Хари Потър и Орденът на феникса

— Слушам внимателно, Рон — отвърна някак рязко Хърмаяни.

— И аз слушам, но не бих могъл да ти кажа какво точно…

— Важното в случая е, че Дъмбълдор говореше именно за това — подчерта на висок глас Хърмаяни. — Вие-знаете-кой се е завърнал само преди два месеца, а ние вече се караме помежду си. Разпределителната шапка предупреди за същото: бъдете сплотени, бъдете единни…

— Снощи Хари го каза добре — прекъсна я Рон. — Ако това означава да си другаруваме със слидеринци, няма да го бъде!

— Все пак според мен е жалко, че не се стремим към повече единство с останалите три дома — заяви сърдито Хърмаяни.

Бяха слезли в долния край на мраморното стълбище. През Входната зала се нижеха неколцина ученици от „Рейвънклоу“ — още щом зърнаха Хари, се скупчиха един до друг, сякаш изплашени, че той може да ги нападне.

— Точно така, трябва да направим всичко по силите си да сме приятели с такива като тия тук — посочи ги подигравателно Хари.

Влязоха след тях в Голямата зала и машинално погледнаха към масата на учителите. Професор Гръбли-Планк си бъбреше с преподавателката по астрономия професор Синистра, а Хагрид отново не се виждаше никакъв. Омагьосаният таван горе сякаш отразяваше настроението на Хари — беше тъжен и сив като дъждовен облак.

— Дъмбълдор дори не спомена колко ще стои тук тая Гръбли-Планк — отбеляза той, докато вървяха към масата на грифиндорци.

— Може би… — подхвана замислена Хърмаяни.

— Какво „може би“? — попитаха в хор Хари и Рон.

— Ами… може би не е искал да привлича излишно вниманието върху отсъствието на Хагрид.

— Как така да не привлича излишно вниманието? — попита почти през смях Рон. — Като че ли може някой да не е забелязал.

Но преди Хърмаяни да е отговорила, при Хари дойде високо чернокожо момиче с дълга коса, наплетена на ситни плитчици.

— Здравей, Анджелина.

— Здрасти — отвърна бързо тя, — добре ли прекара лятото? — И без да дочака отговор, добави: — Знаеш ли, направиха ме капитан на куидичния отбор на „Грифиндор“.

— Браво на теб — рече Хари и й се усмихна, като си помисли, че нейните наставления няма да са чак толкова досадни, каквито бяха на Оливър Ууд, а това беше напредък.

— Е, благодаря ти… Сега, когато Оливър вече не е в отбора, ни трябва нов пазач. В петък в пет часа ще избираме човек, искам да се яви целият отбор, чу ли? Да видим с кого ще се сработим най-много.

— Добре — рече Хари.

Анджелина му се усмихна и се отдалечи.

— Съвсем бях забравила, че Оливър е завършил вече — каза някак между другото Хърмаяни, след което седна до Рон и придърпа чиния с препечени филийки. — Сега отборът сигурно вече няма да бъде същият.

— Сигурно — съгласи се с нея Хари и се настани срещу тях. — Беше добър пазач…

— Е, няма да е зле да се влее малко свежа кръв — подметна Рон.

С крясък и шумолене на криле през прозорците влетяха стотици сови. Закръжиха над Голямата зала и се спуснаха, за да предадат на получателите писмата и колетите и да поръсят закусващите ученици с капчици вода — навън явно валеше като из ведро. Хедуиг не се виждаше никъде, ала Хари не се изненада, защото си пишеше само със Сириус, а се съмняваше той да има да му съобщава нещо, все пак се бяха разделили едва преди денонощие. Хърмаяни обаче се видя принудена да отмести бързо чашата с портокалов сок, за да направи място на едра, мокра до кости улулица, понесла в човка подгизнал брой на „Пророчески вести“.

— Защо изобщо си го поръчваш? — попита подразнен Хари, понеже се беше сетил за Шеймъс, а Хърмаяни пусна един кнут в кожената кесийка, прикрепена към крачето на совата, която отново политна. — Аз се отказах… само глупости пишат.

