Хари Потър и Орденът на феникса

— Ще ти кажа какво означава — процеди зловещо Хърмаяни. — Означава, че министерството се намесва в работите на „Хогуортс“.

Наоколо цареше голяма олелия, Дъмбълдор явно току-що бе освободил учениците, защото всички се бяха изправили, готови да напуснат Голямата зала. Хърмаяни скочи на крака и се разбърза.

— Рон, трябва да покажем на първокурсниците къде да отидат!

— А, да — рече момчето, очевидно забравило. — Ей, вие там, дребосъците!

— Рон!

— Ама виж ги какви са фъстъци!

— Каквито е да са, не бива да ги наричаш „дребосъци“… Първокурсниците, ако обичате! — провикна се тя заповеднически над масата. — Насам, моля!

Неколцина от новите ученици минаха плахо между масите на грифиндорци и хафълпафци — всички се стремяха да се скрият зад нечий гръб. Наистина изглеждаха съвсем дребнички и Хари беше сигурен, че когато е дошъл за пръв път тук, не е бил чак такъв малък. Той ги озари с усмивка. Русолявото хлапе до Юън Абъркръмби бе направо вцепенено — сръчка Юън и му изшушука нещо на ухото. Юън Абъркръмби изглеждаше не по-малко уплашен и хвърли ужасен поглед към Хари, който усети как усмивката изчезва от лицето му, сякаш е смрадлив сок.

— Хайде, до скоро — рече той на Рон и Хърмаяни и тръгна да излиза сам от Голямата зала: стараеше се да не обръща внимание на учениците, които си шушукаха, докато минаваше, вторачваха се в него и го сочеха.

Проправи си път през навалицата във Входната зала, заковал поглед право напред, сетне забърза нагоре по мраморното стълбище, мина напряко през няколко тайни прохода и не след дълго остави зад себе си тълпите.

Помисли си ядно, че е бил голям глупак да не го предвиди, и продължи нататък, по далеч по-безлюдните коридори горе. То оставаше да не го зяпат: два месеца по-рано бе излязъл от Тримагическия лабиринт, понесъл мъртвия си съученик с твърдението, че е видял как Лорд Волдемор си е възвърнал мощта. В края на миналата учебна година не бе имал време да обясни какво е станало и после всички се бяха разотишли за ваканцията, макар че на него много му се искаше да разкаже най-подробно пред цялото училище за страховитите събития на гробището.

Стигна дъното на коридора, водещ към общата стая на „Грифиндор“, спря пред портрета на Дебелата дама и чак тогава се сети, че не знае новата парола.

— Ъъъ… — подхвана свъсен, без да откъсва очи от Дебелата дама, която поприглади копринената си розова рокля и го изгледа изпод вежди.

— Който не каже паролата, няма да влезе! — отсече тя високомерно.

— Аз я знам, Хари! — извика запъхтян някой зад него, той се обърна и видя Невил, който тичаше презглава. — Познай, моля ти се, каква е! И аз веднъж да я запомня… — Той размаха уродливото кактусче, което им беше показал във влака. — Кактус тарикатикус!

— Точно така — оповести Дебелата дама, след което портретът й се отмести и в стената отзад зейна обла дупка, през която Хари и Невил се покатериха.

Общата стая на „Грифиндор“ — уютно кръгло помещение, задръстено с меки кресла и разнебитени стари маси, изглеждаше, както винаги, гостоприемно. В камината игриво припукваше огън, на който няколко ученици си грееха ръцете, преди да се приберат по спалните помещения, а Фред и Джордж Уизли пък закачаха нещо на дъската за обяви в дъното. Хари им махна за „лека нощ“ и се запъти право към вратата, отвеждаща към момчешките спални, защото не беше в настроение за разговори. Невил го последва.

Дийн Томас и Шеймъс Финиган вече бяха в спалното помещение и се бяха заели да покриват стените над леглата си с плакати и снимки. Когато Хари бутна вратата и я отвори, двамата си приказваха нещо, но млъкнаха веднага щом го видяха. Хари се запита дали са го одумвали, или той е прекалено мнителен.

