Хари Потър и Орденът на феникса

Дойде последната им вечер в училището, повечето ученици си бяха приготвили куфарите и вече се отправяха долу за прощалното тържество в края на срока, а Хари дори не беше започнал да си събира багажа.

— И утре е ден — рече Рон, който го чакаше при вратата на спалното помещение. — Хайде, умирам от глад.

— Няма да се бавя дълго… виж какво, върви без мен…

Но когато вратата на помещението се затвори след Рон, Хари не направи усилие да побърза. Последното, което искаше, бе да присъства на прощалното пиршество. Притесняваше се, че в речта си Дъмбълдор ще спомене и него. Беше сигурен, че директорът ще каже за завръщането на Волдемор, в края на краищата и миналата година им бе говорил за това…

Хари извади чак от дъното на куфара няколко намачкани мантии, за да направи място за сгънатите, и забеляза в ъгъла небрежно увит пакет. Какво ли правеше тук? Наведе се, издърпа го изпод кецовете и се взря в него.

След броени мигове се сети какво е. Сириус му го беше дал точно преди да излязат от къщата на площад „Гримолд“ номер дванайсет. „Ако ти трябвам, го използвай, чу ли?“

Хари се отпусна на леглото и махна хартията. Отвътре падна квадратно огледалце. Изглеждаше старо и определено беше мръсно. Хари го вдигна към лицето си и видя, че оттам го гледа собственото му отражение.

Обърна огледалцето. На обратната страна имаше бележка, драсната от Сириус:

Това огледало е от две части, втората е у мен. Ако искаш да поговорим, само изречи името ми срещу него и ще се появиш върху моето огледало, а аз ще мога да говоря в твоето. Навремето с Джеймс го използвахме, когато ни наказваха поотделно.

Сърцето на Хари заби лудешки. Той си спомни как преди четири години е видял мъртвите си родители в огледалото Еиналеж. Ето че можеше да разговаря отново със Сириус… още сега, знаеше го…

Извърна се, за да се увери, че е сам, спалното помещение беше съвсем празно. Пак се взря в огледалото, вдигна го с разтреперани ръце пред лицето си и изрече високо и ясно:

— Сириус.

От дъха му повърхността на стъклото се замъгли. Обзет от вълнение, той го доближи още малко, ала очите, примигващи през мъглата, със сигурност бяха неговите.

Пак избърса огледалото и каза така, че всяка сричка да прокънти ясно в стаята:

— Сириус Блек!

Не се случи нищо. Отчаяното лице, което го гледаше от огледалото, си беше неговото…

Някакво гласче вътре в главата на Хари му пошепна, че когато е минал през арката, Сириус не е носел със себе си огледалото. Затова не се получава…

Известно време Хари продължи да стои вцепенен, после запокити огледалото обратно в куфара, където то се натроши. За една бляскава минута бе убеден, че ще види Сириус и отново ще разговаря с него…

На гърлото му пареше разочарование, той стана и започна да мята вещите си както му падне в куфара, върху счупеното огледало…

После обаче му хрумна нещо… нещо по-добро от огледалото… нещо много по-голямо и важно… как не се беше сетил досега… защо не беше попитал нито веднъж?

Изхвърча на бегом от спалното помещение и хукна надолу по витата стълба, като се удряше в стените, но почти без да го забелязва. Профуча през празната обща стая, мина през дупката зад портрета и продължи нататък по коридора, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна подире му:

— Пиршеството започва, отиваш съвсем в последния момент…

Ала Хари нямаше намерение да ходи на празненството…

Как беше възможно навсякъде да е пълно с призраци, когато не ти трябват, а сега…

Хари продължи да тича надолу по стълбищата и коридорите, без да среща жива — а и мъртва — душа. Всички явно бяха в Голямата зала. Пред кабинета по вълшебство спря задъхан и си помисли безутешно, че вероятно ще се наложи да почака, докато свърши пиршеството…

Но тъкмо се беше отчаял, когато го видя. Носеше се полупрозрачен в края на коридора.

— Ей… ей, Ник! НИК!

Духът бродник проточи глава от стената, при което се показаха пищната шапка с перо и застрашително подскачащата глава на сър Николас де Мимси-Порпингтън.

— Добър вечер — поздрави той, като изтегли останалото си тяло от плътния камък и се усмихна на Хари. — Значи не само аз съм закъснял? Макар и в твърде различен смисъл, разбира се… — въздъхна призракът.

— Може ли да те попитам нещо, Ник?

Върху лицето на Почтибезглавия Ник се мярна изключително странно изражение, той пъхна пръст в стегнатата яка на къдрички около врата си и я попридърпа очевидно за да печели време и да помисли. Престана да го прави едва когато почти отсечената му глава беше на път съвсем да се откъсне.

— Ъъъ… да, Хари? — попита обезпокоен Ник. — Не може ли да почака до края на пиршеството?

— Не… Ник… моля те — рече Хари. — Наистина трябва да поговоря с теб. Защо не влезем тук?

Отвори вратата на най-близката класна стая и Почтибезглавия Ник въздъхна.

— О, добре — примири се той. — Не мога да се преструвам, че не съм го очаквал.

Хари подържа вратата, за да влезе и духът бродник, той обаче предпочете да се провре през стената.

— Какво си очаквал? — попита момчето, докато затваряше вратата.

— Да дойдеш и да ме потърсиш — отговори Ник и се понесе към прозореца, откъдето погледна към притъмнелия парк. — Случва се понякога… когато някой е преживял… загуба.

— Прав си — рече Хари, който отказваше да го отклоняват от темата, — дойдох да те потърся.

Ник не каза нищо.

— Защото… — продължи момчето, установило, че не е чак толкова лесно, колкото е предполагало — Защото… ти си мъртъв. Но още си тук, нали така?

Ник въздъхна и продължи да гледа втренчено към парка.

— Нали? — подкани пак Хари. — Умрял си, а аз разговарям с теб… можеш да се разхождаш из „Хогуортс“ и така нататък, нали?

— Да — потвърди тихо Почтибезглавия Ник. — Да, разхождам се и разговарям.

— Значи си се върнал — рече настойчиво момчето. — Хората могат да се върнат, нали? Като призраци. Не е задължително да изчезнат напълно. Нали? — настоя Хари нетърпеливо, когато Ник отново не каза нищо.

Той се поколеба, после рече:

— Не всеки може да се върне като призрак.

— Как така? — възкликна бързо Хари.

— Могат само… само магьосниците.

— О! — възкликна момчето и почти се засмя от облекчение. — Значи всичко е наред, човекът, за когото питам, е магьосник. Значи може да се върне, нали?

Ник откъсна очи от прозореца и погледна покрусено момчето.

— Той няма да се върне.

— Кой?

— Сириус Блек — каза Ник.

— Но ти си се върнал! — ядоса се Хари. — Върнал си се… мъртъв си, а не си изчезнал…

— Магьосниците могат да оставят на земята отпечатък от себе си, да се носят като бледи сенки там, където навремето са се движели като живи — рече натъжен Ник. — Но малцина избират този път.

— Защо? — попита Хари. — Всъщност все едно… не е толкова важно… и да е необичайно, това няма да спре Сириус, той ще се върне, знам!

Вярата му беше толкова силна, че Хари обърна глава към вратата и за стотна от секундата беше