Хари Потър и Орденът на феникса

за много от нещата, които беше желал преди смъртта на Сириус… Седмицата, изминала, откакто Хари бе видял за последно Сириус, като че ли се беше проточила дълго, прекалено дълго, и се беше разпростряла между две вселени — едната със, другата без Сириус.

— Притрябвала ти е — натърти убедено Рон. — Хубавичка е и така нататък, но на теб ти е нужно малко по-жизнерадостно момиче.

— С друг може и да е по-жизнерадостна — сви рамене Хари.

— С кого се среща? — обърна се Рон към Хърмаяни, но му отговори Джини:

— С Майкъл Корнър — рече тя.

— С Майкъл… но нали… — учуди се брат й и се изви на седалката, за да я погледне. — Нали ти ходеше с него?

— Вече не — отсече решително момичето. — Не му хареса, че „Грифиндор“ е бил на куидич „Рейвънклоу“, и взе да ми се цупи, затова го зарязах и той изтича да търси утеха при Чо.

Тя се почеса разсеяно с върха на перото по носа, преобърна „Дрънкало“ и се зае да проверява отговорите на теста. Рон изглеждаше изключително доволен.

— Е, винаги съм го мислил за малоумник — сподели той и побутна царицата си към разтреперания топ на Хари. — Браво на теб. Следващия път си избери някой… по-нормален.

Докато го казваше, стрелна с очи Хари.

— Вече си избрах Дийн Томас, той според теб по-нормален ли е? — попита разсеяно Джини.

— КАКВО? — изкрещя Рон и преобърна шахматната дъска, Крукшанкс се спусна да гони фигурите, а Хедуиг и Пигуиджън изцвърчаха гневно от горе.

Когато влакът наближи Кингс Крос и забави ход, Хари си помисли, че никога не му се е искало по-малко да слиза от него. Дори се запита мимоходом какво ли ще стане, ако просто не се помръдне и вироглаво продължи да си седи тук чак до първи септември, когато влакът отново ще го откара в „Хогуортс“. Но щом най-сетне той изпуфтя и спря, Хари свали кафеза на Хедуиг и както обикновено, се приготви да довлачи до изхода куфара си.

Кондукторът даде на Хари, Рон и Хърмаяни знак, че е безопасно да минат през магическата преграда между девети и десети перон, и Хари забеляза, че от другата страна го чака изненада: имаше няколко посрещачи, които изобщо не се беше надявал да види.

Сред тях беше Лудоокия Муди, който с бомбето, нахлупено ниско над магическото му око, изглеждаше точно толкова зловещо, както и без него. Стискаше в криви ръце дълга тояга и се бе заметнал с широко надиплено пътно наметало. Точно зад него стоеше Тонкс, чиято ярка бонбоненорозова коса проблясваше на слънчевата светлина, процеждаща се през мръсното стъкло на гаровия таван. Беше облечена в джинси, целите на кръпки, и в крещящочервена фланелка, върху която пишеше „Орисниците“. До Тонкс беше Лупин с бледо лице и прошарена коса, над опърпания пуловер и панталон беше облечен в износен дълъг балтон. Най-отпред бяха застанали господин и госпожа Уизли в най-хубавите си мъгълски дрехи, и Фред и Джордж, издокарани в чисто нови якета от някаква зловещо зелена люспеста материя.

— Рон, Джини! — провикна се госпожа Уизли, като забърза и притисна силно в обятия децата си. — О, и Хари… как си, миличък?

— Добре — излъга, когато тя го прегърна.

Видя през рамото й как Рон е зяпнал новите дрехи на близнаците.

— Това пък какво е? — възкликна той и посочи якетата.

— Най-качествена змейска кожа, братле — обясни Фред и подръпна ципа. — Бизнесът процъфтява и решихме да си направим подарък.

— Здрасти, Хари — рече и Лупин, когато госпожа Уизли го пусна и се извърна да поздрави Хърмаяни.

— Здравейте — отвърна той. — Не очаквах… Какво правите всички тук?

— Ами решихме да си поприказваме с леля ти и вуйчо ти, преди да им разрешим да те отведат у дома — подсмихна се Лупин.

— Не знам дали трябва да го правите — рече веднага Хари.