— Не е зле да знаеш какво казва врагът — отбеляза мрачно Хърмаяни, след което разгъна вестника, скри се зад него и се показа чак когато Хари и Рон вече бяха приключили със закуската. — Няма нищо — рече тя лаконично, после сгъна на руло вестника и го остави до чинията си. — Нито за теб, нито за Дъмбълдор.

Професор Макгонъгол минаваше покрай масата и раздаваше учебната програма за срока.

— Вижте, моля ви се, какво имаме днес! — простена Рон. — История на магията, двоен час по отвари, пророкуване и двоен час по защита срещу Черните изкуства… Бинс, Снейп, Трелони и оная Ъмбридж, всичките накуп в един-единствен ден! Дано Фред и Джордж по-бързо доусъвършенстват лъготийките…

— Дали не ме лъжат ушите? — възкликна Фред, който пристигна заедно с Джордж и се смести на пейката до Хари. — Само това оставаше, префектите в „Хогуортс“ да умуват как да избягат от час.

— Виж какво имаме днес! — проплака вкиснат Рон и пъхна програмата с часовете под носа на Фред. — Това е най-гадният понеделник в живота ми.

— Така си е, братле — съгласи се Фред, след като хвърли един поглед върху програмата. — Ако искаш, ще ти продам малко от дражетата „Кръв от нослето“, на сметка ще ти излязат, почти без пари.

— Как така… почти без пари? — усъмни се Рон.

— Ами така, ще ти тече кръв, докато станеш на шушулка, понеже още не сме изобретили лек — поясни Джордж и си взе от пушената риба.

— Благодаря, но… — замисли се Рон и прибра програмата в джоба си, — всъщност май е по-добре да си ида на часовете.

— Понеже стана дума за тия ваши „Кутийки с лъготийки“ — намеси се Хърмаяни и погледът й заблестя, когато го впи във Фред и Джордж, — нямате право да лепите съобщения върху грифиндорската дъска, че набирате доброволци за опитите си.

— Кой го казва? — учуди се Джордж.

— Аз — отвърна Хърмаяни. — И Рон.

— А, мен не ме намесвай — побърза да възрази Рон.

Хърмаяни го изгледа разгневена. Фред и Джордж се подсмихнаха.

— Не след дълго ще ми запееш друга песен, Хърмаяни — предупреди Фред и си намаза една от кифличките с цял тон масло. — Започваш пети курс, нищо чудно и ти да приплачеш за нашите „Кутийки с лъготийки“.

— И защо точно в пети курс ще са ми нужни вашите лъготийки? — запита го Хърмаяни.

— Защото в пети курс ще се явяваш на изпити за СОВА — поясни Джордж.

— И какво от това?

— Как какво, изпити са това! Ще има да ви юркат, та свят ще ви се завие — отбеляза със задоволство Фред.

— Щом наближиха изпитите за СОВА, половината от нашия курс се натръшкаха болни — добави радостно Джордж. — То не бяха сълзи, то не бяха нервни пристъпи… Патриша Стимпсън все припадаше…

— Пък Кенет Таулър се изприщи целият, помниш ли? — каза Фред, отдал се и той на спомени.

— Понеже ти му пусна в пижамата пъпкопрахче — напомни другият близнак.

— Да, бе, вярно — ухили се Фред. — Изхвърча ми от главата… може ли човек да помни всичко!

— При всички положения пети курс си е същински кошмар — допълни Джордж. — Най-малкото, ако искаш да се представиш добре на изпитите. Ние с Фред ги избутахме криво-ляво.

— Да, да, друг път сте ги избутали… и двамата взехте само по три от изпитите — напомни Рон.

— Вярно си е — потвърди безгрижно Фред. — Но сме на мнение, че бъдещето ни се простира извън научната сфера.

— Дори обмисляхме не на шега дали изобщо да започваме седми курс — оповести бодро Джордж, — особено след като вече…

Но той млъкна насред изречението, прекъснат от предупредителния поглед на Хари, който се бе досетил, че Джордж ще се похвали как той им е дал всички пари от наградата си на Тримагическия