време: чакаше блажения миг, когато Хедуиг щеше да се върне.
Празната къща заскърца. Тръбите загъргориха. Хари продължи да лежи като вцепенен — не мислеше за нищо, беше хлътнал в несретата си.
После чу съвсем ясен трясък долу в кухнята.
Скочи, седна в леглото и нададе ухо. Беше изключено семейство Дърсли да са се върнали, нали бяха излезли току-що, пък и не беше чул колата.
За кратко се възцари тишина, сетне екнаха гласове.
„Крадци“, помисли си Хари и стана безшумно от леглото, след миг обаче му хрумна, че ако са престъпници, ще се спотайват, а онзи, който се движеше из кухнята, хич и не си правеше труда да не вдига шум.
Хари грабна от нощното шкафче магическата пръчка, застана с лице към вратата и наостри уши. Подскочи като ужилен: ключалката изтрака силно и вратата зейна широко.
Момчето продължи да стои като истукан и да се взира към потъналата в мрак стълбищна площадка — пак се ослуша, ала не чу нищо. Поколеба се миг-два и излезе забързано в горния край на стълбата.
Сърцето му заби лудешката и заседна на гърлото му. В сумрачното антре долу стояха някакви хора, откроили се на светлината от уличните лампи, която се процеждаше през стъклената врата — бяха осмина- деветима и доколкото Хари можеше да прецени, всичките до един го гледаха.
— Свали пръчката, момче, че ще извадиш окото на някого — рече гърлен тътнещ глас.
Сърцето на Хари щеше да изхвръкне от гърдите му. Макар да познаваше гласа, не му се подчини и не свали магическата пръчка.
— Професор Муди? — попита плахо.
— Не съм много сигурен, че съм професор — ревна гласът, — не съм преподавал кой знае колко. Я слез при нас, да те огледаме хубаво.
Хари свали малко пръчката, но нито разхлаби хватката, нито се помръдна. Имаше всички основания да бъде нащрек. Цели девет месеца беше прекарал в близост до някого, когото смяташе за Лудоокия Муди, колкото да разбере не само че той не е Муди, а самозванец, и при това — самозванец, опитал се, преди да бъде изобличен, да убие самия Хари.
Момчето още не беше решило как да постъпи, когато до него долетя втори глас, попресипнал.
— Не бой се, Хари. Дошли сме да те отведем.
Сърцето на момчето подскочи. Хари познаваше и този глас, макар че не го беше чувал от близо година.
— П-професор Лупин! — възкликна невярващо. — Вие ли сте?
— Защо стоим на тъмно? — намеси се трети глас, съвсем непознат, женски. —
Припламна магическа пръчка, озарила с вълшебна светлина антрето. Хари примига. Хората се бяха струпали в долния край на стълбата и се бяха втренчили в него, някои дори бяха поизвили глава — да го виждат по-добре.
Най-отпред стоеше Ремус Лупин. Макар и все още млад, изглеждаше уморен и болнав и сега беше по- прошарен в сравнение с последния път, когато Хари се бе сбогувал с него, а мантията му, цялата в кръпки, бе по-опърпана от всякога. Въпреки това той дари с усмивка Хари, който, макар и стъписан, се опита да му отвърне със същото.
— Аха, той изглежда точно както очаквах — отбеляза магьосницата, хванала високо светещата магическа пръчка. Беше най-младичка от всички, имаше бяло сърцевидно лице, блеснали черни очи и къса клечеста коса, която се лилавееше. — Здрасти, Хари!
— Даа, чак сега разбирам какво имаш предвид, Ремус — обади се и плешивият чернокож магьосник, застанал най-отзад, който говореше бавно и гърлено и беше със златна халка на едното ухо, — одрал е кожата на Джеймс.
— Но без очите — възрази с хрипкав глас беловласият магьосник в дъното. — Очите са на Лили.
С дълга прошарена коса и нос, от който липсваше голямо парче, Лудоокия Муди се бе вторачил подозрително в Хари с различните си очи. Едното беше мъничко, тъмно и лъскаво като мънисто, другото — голямо, топчесто и яркосиньо, магическо око, което виждаше през стени, врати и дори зад тила на самия си притежател.
— Сигурен ли си, Лупин, че е той? — ревна Муди. — Голяма издънка ще стане, ако заведем някой смъртожаден, приел неговия облик. Я да го питаме нещо, което знае само истинският Потър! Освен ако някой не носи малко веритасерум, отварата на истината.
— Какъв вид приема твоят покровител, Хари? — рече Лупин.
— На елен — отговори уплашено момчето.
— Той е, той е — обърна се Лупин към Лудоокия.
Притеснен, че всички са се втренчили в него, Хари слезе по стълбите, като пътем пъхна магическата пръчка в задния джоб на джинсите.
— Не я слагай там, момче! — избоботи Муди. — Ами ако се запали? И по-опитни от теб магьосници са оставали без задник, така да знаеш!
— Кой е останал без задник? — наостри уши жената с виолетовата коса.
— Няма значение кой. Извади пръчката от задния си джоб и без повече приказки! — кресна Лудоокия. — Елементарни правила за безопасност при боравене с пръчки, ама кой да ги спазва! — Той се устреми с тежка стъпка към кухнята. — Виждал съм и това — подметна подразнено, а жената завъртя очи и погледна към тавана.
Лупин се пресегна и се здрависа с Хари.
— Как си? — попита го и се взря отблизо в него.
— Д-добре…
Направо не му се вярваше, че не сънува. Цял месец — нищо, и най-дребният намек, че обмислят как да го измъкнат от „Привит Драйв“, а сега като гръм от ясно небе се беше изсипала цяла група магьосници, които се разхождаха най-спокойно из къщата, сякаш са отдавна чакани гости. Хари погледна хората около Лупин — те още го зяпаха ненаситно. Засрами се, че не се е ресал от четири дни.
— Голям късмет извадих… извадихте… семейство Дърсли ги няма — изпелтечи той.
— Какъв ти късмет! — викна лилавокосата. — Примамих ги да се махнат оттук, за да не се пречкат. Пратих им по мъгълската поща писмо, че са се класирали за финала на конкурса „Най-добре поддържана морава в предградията на цяла Англия“. Отидоха на раздаването на наградите… поне така си мислят, де.
Хари си представи за миг разпенената физиономия на вуйчо Върнън, щом той разбере, че изобщо няма конкурс „Най-добре поддържана морава в предградията на цяла Англия“.
— Тръгваме, нали? — попита той. — Скоро ли?
— Всеки момент — обеща Лупин, — чакаме само знак, че е чисто.
— Къде отиваме? В „Хралупата“ ли? — възкликна той обнадежден.
— А, не, не в „Хралупата“ — уточни Лупин и поведе Хари към кухнята. Магьосниците, които още оглеждаха момчето от глава до пети, ги последваха. — Прекалено опасно е. Направили сме щаба на място, където да бъдем неоткриваеми. Доста време ни отне…
Лудоокия Муди бе седнал при кухненската маса и отпиваше от плоското шишенце, което винаги носеше у себе си, а магическото му око се въртеше във всички посоки и оглеждаше домашните потреби, които пестят труда на домакинята и с които бе задръстена кухнята на семейство Дърсли.
— Това, Хари, е Аластор Муди — посочи Лупин.
— Да, знам — отвърна притеснен Хари.
Странна работа — да го представят на човек, когото е смятал, че познава от цяла година.
— А това тук е Нимфадора1…
— Не ме
— Нимфадора Тонкс, която държи да се обръщаме към нея само на презиме — довърши Лупин.
— И ти щеше да държиш, ако майка ти е имала глупостта да те кръсти
