Обратното, момчето се ядоса още повече, задето Дъмбълдор проявява слабост. Нямаше право да е слаб точно когато на Хари му идеше да фучи и да крещи.
Дъмбълдор свали ръце и се взря съсредоточено в него през очилата с рамки като полумесеци.
— Време е, Хари, да узнаеш онова, което трябваше да ти обясня още преди пет години — поде той. — Моля те, седни. Ще ти разкажа всичко от начало до край. Но прояви малко търпение. Щом приключа, ще имаш възможност да ми крещиш… да правиш каквото решиш. Няма да те спирам.
Известно време Хари го гледа, после отново се свлече на стола срещу него и зачака.
Дъмбълдор се взря в слънчевия парк зад прозореца, сетне отново премести очи към Хари и каза:
— Преди пет години, Хари, ти дойде в „Хогуортс“ здрав и невредим, точно както бях предвидил и бях желал. Е… не съвсем невредим. Беше страдал. Знаех, че това няма да ти бъде спестено, когато те оставих пред прага на леля ти и вуйчо ти. Знаех, че те обричам на десет тъжни трудни години. — Той замълча. Хари не каза нищо. — Сигурно ще попиташ — и с основание — защо е трябвало да стане така. Толкова ли не е могло да те вземе някое магьосническо семейство? Много биха го сторили на драго сърце, биха се радвали и биха смятали за чест да те отгледат като роден син. Отговорът ми е, че за мен най-важно бе да те опазя жив. Може би повече от всички други съзнавах, че си в опасност. Броени часове преди това Волдемор беше победен, но поддръжниците му — а мнозина от тях са почти толкова ужасни, колкото и той, — все още бяха на свобода, гневни, отчаяни и жестоки. Трябваше да взема решение за години напред. Бях ли убеден, че Волдемор си е отишъл завинаги? Не. Не знаех кога точно ще се завърне, дали след десет, след двайсет или след петдесет години, но бях сигурен, че рано или късно ще успее, и понеже го познавах добре, бях сигурен и че няма да се успокои, докато не те убие. Знаех, че Волдемор има познания за магията, по-всеобхватни, отколкото всеки друг жив магьосник. Бях наясно и че и най-сложните и могъщи защитни магии, които владея, едва ли ще останат непреодолими, ако Волдемор си възвърне пълната мощ. Знаех обаче и къде е неговата слабост. И така взех решение. Щеше да те закриля прастара магия, за която Волдемор знаеше и която презираше, затова и открай време я подценяваше — за своя сметка. Говоря ти, разбира се, за това, че майка ти е загинала, за да те спаси. С това ти е дала трайна защита, каквато Волдемор изобщо не е очаквал, защита, която тече в жилите ти и до ден-днешен. Ето защо реших да се уповавам на кръвта на майка ти. Занесох те при сестра й, единствената й жива роднина.
— Тя не ме обича — рече веднага Хари. — Изобщо не я интересува…
— Но те подслони — прекъсна го Дъмбълдор. — Може да го е сторила против волята си, без желание, с огорчение и гняв, но все пак те подслони и с това скрепи магията, която направих. Саможертвата на майка ти превърна кръвната връзка в най-мощния щит, който можех да ти дам.
— Но аз не…
— Докато наричаш свой дом мястото, където тече кръвта на майка ти, там Волдемор не може да те достигне и да ти навреди. Той проля кръвта на майка ти, тя обаче продължава да е жива в теб и в сестра й. Нейната кръв се превърна в твое убежище. Трябва да се връщаш там само веднъж в годината, но докато можеш да го наричаш свой „дом“, докато си там, Волдемор не може да ти причини нищо. Леля ти го знае. Обясних й какво съм направил в писмото, което оставих заедно с теб на прага. Тя знае, че през последните петнайсет години си останал жив именно защото ти е дала подслон.
— Почакайте — рече Хари. — Почакайте малко. — Той изправи гръб на стола, без да откъсва очи от Дъмбълдор. — Значи вие сте й пратили конското. Вие сте й казали да не забравя… значи това е бил вашият глас…
— Реших — понаведе глава Дъмбълдор, — че може би не е зле да й напомня какъв договор е сключила, когато те е подслонила. Подозирах, че нападението на дименторите я е подсетило на какви опасности се е изложила, като те е взела за син.
— Така си беше — промълви тихо Хари. — Подсети по-скоро вуйчо ми, отколкото нея. Той искаше да ме изгони, но след като пристигна конското, леля… леля каза, че се налагало да остана. — Хари погледа известно време пода, сетне попита: — Но какво общо има това със…
Нямаше сили да изрече името на Сириус.