— А, защо да не трябва! — изръмжа Муди, който бе докуцукал малко по-близо. — Това сигурно са те, нали, Потър?

Посочи с палец през рамото си, с магическото око явно виждаше и през тила си, и през бомбето. Хари се понаведе три-четири сантиметра наляво, за да види какво му сочи Лудоокия, и наистина съгледа и тримата Дърсли, определено възмутени от делегацията за посрещането му.

— А, Хари! — рече господин Уизли, след като извърна очи от родителите на Хърмаяни, които бе поздравил сърдечно и които сега се редуваха да прегръщат дъщеря си. — Е… да си поговорим ли?

— Да, според мен няма да е зле, Артър — отговори Муди.

Двамата с господин Уизли поведоха останалите през гарата към тримата Дърсли, които стояха, сякаш пуснали корени в пода. Хърмаяни се отскубна внимателно от обятията на майка си и тръгна с тях.

— Добър ден — поздрави любезно господин Уизли вуйчо Върнън и спря точно пред него. — Сигурно ме помните, казвам се Артър Уизли.

Преди близо две години господин Уизли беше унищожил собственоръчно почти цялата всекидневна на семейство Дърсли, така че Хари щеше да се изненада много, ако вуйчо Върнън го е забравил. Както и очакваше, вуйчото стана още по-наситеноморав и изгледа на кръв господин Уизли, но предпочете да не казва нищо, вероятно отчасти защото съотношението на силите бе едно към две не в полза на семейство Дърсли. Леля Петуния изглеждаше и уплашена, и смутена, непрекъснато се озърташе, сякаш я беше страх да не би някой познат да я види в такава компания. Междувременно Дъдли като че се опитваше да изглежда и дребен, и незначителен — подвиг, в който се проваляше с гръм и трясък.

— Решихме да си поговорим с вас за Хари — подхвана все така усмихнат господин Уизли.

— Да — изръмжа Муди. — За отношението ви към него, докато е у вас.

Мустаците на вуйчо Върнън сякаш щръкнаха от възмущение. Вероятно покрай бомбето бе останал с напълно погрешното впечатление, че си има работа със сродна душа, затова се обърна към Муди.

— Не знаех, че ви засяга това, което става в моя дом…

— Подозирам, Дърсли, че могат да се напишат доста книги за нещата, които не знаете — изръмжа Муди.

— Това не е толкова важно — намеси се Тонкс, от чиято розова коса леля Петуния очевидно се възмущаваше повече, отколкото от всички останали, взети заедно. Тя предпочете да затвори очи, за да не я гледа. — Само да научим, че се държите ужасно с Хари…

— И не си правете илюзии, ние непременно ще научим — добави любезно Лупин.

— Точно така — рече господин Уизли, — дори и да не разрешите на Хари да използва фейлетона…

— Телефона — прошепна Хърмаяни.

— Да, само да научим, че е имало и най-малък намек за лошо отношение към него, ще отговаряте пред нас — заяви Муди.

Вуйчо Върнън се изду зловещо. Възмущението му изглежда затъмни дори страха пред тая съмнителна пасмина.

— Заплашвате ли ме, господине? — попита той толкова високо, че минувачите се обърнаха и го изгледаха.

— Да, заплашвам ви — потвърди Лудоокия, явно доволен, че вуйчо Върнън е схванал толкова бързо.

— А приличам ли ви на човек, който може да бъде уплашен? — излая вуйчо Върнън.

— Ами… — провлече Муди и тикна назад бомбето, за да открие магическото си око, което се въртеше зловещо. Вуйчо Върнън отскочи ужасен назад и се блъсна в една количка за багаж. — Да, бих казал, Дърсли, че ми приличате точно на такъв човек. — Той се извърна от вуйчо Върнън към Хари. — И така, Потър… само повикай, ако имаш нужда от нас. В случай че три поредни дни нямаме вести от теб, ще пратим някого…

Леля Петуния изхлипа жално. Бе повече от ясно, че си мисли какво ще си кажат съседите, ако зърнат на алеята в градината им тези типове.

— Е, довиждане, Хари — пожела Муди и стисна с възлеста ръка Хари за рамото.

— Пази се, Хари — прошепна Лупин. — Ще държим връзка.