прибързано.

Хари се прехвърли през заключената врата на парка и тръгна по изсъхналата трева. Подобно на улиците наоколо, и тук беше съвсем пусто. Момчето се озова при люлките, отпусна се в единствената, която Дъдли и приятелчетата му не бяха успели да изпотрошат, обви ръка около веригата и се вгледа замислено в земята. Вече не можеше да се крие в цветната леха на семейство Дърсли. Утре щеше да се наложи да измисли друг начин, за да чуе новините. Междувременно не очакваше нищо освен поредната тревожна и мъчителна нощ — дори да се отърсеше от кошмарите за Седрик, пак му се присънваха ужаси с дълги тъмни коридори без изход или със заключени врати, които Хари си обясняваше с това, че когато не спи, постоянно се чувства като хванат в капан. Често се случваше старият белег върху челото да го наболява, обаче не си правеше илюзии, че Рон, Хърмаяни и Сириус ще видят вече нещо интересно в това. Навремето болката в белега ги беше предупреждавала, че мощта на Волдемор укрепва, но сега, след като той се беше завърнал, приятелите на Хари вероятно щяха да му напомнят, че няма нищо тревожно, задето белегът е раздразнен, че това си е в реда на нещата и би могло да се очаква…

Порази го мисълта колко несправедливо е всичко — чак му идеше да крещи от гняв. Ако не беше той, никой нямаше и да знае, че Волдемор се е върнал! И какво получи Хари за награда: да го държат цели четири седмици в Литъл Уингинг, напълно откъснат от света на магьосниците и принуден да клечи из увехналите бегонии колкото да чуе, че някакви папагали се били научили да карат водни ски! Как беше възможно Дъмбълдор да го забрави толкова лесно? Защо Рон и Хърмаяни се бяха събрали, без да повикат и него? Колко още Хари трябваше да стиска зъби и да търпи Сириус да му разправя да си кротувал и да слушал, докога трябваше да устоява на изкушението да драсне няколко реда на ония глупаци в „Пророчески вести“, за да им каже, че Волдемор се е завърнал? Такива мисли се въртяха в бясна вихрушка из главата на Хари, от яд на гърлото му бе заседнала буца, а край него се спускаше задушна кадифена вечер, дъхтяща на топла изсъхнала трева и огласяна само от далечния тътен на движението по пътя зад оградата на парка.

Не знаеше колко дълго е седял на люлката, когато някакви гласове прекъснаха размишленията му и той вдигна очи. Лампите по улиците край парка хвърляха мъжделив светлик, който все пак бе достатъчен, та момчето да види, че през парка вървят няколко души. Единият пееше с цяло гърло мръснишка песен. Другите се хилеха. Тикаха скъпи велосипеди-бегач, които подрънкваха тихо.

Хари знаеше кои са те. Силуетът най-отпред безспорно бе на братовчед му Дъдли Дърсли, който, следван от вярната си банда, се прибираше, без да бърза особено.

Пак си беше дебел, но жестоката диета през изминалата година и откритието, че притежава нова дарба, го бяха преобразили — поне на външен вид. Както вуйчо Върнън разправяше прехласнат на всеки, готов да го слуша, наскоро Дъдли бе станал шампион в тежка категория на първенството по бокс сред училищата в югоизточната част на страната. От „благородния спорт“, както го определяше вуйчо Върнън, Дъдли изглеждаше по-застрашително и от времето в началното училище, когато Хари му бе служил за първа боксова круша. Сега Хари изобщо не се страхуваше от братовчед си, но не смяташе и че има повод за празник, задето Дъдли се е научил да удря по-силно и по-точно. Децата в квартала бяха ужасени от него — плашеха се от Дъдли дори повече, отколкото от „онзи Потър“, който, както ги бяха предупредили, бил закоравял хулиган и учел в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“.

Хари гледаше как тъмните сенки прекосяват тревата и се питаше кого ли са скъсали от бой тази вечер. „Хайде, обърнете се, де — заподканя ги той наум, докато ги наблюдаваше. — Хайде… погледнете насам… ето ме тук сам-самичък… елате да си премерим силите.“

Видеха ли го, приятелчетата на Дъдли тутакси щяха да дотичат и какво тогава щеше да прави братовчед му? За нищо на света нямаше да допусне да се изложи пред бандата си, но и не му стискаше да предизвика Хари… Щеше да падне голяма веселба, докато Дъдли се двоуми и се чуди какво да прави, а Хари се заяжда с него и го гледа нагло, понеже знае, че братовчед му е безсилен да отвърне… Ако пък някой от другите понечеше да удари Хари, той беше готов — беше извадил магическата пръчка. Само да посмеят… тъкмо щеше да излее поне мъничко от отчаянието си върху момчетата, превърнали навремето живота му в ад.

