Хари Потър и Орденът на феникса

до себе си. — Явно им спори с шегобийницата.

Хърмаяни погледна доста неодобрително и попита:

— Престанаха ли неприятностите, откакто се върна Дъмбълдор?

— Да — рече Невил, — всичко отново си е нормално.

— Филч сигурно си умира от щастие — попита Рон и облегна на каната с вода картичка с лика на Дъмбълдор.

— Нищо подобно — каза Джини. — Всъщност е ужасно, ужасно нещастен. — Тя сниши глас и прошепна: — Все повтаря, че Ъмбридж е най-хубавото нещо, което се е случвало някога на „Хогуортс“…

И шестимата се обърнаха. На леглото отсреща лежеше професор Ъмбридж, забила поглед в тавана. Дъмбълдор беше влязъл сам в гората да я спаси от кентаврите и никой не знаеше как го е направил и как, крепейки професор Ъмбридж, е излязъл от дърветата без нито една драскотинка, а Ъмбридж мълчеше като гроб. Поне доколкото им беше известно, откакто се бе завърнала в замъка, тя не беше изрекла и дума. Никой не знаеше и какво й има. Мишата й коса, обикновено старателно пригладена, сега беше много сплъстена, в нея още се виждаха клечки и листа, но иначе Ъмбридж си изглеждаше невредима.

— Според Мадам Помфри просто била в шок — прошепна Хърмаяни.

— По-скоро само се цупи — отбеляза Джини.

— Да, ама проявява признаци на живот, ако направиш ето така — намеси се и Рон и зачатка с език, все едно потропват копита.

Ъмбридж веднага седна в леглото и започна да се озърта като обезумяла.

— Какво има, професор Ъмбридж? — провикна се Мадам Помфри, след като надникна от кабинета си.

— Нищо… нищо… — отговори тя и отново се свлече върху възглавниците. — Нищо, сигурно съм сънувала…

Хърмаяни и Джини заглушиха със завивките напушилия ги смях.

— Понеже стана дума за кентаври — каза Хърмаяни, след като се поуспокои, — кой сега е учител по пророкуване? Фирензи остана ли?

— Няма избор — обясни Хари, — другите кентаври отказват да го приемат обратно.

— Както личи, ще ни преподават и той, и Трелони — вметна Джини.

— Обзалагам се, че на Дъмбълдор му се иска да се отърве веднъж завинаги от тая Трелони — каза Рон, който дъвчеше четиринайсета шоколадова жаба. — Мен ако питате, тоя предмет си е безполезен, Фирензи не е кой знае колко по-добър…

— Може ли да говориш така? — възмути се Хърмаяни. — Току-що установихме, че има и истински пророчества.

Сърцето на Хари забумка. Не беше споделил с Рон и Хърмаяни, с никого какво е съдържало пророчеството. Невил им беше казал, че то се е счупило, докато Хари го е дърпал нагоре по стъпалата в Стаята на смъртта, и Хари още не бе разсеял погрешното впечатление. Не беше готов да види лицата им, когато им съобщи, че ще бъде или убиец, или жертва и друг път няма…

— Жалко, че се е счупило — рече тихо Хърмаяни и поклати глава.

— Да, жалко — съгласи се Рон. — Но пак добре, че и Вие-знаете-кой не е разбрал какво има в него… къде отиваш? — добави той изненадан и разочарован, когато Хари се изправи.

— Ъъъ… при Хагрид — изпелтечи Хари. — Току-що се е върнал и му обещах да намина, за да го видя и да му кажа как сте вие двамата.

— Добре — каза унило Рон и погледна през прозореца на помещението към късчето яркосиньо небе отвън. — Уви, не можем да дойдем и ние!

— Прати му много поздрави от нас! — провикна се Хърмаяни, когато Хари тръгна да излиза от болничната стая. — И го попитай какво става… какво става с малкия му приятел!

Хари махна с ръка, за да покаже, че е чул и разбрал, и излезе от помещението.

