Хари Потър и Орденът на феникса

— Сигурно ги е пратил той — отговори тихо Хари, по-скоро на себе си, отколкото на вуйчото.

— Кой е този „той“, дето ги е пратил?

— Лорд Волдемор — каза Хари.

Усещаше смътно, че има нещо странно в това как семейство Дърсли, които подскачаха като ужилени, въсеха се и крещяха всеки път, щом чуеха думи като „магьосник“, „магия“ и „магическа пръчка“, дори не трепнаха от името на най-злия сред магьосниците на всички времена.

— Лорд… я чакай! — сепна се вуйчо Върнън и се смръщи, а в прасешките му очички проблесна искрица, явно се беше сетил. — Чувал съм го името… това не беше ли онзи, дето…

— Дето уби майка ми и баща ми — продължи глухо Хари.

— Да де, ама той нали се е махнал — издърдори припряно вуйчото, без да показва с нищо, че темата за убийството на родителите му може да е и болезнена. — Така поне каза оня тъпанар, великанът. Че се бил махнал.

— Обаче се върна — отбеляза Хари.

Наистина беше доста странно да стои тук, насред стерилно чистата кухня на леля Петуния, до хладилника, най-нов модел, и широкоекранния телевизор, и да разговаря най-спокойно с вуйчо Върнън за Лорд Волдемор. С появата си в Литъл Уингинг дименторите сякаш бяха срутили огромната невидима стена, неумолимо разделяща немагическия свят на „Привит Драйв“ и света отвъд него. Двата живота на Хари някак се бяха слели и всичко се бе преобърнало с главата надолу: семейство Дърсли разпитваха за подробности около магическия свят, госпожа Фиг познаваше Албус Дъмбълдор, из Литъл Уингинг бродеха диментори и Хари вероятно нямаше да се върне никога в „Хогуортс“. Главата му затуптя още по- болезнено.

— Върнал се е? — прошепна леля Петуния.

Гледаше Хари както никога досега. Най-неочаквано, за пръв път в живота си, той напълно осъзна, че тя е сестра на майка му. И Хари не можеше да каже защо в този миг това направо го порази. Знаеше само, че не е единственият в стаята, който се досеща какво би могло да означава завръщането на Лорд Волдемор. Никога преди леля Петуния не го беше гледала така. Големите й воднисти очи (толкова различни от очите на сестра й) не бяха присвити от гняв или неприязън, не, те бяха широко отворени и изпълнени със страх.

От преструвката, в каквато тя се бе вкопчила, откакто Хари я помнеше — че няма никаква магия и никакъв друг свят освен този, който тя обитаваше заедно с вуйчо Върнън, — като че ли не бе останала и следа.

— Да — рече Хари, вече само на леля Петуния. — Завърна се преди месец. Видях го с очите си.

Леля Петуния намери с длани широките рамене на Дъдли под коженото яке и се вкопчи в тях.

— Я чакай — намеси се пак вуйчо Върнън и премести очи от жена си към Хари и после обратно към нея, явно изумен и объркан от небивалото разбирателство, зародило се най-ненадейно между двамата. — Какво… какво? Оня… Волдилорд се бил върнал, така ли?

— Да.

— Оня, дето уби майка ти и баща ти?

— Да.

— И сега праща дивантори да те заловят?

— Така изглежда — потвърди Хари.

— Работата е ясна — отсече вуйчото, след което отново премести поглед от жена си, пребледняла като тебешир, към Хари и си попридърпа нагоре панталоните. Взе някак да се надува, сякаш напомпан с въздух, месестото му мораво лице се разширяваше направо пред очите на Хари. — Край, всичко е ясно — подвикна Върнън, а ризата му отпред се изопна до пръсване, понеже той продължи да се издува, — махай се от къщата ми, момче!

— Моля? — учуди се Хари.