— И така, преди пет години — продължи Дъмбълдор, сякаш изобщо не е прекъсвал разказа си, — ти дойде в „Хогуортс“, нито толкова щастлив, нито толкова сит, както вероятно ми се е искало, затова пък жив и здрав. Не беше някакъв малък разглезен принц, а нормално момче, доколкото можех да се надявам при тези обстоятелства. Дотук всичко вървеше според моя план. После… е, вероятно помниш не по-зле от мен събитията от първата си година в „Хогуортс“. Ти се справи великолепно със сериозното предизвикателство, пред което се оказа, и по-скоро — много по-скоро, отколкото очаквах, — се озова лице в лице с Волдемор. И този път оживя. Нещо повече, ти отдалечи във времето мига, когато той щеше да се завърне и да се сдобие с пълната си мощ и сила. Би се като истински мъж. Не мога… да ти опиша колко се гордеех с теб. После в този мой прекрасен план се появи пукнатина — заяви Дъмбълдор. — Очевиден недостатък… още тогава аз знаех, че той може да разруши всичко. Но понеже съзнавах колко е важно планът ми да успее, си казах, че няма да позволя този недостатък да го провали. Само аз можех да го предотвратя, затова само аз трябваше да бъда силен. И тогава, докато ти лежеше в болничното крило, омаломощен от битката с Волдемор, аз трябваше да премина през първото си изпитание.
— Не разбирам за какво ми говорите — обади се Хари.
— Не помниш ли как, докато лежеше в болничното крило, ми зададе въпроса защо Волдемор се е опитал да те убие, когато си бил съвсем малък?
Момчето кимна.
— Дали тогава трябваше да ти кажа?
Хари се взря в сините очи, но продължи да мълчи, сърцето му обаче отново заби лудешки.
— Още ли не схващаш какъв е недостатъкът в плана ми? Не… вероятно не. Е, както знаеш, тогава не ти отговорих. Рекох си — на единайсет години е прекалено малък да научава. Никога не съм възнамерявал да ти казвам, когато си на единайсет. Подобно познание щеше да бъде непосилно бреме за такава крехка възраст. Ала още тогава трябваше да доловя признаците на надвисналата опасност. Трябваше да се запитам защо не съм се притеснил повече, задето вече си ми задал въпроса, на който, знаех, че един ден ще бъда принуден да дам ужасния отговор. Трябваше да си призная, че съм бил прекалено щастлив, че не ми се налага да го правя точно в онзи ден… ти беше прекалено малък, наистина прекалено малък. И така, навлязохме във втората ти година в „Хогуортс“. И ти отново застана пред предизвикателства, каквито не са преодолявали дори възрастни магьосници, отново се справи така, както не си бях представял и в най- дръзките си мечти. Но този път не ме попита защо Волдемор те е белязал със знака. О, да, говорихме за белега ти… стигнахме много, много близо до въпроса. Защо не ти казах всичко? Е, стори ми се, че в края на краищата дванайсет години си е почти същото, както единайсет, за да те обременявам с такава информация. Позволих ти да се отделиш от мен — окървавен, изтощен, но радостен — и дори да ме жегна притеснението, че може би е трябвало още тогава да ти кажа, то бързо бе заглушено. Още беше съвсем малък, а и сърце не ми даде онази вечер да ти развалям щастието от победата. Разбираш ли, Хари? Сега разбираш ли какъв е недостатъкът на блестящия ми план? Бях се хванал в капана, който бях предвидил, но за който си бях внушил, че мога, че трябва да избегна.
— Пак не…
— Обичах те прекалено силно — рече просто Дъмбълдор. — Държах по-скоро да си щастлив, отколкото да знаеш истината, исках повече от всичко да имаш душевно спокойствие, а не да осъществя плана си, интересуваше ме повече ти да си жив, а не да оцелеят онези, които можеше да бъдат жертвани, ако планът ми се провалеше. С други думи, постъпвах точно така, както Волдемор очаква да постъпваме ние, глупаците, които сме способни да обичаме. Мога ли да се защитя с нещо? Съмнявам се някой, който те е наблюдавал така, както съм те наблюдавал аз — а аз, уверявам те, съм те наблюдавал по-внимателно, отколкото си представяш, — да не поиска да ти спести нови болки, и без това вече беше понесъл достатъчно. Нехаех дали в необозримото бъдеще ще бъдат избити безброй безименни, безлики хора и същества, за мен беше важно сега и тук ти да си жив, да си добре, да си щастлив. И през ум не ми е минавало, че ще се нагърбя с отговорността за такъв човек. Навлязохме в третата ти година. Наблюдавах отдалеч как се бориш да отблъснеш дименторите, как откриваш Сириус, как научаваш кой всъщност е той и го спасяваш. Трябваше ли да ти кажа тогава, в мига, когато победоносно бе изтръгнал кръстника си от лапите на министерството? Тогава обаче, когато беше на тринайсет години, оправданията ми вече се изчерпваха. Колкото и малък да беше, ти вече беше доказал, че си изключителен. Съвестта ми, Хари, не беше спокойна. Знаех, че скоро ще