Дори за неделя замъкът изглеждаше много притихнал. Всички явно бяха излезли в слънчевия парк, за да се порадват на края на изпитите и на това, че последните няколко дни от срока няма да бъдат помрачени от преговори и домашни. Хари тръгна бавно по безлюдните коридори, като пътем надзърташе през прозорците: някои ученици се разхождаха на чист въздух при куидичното игрище, двама се къпеха в езерото в компанията на гигантската сепия.

Установи, че му е трудно да реши какво иска — да бъде с хора или да остане сам. Ако беше с някого, му се искаше да се махне, ако останеше сам, му се приискваше да е с хора. Каза си, че все пак наистина може да отскочи до Хагрид — откакто той се беше върнал, Хари не бе разговарял на спокойствие с него…

Тъкмо беше слязъл по последните мраморни стъпала пред Входната зала, когато от една врата вдясно изникнаха Малфой, Краб и Гойл. Хари знаеше, че води към общата стая на „Слидерин“ долу. Спря като закован, Малфой и другите сториха същото. Единствените звуци, които се чуваха, бяха виковете, смехът и плисъкът на вода, долитащи от парка през отворената входна врата.

Малфой се огледа — Хари знаеше, че проверява дали наоколо няма учители, — сетне пак се извърна към него и изсъска:

— Труп си, Потър.

Хари вдигна вежди.

— Виж ти! — рече той. — Значи не би трябвало да се разхождам наоколо…

Не помнеше Малфой да е бил някога толкова ядосан и изпита хладно злорадство при вида на бледото му лице, което се беше изкривило от ярост.

— Ще си платиш — закани се Малфой с глас, малко по-силен от шепот. — Лично аз ще имам грижата да си платиш за всичко, което причини на баща ми…

— Олеле, умирам от ужас — подметна иронично Хари. — Онова, което прави Лорд Волдемор, сигурно е само загрявка в сравнение с вас тримата… какво има? — добави той, защото Малфой, Краб и Гойл направо се вцепениха, когато чуха името. — Той нали е приятел на баща ти? Да не би да се плашиш от него, а?

— Мислиш се за голяма работа, Потър — изръмжа Малфой и пристъпи напред с Краб и Гойл от двете му страни. — Чакай! Ще ми паднеш в ръцете. Не можеш да тикнеш баща ми в затвора…

— Мислех, че вече съм го направил — заяви Хари.

— Дименторите са напуснали Азкабан — каза тихо Малфой. — Татко и останалите ще избягат много скоро…

— Да, няма да се изненадам — отвърна Хари. — Въпреки това сега всички поне разбраха какви отрепки са…

Ръката на Малфой се стрелна към магическата пръчка, но Хари бе прекалено бърз: извади своята още преди пръстите на другото момче да са стигнали джоба на мантията.

— Потър!

Гласът проехтя из цялата Входна зала. От стълбата, водеща към подземието, се показа Снейп и при вида му Хари усети как го залива омраза, много по-силна от онази, която изпитваше към Малфой… каквото и да говореше Дъмбълдор, той нямаше да прости на Снейп никога… никога…

— Какво правиш, Потър? — попита както винаги студено Снейп и тръгна бавно към четиримата.

— Чудя се, професор Снейп, кое точно проклятие да използвам срещу Малфой — отвърна яростно Хари.

Снейп го изгледа.

— Веднага прибери пръчката — отсече той. — Отнемам десет точки на „Гриф…“

Снейп погледна огромните пясъчни часовници по стените и се усмихна ехидно.

— А, виждам, че в пясъчния часовник на „Грифиндор“ не са останали точки, от които да ви лиша. В такъв случай, Потър, ще се наложи просто да…

— Да добавим малко, а?

Професор Макгонъгол тъкмо беше изкуцукала по каменните стъпала пред замъка, в едната ръка носеше пътна чанта от плат на шотландски карета, с другата се подпираше на бастун, но иначе изглеждаше добре.

— Професор Макгонъгол! — възкликна Снейп и закрачи към нея. — Виждам, че са ви изписали от „Свети Мънго“!