— Да, професор Снейп — потвърди професор Макгонъгол и разтърси рамене, за да отметне пътното си наметало. — Чувствам се почти като нова. Вие двамата… Краб… Гойл… — Махна им властно с ръка, те се стреснаха и затътрузиха към нея огромните си ходила. — Вземете — рече професор Макгонъгол и тикна чантата в ръцете на Краб, а наметалото подхвърли на Гойл, — занесете ги в кабинета ми.
Те се обърнаха и се повлякоха нагоре по мраморното стълбище.
— И така — продължи професор Макгонъгол, като се извърна към пясъчните часовници върху стената. — Според мен е редно Потър и приятелите му да получат по петдесет точки, задето предупредиха света за завръщането на Вие-знаете-кого! Е, професор Снейп, какво ще кажете?
— Аз ли? — сопна се Снейп, макар и Хари да знаеше, че е разбрал много добре. — А, да… защо не…
— И така, по петдесет точки за Потър, за двамата Уизли, за Лонгботъм и за госпожица Грейнджър — оповести професор Макгонъгол и още докато го изричаше, в долната чаша на пясъчния часовник на „Грифиндор“ се посипа дъжд от рубини. — О, да, и петдесет точки за госпожица Лъвгуд — допълни тя и в чашата на „Рейвънклоу“ паднаха няколко сапфира. — И така, май искахте, професор Снейп, да отнемете десет точки на Потър… готово…
Няколко рубина се върнаха в горната чаша, като все пак долу остана прилично количество.
— Е, Потър, Малфой, мисля, че в такъв великолепен ден трябва да сте навън — заяви бодро професор Макгонъгол.
Не беше нужно да подканят Хари още веднъж: той прибра магическата пръчка в мантията и без дори да поглежда Снейп и Малфой, се запъти право към входната врата.
Топлото слънце го заудря с мощните си лъчи, докато вървеше през моравите към колибата на Хагрид. Учениците, които бяха налягали по тревата и се печаха, говореха си, четяха неделното издание на вестника и ядяха сладкиши, вдигнаха очи и го загледаха — някои го викаха или му махаха явно за да покажат, че и те като „Пророчески вести“ вече го смятат едва ли не за герой. Хари не каза нищо на никого. Нямаше представа колко точно знаят за случилото се преди три дни, но досега бе избягвал въпросите и предпочиташе да е така и занапред.
Почука на вратата в колибата на Хагрид и отпърво помисли, че той е излязъл, после иззад ъгъла изскочи Фанг, който с радушното си посрещане почти го събори. Оказа се, че Хагрид бере отзад в градината зелен фасул.
— Я, Хари! — провикна се той засиял, когато момчето приближи оградата. — Влизай, влизай де, ще пийнем по чаша сок от глухарчета… Как я караш? — попита Хагрид, след като се настаниха с по чаша леденостуден сок край дървената маса. — Ъъъ… добре си, нали?
По угриженото му лице Хари се досети, че той не го пита за физическото здраве.
— Добре съм — отвърна бързо момчето, защото нямаше да понесе да обсъжда онова, което без съмнение се въртеше в ума на Хагрид. — А ти къде беше?
— Криех се в планината — поясни Хагрид. — В една пещера, като Сириус, щом… — Хагрид млъкна, прокашля се свъсен, погледна Хари и отпи голяма глътка от сока. — Е, прибрах се — рече той вяло.
— Сега… сега изглеждаш по-добре — отбеляза Хари, твърдо решен да отклонява разговора от Сириус.
— К’во? — попита Хагрид и вдигна месеста ръка да опипа лицето си. — А, да… Е, Гропи вече се държи много по-добре, много. Да ти призная, когато се върнах, направо ми се израдва. Добро момче е той, много добро… Дори си мисля дали да не му потърся приятелка…
При обичайни обстоятелства Хари щеше започне да го разубеждава: беше повече от притеснително в гората да се засели и една великанка, вероятно по-необуздана и жестока и от Гроп, но не намери сили да спори. Пак му се прииска да е сам и за да си тръгне по-бързо, отпи няколко големи глътки от сока от глухарчета и изпразни чашата до половината.
— ’Сички, Хари, вече знаят, че си казвал истината — увери го най-неочаквано с тих глас Хагрид. — Сега вече е по-добре, нали?
