Хари Потър и Орденът на феникса

Задъхан, Хари се свлече върху кичестата хортензия, после се изправи и се огледа. Нямаше и следа от онова, което бе издало силния пукот, затова пък по редица прозорци наоколо се виждаха доста надничащи лица. С най-невинното си изражение той побърза да пъхне магическата пръчка обратно в джинсите.

— Каква прекрасна вечер! — провикна се вуйчо Върнън и помаха на госпожа Номер седем отсреща, която се беше ококорила иззад мрежестите пердета. — Чухте ли как изтряска одеве оная кола? Изкара ни ангелите и на мен, и на Петуния.

Хилеше се ужасно, като откачен, докато любопитните съседи се скриха зад своите прозорци, после усмивката му се превърна в яростна гримаса и той кимна на Хари да се приближи.

Момчето пристъпи две-три крачки напред, като се постара да застане така, че протегнатите ръце на вуйчо Върнън да не го докопат и да продължат да го душат.

— Какво, по дяволите, си намислил, момче? — изграчи вуйчо Върнън, разтреперан от гняв.

— Какво да съм намислил? — попита хладно Хари.

Продължи да оглежда улицата все така с надеждата да зърне човека, предизвикал пукота.

— Да ми гърмиш като със стартов пистолет точно под нашия…

— Не бях аз — отсече момчето.

До месестото мораво лице на вуйчо Върнън изникна и лицето на леля Петуния — тънко и длъгнесто като на кобила. Беше много сърдита.

— Защо се навърташ под нашия прозорец, а?

— Точно така, Петуния! Какво търсеше под нашия прозорец, момче?

— Слушах новините — призна си Хари.

Леля му и вуйчо му се спогледаха възмутено.

— Слушал новините, моля ти се! Пак ли, бе?

— Ами те се сменят всеки ден — отвърна Хари.

— Не ми се прави на голям всезнайко, момче! Казвай какво кроиш и не ме баламосвай повече с тия дрънканици за новините! Знаеш много добре, че оная пасмина, с която си се сдушил…

— Внимавай, Върнън! — изшушука леля Петуния и вуйчо Върнън сниши глас, та Хари едвам го чуваше. — Знаеш, че по нашите новини не съобщават нищо за твоята пасмина.

— Ти ще кажеш! — възрази Хари.

Семейство Дърсли го зяпнаха, после леля Петуния заяви:

— Малък гаден лъжец! За какво са тогава всичките ония… — Тя също сниши глас и Хари трябваше да разчете по устните й следващата дума — сови… Нали те ти носят новини?

— Ами да! — прошепна победоносно вуйчо Върнън. — Не се прави на ударен, момче! Сякаш не знаем, че научаваш всичките новини от ония разнасящи зарази птици!

Хари се поколеба. Този път не му беше никак лесно да каже истината, макар че леля му и вуйчо му едва ли и подозираха колко му е неприятно да я признае.

— Совите… не ми носят новини — рече глухо.

— Не ти вярвам — сопна се начаса леля Петуния.

— Нито пък аз — отсече и вуйчо Върнън.

— Наясно сме, пак си намислил някоя щуротия — допълни лелята.

— Не сме чак толкова глупави, я! — рече вуйчо Върнън.

— Е, това вече е новина за мен — отговори ядосан Хари и още преди Дърсли да му отвърнат, се врътна кръгом, прекоси моравата, прекрачи ниската ограда и тръгна по улицата.

Беше загазил не на шега и го знаеше. По-късно, ще не ще, трябваше да се изправи пред леля си и вуйчо си и да си плати за грубостта, сега обаче това не го вълнуваше особено — беше погълнат от далеч по-неотложни неща.

Сигурен бе, че пукотът се е чул, защото някой се е магипортирал. Точно такъв звук издаваше и домашното духче Доби всеки път, щом изчезнеше като дим. Нима бе възможно Доби да е тук, на „Привит Драйв“? И да го следи и сега? При тази мисъл Хари се завъртя и огледа пак улицата, но по нея нямаше жива душа, а момчето бе сигурно, че Доби не може да става невидим.

Продължи нататък, почти не забелязваше откъде минава — напоследък непрекъснато обикаляше тези улици и краката му сами го отвеждаха до любимите места. От време на време Хари поглеждаше през рамо. Беше сигурен, че докато е лежал сред посърналите бегонии на леля Петуния, край него е имало някой с магически способности. Защо обаче не му е казал нищо, защо не се е обадил, защо сега се спотайва?