— Здравейте — поздрави ги, после отиде при куфара си и го отвори.

— Здрасти, Хари — отвърна Дийн, който си обличаше пижамата в цветовете на „Уест Хам“. — Добре ли изкара ваканцията?

— Не мога да се оплача — смънка Хари, защото, ако захванеше да им разказва, нямаше да му стигне цялата нощ. — А ти?

— И аз — усмихна се другото момче. — При всички положения по-добре от Шеймъс, той тъкмо ми разправяше.

— Защо, какво се е случило, Шеймъс? — поинтересува се Невил, докато слагаше нежно кактуса тарикатикус на нощното си шкафче.

Той не отговори веднага, сякаш беше много зает с плаката на куидичния отбор „Кенмеър Кестрелс“14, който все се кривеше. После, все така застанал с гръб към Хари, заяви:

— Майка ми не искаше да се връщам тук.

— Моля? — застина Хари, който тъкмо си събличаше мантията.

— Не искаше да се връщам в „Хогуортс“.

Шеймъс остави плаката и пак без да поглежда Хари, извади от куфара пижамата си.

— Но… защо? — изуми се Хари.

Знаеше, че майката на Шеймъс е магьосница — защо ли изведнъж бе започнала да се държи като господин и госпожа Дърсли?

Шеймъс си закопча пижамата и чак тогава отговори:

— Ами… сигурно заради теб — процеди предпазливо.

— Как така заради мен? — попита веднага Хари.

Сърцето му заби бързо-бързо. Някак смътно той долови надвисналата опасност.

— Ами… всъщност тя… не само заради теб, но и заради Дъмбълдор — смотолеви съученикът му, все още без да го гледа в очите.

— Да не би да вярва на „Пророчески вести“? — ахна Хари. — И мен ме мисли за лъжец, а Дъмбълдор — за изкуфял старец?

Шеймъс вдигна поглед към него.

— Да, нещо такова.

Хари си замълча. Метна магическата пръчка на нощното шкафче, смъкна мантията, напъха я ядосан в куфара и си облече пижамата. Беше му дотегнало… беше му дотегнало през цялото време да го зяпат и да го одумват. Само да знаеха, да подозираха поне мъничко какво е да ти се случат всички тия ужасни неща… Тази глупачка госпожа Финиган си нямаше и понятие, помисли си разгневен той.

Легна си и понечи да дръпне балдахина около себе си, но точно тогава Шеймъс рече:

— Я кажи… какво всъщност се случи оная нощ, когато… е, сам знаеш… когато Седрик Дигъри и така нататък…

Явно беше притеснен, но го гризеше и любопитство. Дийн, който се беше надвесил над куфара си и напразно се опитваше да изтегли един пантоф, замръзна на мястото си и Хари се досети, че той е целият в слух.

— Защо питаш? — подвикна той. — Защо не вземеш като майка си да прочетеш „Пророчески вести“? Там пише всичко, което трябва да знаеш.

— Не си го изкарвай на майка ми — тросна се Шеймъс.

— Ще си го изкарвам на всеки, който ме нарича лъжец — заяви Хари.

— Не ми дръж такъв тон!

— Ще ти държа какъвто си искам тон! — подвикна Хари, толкова вбесен, че грабна от шкафчето магическата пръчка. — Щом ти е толкова неприятно да спиш в едно помещение с мен, иди и помоли Макгонъгол да те премести… тъкмо и скъпата ти майка няма да се безпокои…

— Не забърквай майка ми, Потър!

— Какво става тук?

На прага се беше появил Рон. Погледна с разширени очи Хари, който беше коленичил на леглото с магическа пръчка, насочена към Шеймъс, а после отмести очи и към самия Шеймъс, който стоеше с вдигнати пестници.

— Обижда майка ми! — ревна Шеймъс.