Момчето сви рамене.
— Виж к’во… — Хагрид се надвеси през масата към него. — Познавах Сириус по-отдавна от теб… загина в битка, както искаше да си иде…
— Изобщо не е искал да си ходи! — ядоса се Хари.
Хагрид сведе голяма рошава глава.
— Да, и аз мисля, че не искаше — пророни той. — Въпреки това, Хари… никога не е бил от хората, дето ще си седят у дома и ще оставят другите да водят сражения. Място нямаше да си намери, ако не се беше притекъл на помощ…
Хари скочи.
— Трябва да отида в болничното крило… да видя Рон и Хърмаяни — изтърси неволно.
— О! — възкликна доста натъжен Хагрид. — О… добре тогава, Хари… пази се и пак намини, ако ти оста…
— Да… добре…
Хари стигна възможно най-бързо до вратата и я отвори. Още преди Хагрид да му е казал „довиждане“, отново беше отвън под слънчевите лъчи и тръгна да прекосява моравата. И този път, докато вървеше, го викаха съученици. Той зажумя, искаше всички да изчезнат и когато отвори очи, да види, че е сам в парка…
Няколко дни по-рано, когато изпитите още не бяха приключили и Хари не беше получил видението, вкарано от Волдемор в съзнанието му, той би дал почти всичко магьосническият свят да научи, че казва истината, и да повярва, че Волдемор се е върнал, да разбере, че Хари не е нито лъжец, нито луд. Сега обаче…
Повървя малко около езерото, седна на брега, зад шубраците, за да не го виждат минаващите, и загледан в блещукащата вода, се замисли…
Може би искаше да бъде сам, защото след разговора с Дъмбълдор се чувстваше откъснат от всички. Между него и останалия свят се издигаше невидима преграда. Той беше — винаги е бил — белязан. Ала не бе осъзнавал какво означава това…
Но докато седеше там, край езерото, с ужасното бреме на скръбта, която направо го смазваше, с болката по загубата на Сириус, още толкова прясна и силна, той не изпитваше особен страх. Беше слънчево, паркът наоколо бе пълен със смеещи се ученици и макар Хари да се чувстваше далеч от тях, сякаш е от друга раса, пак му беше много трудно да повярва, че животът му трябва да включва или да завърши с убийство…
Седя там дълго, гледаше водата и се опитваше да не мисли за кръстника си и да си спомня как веднъж точно отсреща, на другия бряг, Сириус се бе свлякъл, мъчейки се да отблъсне сто диментори…
Слънцето беше залязло още преди Хари да усети, че му е студено. Той стана и тръгна към замъка, като пътем бършеше лице в ръкава си.
Три дни преди края на срока Рон и Хърмаяни бяха изписани от болничното крило напълно излекувани. Хърмаяни пак проявяваше признаци, че иска да говори за Сириус, но споменеше ли името му, Рон издаваше „шъткащи“ звуци. Хари още не беше сигурен дали е готов да разговаря за кръстника си, желанията му се променяха според настроението. Знаеше обаче едно: колкото и нещастен да се чувстваше сега, „Хогуортс“ щеше да му липсва страшно след няколко дни, когато той се прибереше на „Привит Драйв“ номер четири. Вече разбираше точно защо се налага всяко лято да се връща там, ала от това не му олекваше. Всъщност никога не се беше страхувал повече от сега да се завърне там.
Професор Ъмбридж напусна „Хогуортс“ в деня преди края на срока. Явно се беше измъкнала от болничното крило по време на вечеря с надеждата да си тръгне незабелязана, но за беда по пътя се натъкнала на Пийвс, който се възползвал от последната възможност да изпълни заръката на Фред и я погнал злорадо от замъка, като я удрял ту с бастун, ту с чорап, пълен с тебешир. Доста от учениците изтичаха във Входната зала, за да погледат как Ъмбридж бяга по алеята, а ръководителите на домовете се опитаха да ги спрат, но без особено желание. След няколко вяли забележки професор Макгонъгол се настани отново на стола край преподавателската маса и я чуха съвсем ясно да изказва съжаление, че Пийвс й взел за малко бастуна и затова не могла и тя да хукне с радостни възгласи подир Ъмбридж.