После го завладя безсилие, а заедно с това увереността му се изпари.

Ами ако не е бил магически звук? Ами ако той, Хари, търсеше толкова отчаяно и най-дребния знак за връзка със света, към който принадлежеше, че се хващаше и на най-обикновени шумове? Откъде можеше да е сигурен, че някой съсед не е счупил нещо?

Почувства как стомахът му се обръща и преди да се е усетил, отново го обори безнадеждността, която го преследваше още от началото на лятото.

В пет сутринта на другия ден будилникът щеше да го вдигне от сън, та Хари да плати на совата, която му доставяше „Пророчески вести“ — но дали изобщо имаше смисъл да го получава и занапред? Напоследък само поглеждаше първата страница и захвърляше вестника — щом ония, които го списват, най-сетне проумееха, че Волдемор се е завърнал, именно там щяха да поместят новината, а Хари се интересуваше единствено от нея.

При повечко късмет щяха да пристигнат и сови с писма от най-добрите му приятели — Рон и Хърмаяни, но Хари отдавна бе изоставил всяка надежда, че сред думите им ще открие някакви вести.

„По очевидни причини не можем да ти съобщим много за ти-знаеш-какво… Предупредиха ни да не казваме нищо съществено, да не би писмата да се изгубят… Много сме заети, не мога обаче да влизам в подробности… Тук стават доста неща, ще ти разправим, когато се видим…“

Но кога ли щяха да се видят? Явно никой не си правеше труда да посочи точна дата. На картичката по случай рождения му ден Хърмаяни бе драснала: „Надявам се да се видим съвсем скоро“, ала колко ли скоро беше това „скоро“? Доколкото Хари можеше да съди от мъглявите подмятания в писмата им, Хърмаяни и Рон бяха заедно, вероятно в дома на Рон. Сърцето му се свиваше при мисълта, че двамата се забавляват до припадък в „Хралупата“, а него са го зарязали на „Привит Драйв“. Всъщност им беше толкова сърдит, че изхвърли, без дори да ги отваря, двете кутии шоколадови бонбони от сладкарничка „Меденото царство“, които му бяха пратили за рождения ден. Скоро след това съжали, понеже същия ден леля Петуния сервира за вечеря само спаружена салата.

И с какво толкова бяха заети Рон и Хърмаяни? Защо той, Хари, не беше зает? Нима не беше доказал, че умее да се справя с много повече неща от тях? Нима всички бяха забравили какво е извършил? Нали тъкмо той беше попаднал на онова гробище и видя как умъртвяват Седрик, нали именно него завързаха за един надгробен камък и едва не го убиха!

„Не мисли за това“, заповтаря си строго Хари за стотен път през последния месец. Не стига, че в кошмарите си отново и отново попадаше на гробището, ами да го вижда и наяве!

Зави и излезе на малкия площад „Магнолия“. Някъде по средата му подмина тясната пресечка при гаража, където за пръв път беше зърнал своя кръстник. Поне Сириус му влизаше в положението. Точно както писмата на Рон и Хърмаяни, без съмнение и неговите не съдържаха никакви новини, затова пък в тях имаше поне думи на предупреждение и утеха, а не дразнещи недомлъвки: „Знам, сигурно ти е криво… Не си търси белята и всичко ще бъде наред… Внимавай много, не действай прибързано…“

Щом прекоси площада, зави по „Магнолия Роуд“ и тръгна към притъмнелия парк с детската площадка, Хари си помисли, че — общо взето — е изпълнил заръката на Сириус. Поне бе устоял на изкушението да си грабне багажа и да отпраши сам с летящата си метла към „Хралупата“. Смяташе, че поведението му е много примерно, като се има предвид колко вбесен и отчаян е, задето го държат тъй дълго на „Привит Драйв“, където той волю-неволю трябваше да се спотайва из цветните лехи с надеждата да чуе нещичко, от което да разбере какво върши Лорд Волдемор. Все пак го заболя, че човек, който е лежал цели дванайсет години в затвора за магьосници Азкабан, измъкнал се е оттам, опитал се е да извърши същото убийство, заради което някога са го осъдили, а после е избягал с краден хипогриф, сега го поучава и го съветва да не действа