не ги превърне и тримата в торни бръмбари ги възпираше да не го заключат и него в килера под стълбището при магическата му пръчка и метлата. През първите няколко седмици след завръщането си Хари се забавляваше да си мърмори безсмислици под носа, за да види как Дъдли изчезва от стаята с максималната бързина, която му позволяваха дебелите крака. Но дългото мълчание на Рон и Хърмаяни го бе накарало да се чувства толкова изолиран от света на вълшебствата, че вече дори не му правеше удоволствие да дразни Дъдли. Ето че сега Рон и Хърмаяни бяха забравили дори рождения му ден…
Какво ли не би дал за някаква вест от „Хогуортс“! От който и да е магьосник… Щеше да се радва да мерне дори най-страшния си враг Драко Малфой, само и само да се убеди, че всичко досега не е било сън.
Не че през цялата учебна година в „Хогуортс“ се бяха случвали само хубави неща. В края на миналия срок Хари се бе озовал лице в лице със самия Волдемор. Лордът действително не приличаше вече на себе си, но все още беше страховит, хитър и решен да си възвърне мощта. Хари за втори път се изплъзна от проклятието му, но това стана като по чудо и той още се будеше нощем, плувнал в пот, питайки се къде ли е Волдемор в този момент, и още виждаше изкривеното от гняв лице и обезумелите разширени очи.
Хари изведнъж се надигна и седна на пейката. Както си гледаше разсеяно към плета, бе усетил, че и плетът го гледа. Между листата се бяха появили две огромни зелени очи.
Хари скочи на крака тъкмо когато през поляната се разнесе подигравателен глас:
— Аз пък знам какъв ден е днееес — пропя Дъдли, клатушкайки се като патица към него.
Огромните очи примигнаха и изчезнаха.
— Какво? — попита Хари, без да отмества своите очи от същата точка.
— Знам какъв ден е днес — повтори Дъдли, доближил се съвсем до него.
— Чудесно — отвърна Хари, — значи най-сетне си научил дните на седмицата.
— Днес е твоят рожден ден — надсмя му се Дъдли. — И защо не получи картички? Нямаш ли никакви приятели на онова шантаво място?
— Гледай да не те чуе майка ти, че споменаваш моето училище — хладно отбеляза Хари.
Дъдли придърпа панталоните си, които непрекъснато се смъкваха.
— Защо се пулиш към плета? — попита той с подозрение.
— Чудя се с коя магия най-лесно ще го запаля — отвърна Хари.
Дъдли отскочи тутакси назад и на лицето му се изписа панически ужас.
— Н-н-няма да го направиш… Тате забрани да правиш м-м-магии… щото ще те изрита от къщи, а ти няма къде другаде да идеш… като нямаш дори и приятели да те приберат…
— Абракадабра! — заканително започна Хари. — фокус-мокус… вила самовила…
— МАААМООООО! — завика Дъдли и преплитайки крака, се спусна към къщи. — Маааамоооооо! Той прави нали знаеш какво!
Хари си плати скъпо за това удоволствие. Щом нито Дъдли, нито храстът бяха пострадали, леля Петуния разбра, че той всъщност не е правил магия, но Хари все пак трябваше да си наведе главата, когато тя замахна да го удари с насапунисания тиган. После му намери работа и се закле, че няма да му даде нито залък, преди да я свърши.
Докато Дъдли се мотаеше наоколо, зяпаше и ближеше сладолед, Хари изчисти прозорците, изми колата, окоси ливадата, оплеви цветните лехи, подкастри розите, поля ги и пребоядиса градинската пейка. Жаркото слънце изгори врата му. Хари съжаляваше, че се хвана на въдицата на Дъдли, но шишкото бе изрекъл на глас онова, което самият Хари си мислеше — че сигурно наистина няма приятели в „Хогуортс“…
„Да можеха да мернат сега отнякъде славния Потър!“ — ядно си мислеше Хари, докато разстилаше тор върху лехите, а гърбът го болеше и по лицето му се стичаше пот.
Беше вече седем и половина вечерта, когато, съвсем изтощен, чу да го вика леля Петуния.
— Идвай тук! И стъпвай върху вестниците!
Хари си отдъхна на сянка в лъснатата кухня. Върху хладилника беше десертът за вечерята, украсен с цяло хълмче от бита сметана със захаросани виолетови бонбони. Във фурната цвърчеше свинско бутче.
— Яж бързо, че семейство Мейсън ще бъдат тук всеки момент! — сопна му се леля Петуния и му посочи две филийки хляб и бучица сирене на кухненската маса.
Тя вече бе облякла светлорозовата си официална рокля.
Хари си изми ръцете и изгълта набързо оскъдната вечеря. Леля Петуния дръпна чинията му, едва дочаквайки го да свърши.
— Хайде горе! Бързо!
Като минаваше покрай вратата на дневната, Хари мерна вуйчо Върнън и Дъдли с папийонки и в смокинги. Едва бе стигнал до горната площадка, когато на вратата се позвъни и в долния край на
