Хари Потър и Орденът на феникса

— Казах вече — МЛЪК! — кресна мъжът и със сетни сили издърпа заедно с Лупин завесите.

Писъците на старицата заглъхнаха, спусна се кънтяща тишина.

Задъхан, Сириус, кръстникът на Хари, отмахна дългите кичури коса, които му падаха в очите, и се извърна към момчето.

— Здравей, Хари — рече свъсен. — Както виждам, вече си се запознал с майка ми.

Глава петаОрденът на феникса

— С кого…?

— Със скъпата ми стара майчица — повтори Сириус. — Цял месец вече се опитваме да я свалим от стената, но както личи, тя май е направила на картината магия за трайно залепване. Хайде, побързайте, да слизаме долу, че ще вземат пак да наскачат.

— Но какво търси тук портретът на майка ти? — попита изумен Хари, когато двамата минаха през вратата в коридора и заслизаха по тясно каменно стълбище, следвани плътно от останалите.

— Не са ли ти казали? Това тук беше домът на майка ми и баща ми — обясни Сириус. — Аз съм последният жив Блек, така че сега къщата е моя. Предложих на Дъмбълдор да направи тук щабквартирата — това, кажи-речи, е единственото полезно нещо, което успях да сторя.

Хари, който се бе надявал на по-радушно посрещане, забеляза, че в гласа на Сириус се долавят огорчение и тъга. Слезе подир кръстника си по стълбището и мина през вратата на кухнята в подземието.

В приличното на пещера помещение с груби каменни стени беше тъмно почти колкото в коридора горе. Единствената светлина идваше от големия огън в дъното. Във въздуха, досущ пушилка от ожесточена битка, се стелеха валма дим от лула, през които се мержелееха страховитите очертания на тежки чугунени тигани и тенджери, накачени по почернения от пушек таван. За заседанието в кухнята бяха струпани доста столове, а в средата имаше дълга дървена маса, отрупана със свитъци пергамент, бокали, празни бутилки от вино и нещо като купчинка парцали. В другия край на масата господин Уизли и най-големият му син Бил бяха доближили глави и си шушукаха.

Госпожа Уизли се прокашля. Съпругът й — слабичък, пооплешивял червенокос мъж, който носеше очила с рогови рамки, — се извърна и скочи на крака.

— Хари! — викна той и се спусна да го посрещне, после му стисна сърдечно ръката. — Радвам се да те видя!

През рамото му Хари забеляза как Бил, който още носеше дългата си коса вързана на опашка, започва припряно да навива пергаментовите свитъци, разпръснати по масата.

— Добре ли пътува, Хари? — провикна се и се помъчи да натрупа върху ръцете си дванайсет свитъка наведнъж. — Значи Лудоокия не ви е прекарал през Гренландия.

— Опита се — рече Тонкс, която се завтече да помага на Бил и тутакси преобърна върху последния свитък една от свещите. — Ох, че съм непохватна… извинявайте…

— Няма страшно, скъпа — рече отчаяна госпожа Уизли и със замах на магическата пръчка възстанови пергамента.

В светлината, лумнала заради магията на госпожа Уизли, Хари съгледа нещо като план на сграда. Госпожа Уизли забеляза, че той наднича. Грабна от масата плана и го сложи навръх купчината, която Бил носеше в ръце.

— Тия неща трябва да се махат оттук веднага след заседанията — затюхка се тя и се понесе шеметно към един много стар долап, откъдето заизважда чинии.

Бил замахна с магическата пръчка и изрече приглушено:

— Еванеско!

Свитъците сякаш се изпариха.

— Сядай, Хари! — подкани Сириус. — Нали познаваш Мъндънгус?

Купчината, която момчето бе помислило за парцали, изхърка недоволно, размърда се и се събуди.

— Някой вика ли ме? — изфъфли сънено Мъндънгус. — Подкрепям каквото рече Сириус…

Той вдигна много мръсна ръка, все едно гласува, и се заоглежда сънено със сълзящи кървясали очи.

Джини прихна.

— Заседанието приключи, Дънг6 — напомни Сириус и всички насядаха около него при масата. — Пристигна Хари.

— А? — каза Мъндънгус и се взря зашеметен в момчето през къделята сплъстена рижа коса. — Я, кой бил тук! Бре, бре, бре… добре ли си, Хари?

— Добре съм — отвърна той.

Без да сваля очи от него, Мъндънгус забърника припряно по джобовете си и извади окадена черна лула. Захапа края, запали я с магическата пръчка и всмукна дълбоко. В миг бе обгърнат от зелени облаци пушек.

— Ще ме извиняваш за оня ден — избоботи глас някъде от смрадливото валмо.

— За последен път те предупреждавам, Мъндънгус — кресна госпожа Уизли, — престани да димиш с това нещо тук в кухнята, особено пък когато сядаме да се храним.

— Д-да… д-добре — изпелтечи той. — Прощавай, Моли.

Димният облак изчезна и Мъндънгус пъхна лулата обратно в джоба си, ала наоколо продължи да се носи острият дразнещ мирис на подпалени чорапи.

— И ако искате да вечеряме преди полунощ, елате да помогнете — подкани напосоки госпожа Уизли. — Ти, Хари, си седи там, идваш от дълъг път, момчето ми.

— Аз какво да свърша, Моли? — викна с готовност Тонкс и се завтече към нея.

Госпожа Уизли се поколеба притеснена.

— Ами… не, недей, Тонкс, почини си и ти, днес крак не си подвила.

— Не, не, искам да помогна! — изчурулика другата жена и докато вървеше забързано към долапа, откъдето Джини вадеше прибори, преобърна един от столовете.

Не след дълго, под зоркия поглед на господин Уизли, няколко тежки ножа режеха сам-самички на ситно зеленчуци и месо, госпожа Уизли пък разбъркваше често казана над огъня, а останалите редяха чиниите и бокалите и носеха от килера още и още храна. Хари остана при масата заедно със Сириус и Мъндънгус, който пак примигваше покрусено срещу него.

— Оттогава виждал ли си я старата Фиги? — поинтересува се той.

— Не, не съм виждал никого — отвърна момчето.

— Гледай сега… Аз нямаше да си тръгна — заоправдава се с жален гласец Мъндънгус, след като се наведе напред, — ама се отвори чудесна възможност да се спазаря…

Хари усети как нещо го бръсва по коленете и трепна, но се оказа, че е Крукшанкс, кривокракият риж котарак на Хърмаяни, който се отърка още веднъж с мъркане о глезените на момчето, после се метна в скута на Сириус и се сви на кравай. Той го зачеса разсеяно между ушите и все така начумерен, се извърна към Хари.

— Добре ли прекарваш лятото?

— Не, ужасно — отвърна момчето.

За пръв път върху лицето на Сириус се мерна нещо като усмивка.

— Направо ти се чудя защо се оплакваш.

— Моля? — ахна невярващо Хари.

— Лично аз щях да се радвам, ако ме бяха нападнали диментори. Една смъртоносна схватка за душата ми щеше да внесе малко тръпка в еднообразния ми живот. Смяташ, че си прекарал зле, но поне си имал възможност да излизаш, да се поразтъпчеш, да се посбиеш… А аз цял месец не съм си подавал носа навън.

— Защо така? — сбърчи чело Хари.

— Защото Министерството на магията още ме преследва, а Волдемор вече знае, че съм зоомаг, Опаш непременно му е казал и великото ми прикритие става безполезно. Не мога да помогна много на Ордена на феникса… така поне смята Дъмбълдор.