Те обаче не се обърнаха, не го забелязаха, вече бяха на хвърлей от оградата. Хари едвам се сдържа да не им извика… но беше глупаво да налита на бой… в никакъв случай не биваше да прави магии… току-виж този път го изключили.

Гласовете на приятелчетата на Дъдли заглъхнаха, фигурите им вече не се виждаха — те се бяха отправили към „Магнолия Роуд“.

„Е, сега доволен ли си, Сириус! — помисли си мрачно Хари. — Не действам прибързано. Не си търся белята. За разлика от теб!“

Изправи се и се протегна. Леля Петуния и вуйчо Върнън явно смятаха, че когато и да се върне Дъдли, точно това е приличното време човек да се прибира вкъщи и който се появи по-късно, вече е закъснял. Вуйчо Върнън се беше заканил, че върне ли се още веднъж след братовчед си, ще го затвори в килера, та потиснал прозявката си, ала все така начумерен, Хари се отправи към изхода на парка.

Както на „Привит Драйв“, и на „Магнолия Роуд“ имаше големи четвъртити къщи с безукорно подравнени морави, всичките собственост на големи четвъртити чичковци с лъснати до блясък коли като на вуйчо Върнън. Хари предпочиташе Литъл Уингинг вечер, когато прозорците с дръпнати пердета хвърляха в мрака цветни светлинки, ярки като скъпоценни камъни, и докато минаваше покрай обитателите на градчето, не рискуваше да чуе неодобрително мърморене за „престъпния“ си вид. Крачеше бързо и затова някъде по средата на „Магнолия Роуд“ зърна отново момчетата от бандата на Дъдли — сбогуваха се в началото на площада. Хари се спотаи в сянката на висок люляков храст и зачака.

— … и квичеше като заклано прасе, а? — възкликна Малкълм, а другите се запревиваха от смях.

— Дясното ти кроше беше неотразимо, Ди Грамада — намеси се и Пиърс.

— Утре по същото време, а? — попита Дъдли.

— Направо вкъщи, нашите ще излизат някъде — предложи Гордън.

— Е, до утре! — рече Дъдли.

— Чао, Дъд!

— До утре, Ди Грамада!

Хари изчака другите от бандата да се разотидат и продължи пътя си. Щом гласовете им заглъхнаха съвсем, заобиколи ъгъла към площад „Магнолия“, забърза и не след дълго настигна Дъдли, който се клатушкаше бавно-бавно и си тананикаше фалшиво.

— Ей, Грамада!

Братовчед му се обърна.

— Я, ти ли си бил! — изсумтя той.

— Откога си станал „Грамада“? — попита Хари.

— Я млъквай! — изръмжа Дъдли и му обърна гръб.

— Страхотен прякор, няма що! — продължи ухилен Хари и се изравни с братовчед си. — Но за мен ще си останеш винаги „хубавото ми Дъденце“.

— МЛЪКВАЙ, чу ли! — сопна се Дъдли, а ръцете му, приличащи на пушени бутове, се бяха свили в пестници.

— Момчетата не знаят ли как ти вика майка ти?

— Затваряй си плювалника.

— Ама на нея не й казваш да си затваря плювалника. Ами „миличкото ми“, ами „Дъделинчо“… Мога ли да те наричам така?

Братовчед му си замълча. Очевидно трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да се сдържи и да не фрасне с все сила Хари.

— Е, днес кого помляхте от бой? — попита Хари и усмивката му помръкна. — Пак ли някое десетгодишно хлапе? Знам, преди две вечери сте наредили хубаво Марк Евънс…

— Сам си го изпроси — озъби се Дъдли.

— А, такава ли била работата!

— Предизвика ме, нахалникът му с нахалник.

— Виж ти! Да не ти е казал, че приличаш на шопар, когото са дресирали да върви на задни крака, а? Че

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×