— Чу ме, чу ме… МАРШ ОТТУК! — кресна вуйчо Върнън толкова силно, че дори леля Петуния и Дъдли подскочиха. — ВЪН! ВЪН! Трябваше да го направя преди доста години! Разни сови ми влизат и излизат, да не е гълъбарник тука, тортите избухват като бомби, половината ми дневна, срутена, опашката на Дъдли, Мардж, дето се изду като балон и се вдигна чак до тавана, да не говорим пък за летящия „Форд Англия“ — ВЪН! ВЪН! Стига ти толкова! Не искам да ти виждам очите. И ден няма да стоиш тук, щом те е погнал някакъв ненормалник, няма да излагаш на опасност жена ми и сина ми, няма да ни навличаш неприятности. Щом си тръгнал по пътя на ония непрокопсаници, родителите си, нямам намерение да те търпя! ВЪН!

Хари стоеше като пуснал корени. Беше намачкал на топка всички писма — от министерството, от господин Уизли и от Сириус, и ги стискаше в лявата си ръка. „Каквото и да правиш, не излизай повече от къщата. СТОЙ У ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ.“

— Чу ме, нали? — викна вуйчо Върнън и се наведе, като дотолкова приближи грамадното си мораво лице към Хари, че той усещаше пръски слюнка по себе си. — Хайде, размърдай се! Нали допреди половин час не те свърташе да изчезнеш. Ето, сега аз те гоня. Махай се от къщата ми и никога повече да не си и припарил до прага! Умът ми не го побира защо ли изобщо те прибрахме, Мардж беше права, трябваше да те пратим в сиропиталище. Ама нали сме си мекушави, сега ще ти сърбаме попарата. Въобразявах си, че можем да те направим човек, нормален като всички останали, а то какво излезе — няма с теб оправия, бил си калпав още от самото начало и на мен ми дойде до гуша… сови!

Петата сова се шмугна през комина толкова бързо, че чак тупна на пода, преди пак да се извиси със силен крясък във въздуха. Хари посегна да вземе червения плик, ала птицата се стрелна ниско над главата му и политна право към леля Петуния, която нададе писък и се наведе, затулила с длани лицето си. Совата пусна писмото точно върху главата й, обърна се и пак се провря в комина.

Хари се спусна към писмото, ала леля Петуния го изпревари.

— Отвори го, щом искаш — рече момчето, — така и така ще чуя какво пише в него. Това е конско.

— Само да си посмяла, Петуния! — ревна вуйчо Върнън. — Не го докосвай, може да е опасно!

— Адресирано е до мен — поясни с треперлив глас жената. — Адресирано е до мен, Върнън, ето, виж! „Госпожа Петуния Дърсли, кухнята, улица «Привит Драйв» номер четири“…

Ужасена, тя затаи дъх. Червеният плик бе започнал да дими.

— Отвори го! — подкани Хари. — Хайде, де. Така и така ще се случи.

— Няма.

Ръката на леля Петуния трепереше, тя се заоглежда трескаво из кухнята, сякаш търсеше откъде да избяга, но прекалено късно — пликът лумна в пламъци. Леля Петуния изпищя и го пусна.

Кухнята се изпълни от страховит глас, който се разнасяше откъм пламналото писмо върху масата и отекваше в тясното пространство.

— Не забравяй последното, Петуния!

Лелята едва не изпадна в несвяст. Свлече се на стола до Дъдли и захлупи лице върху дланите си. Остатъците от писмото изтляха в тишина и се превърнаха на пепел.

— Това пък какво е? — гракна вуйчо Върнън. — Какво… ама аз… Петуния?

Тя не отговори. Дъдли зяпаше майка си тъпо, със зинали уста. Ужасното мълчание натежаваше все повече и повече. Крайно изумен, Хари се беше втренчил в леля си, а главата му туптеше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Петуния, миличка! — подхвана плахо вуйчо Върнън. — П-петуния!

Тя вдигна глава. Още трепереше като лист. Преглътна мъчително.

— Налага се… налага се момчето да остане, Върнън — пророни сломена.

— К-какво каза?

— Той остава — потвърди леля Петуния.

Не гледаше към Хари. Изправи се на крака.

— Той… ама, Петуния…

— Ако го изхвърлим, съседите ще ни одумват — обясни тя. Още беше бледа като платно, но бързо си възвръщаше припряността. — Ще има да ни подпитват къде е отишъл. Налага се да го оставим тук.

Вуйчо Върнън се смаляваше като спукана автомобилна гума.

— Ама как така, Петуния, миличка…

Тя не му обърна внимание. Погледна Хари.