Шапката отново застина, гръмнаха бурни ръкопляскания, обаче Хари не помнеше друг път в този миг да се е чувал и трескав шепот. Учениците из цялата зала започнаха да обсъждат със съседите си нещо и Хари, който също ръкопляскаше, знаеше какво.
— Тази година каза повече от обикновено, нали? — вдигна вежди Рон.
— И още как! — съгласи се Хари.
Разпределителната шапка обикновено се ограничаваше с описание на качествата, които трябва да притежаваш, за да попаднеш в един или друг от четирите дома в „Хогуортс“, и със своята роля в разпределянето на учениците. Хари не помнеше тя някога и да е опитвала да дава съвети на училището.
— А дали и друг път е отправяла предупреждения? — притесни се и Хърмаяни.
— Случвало се е — намеси се всезнаещо Почтибезглавия Ник, след като се надвеси към нея през Невил (той се начумери — никак не е приятно през теб да се надвесва дух). — Шапката смята за свой дълг да отправи към училището предупреждение, стига да реши, че…
Ала професор Макгонъгол, която чакаше да изчете списъка с имената на първокурсниците, стрелна шушукащите с поглед, който бе в състояние да те изпепели. Почтибезглавия Ник долепи до устните си прозрачен пръст и седна примерно точно когато шепотът в миг утихна. Свъсена, професор Макгонъгол огледа за последно масите на четирите дома, сведе очи към дългия пергаментов свитък и извика първото име:
— Абъркръмби, Юън.
Ужасеното хлапе, което Хари вече бе забелязал, излезе плахо напред и си нахлупи Разпределителната шапка — добре че беше с щръкнали уши, иначе тя щеше да му падне чак до раменете. Шапката се замисли, сетне цепката отново зейна и тя се провикна:
—
Хари заръкопляска силно ведно с другите грифиндорци и Юън Абъркръмби се запрепъва към тяхната маса, а когато седна, изглеждаше така, сякаш иска да се скрие вдън земя.
Дългата редица от първокурсници лека-полека изтъня. В миговете тишина, докато Разпределителната шапка размишляваше върху имената, Хари чуваше как шумно къркори стомахът на Рон. Накрая „Целър, Роуз“ бе разпределена в „Хафълпаф“, професор Макгонъгол грабна шапката и столчето и ги отнесе, а професор Дъмбълдор се изправи.
Въпреки огорчението, което бе изпитвал доскоро към директора, Хари почувства облекчение, когато го видя да застава пред всички тях. Отсъствието на Хагрид и присъствието на онези змееподобни коне му бяха подсказали, че дългоочакваното му завръщане в „Хогуортс“ е белязано с какви ли не изненади, коя от коя по-неприятни, наподобяващи фалшиви нотки насред позната песен. Но поне това си беше както обикновено: преди пиршеството по случай началото на новата учебна година директорът да стане, за да ги поздрави.
— На новите ученици ще кажа — рече с кънтящ глас Дъмбълдор, след което засия в усмивка и разпери широко ръце, — добре дошли! На старите — добре сте се завърнали! Има време за речи, но то още не е дошло. Нападайте яденето!
Разнесоха се признателен смях и гръмки овации, при което Дъмбълдор си седна скромно на мястото и заметна дългата си брада през рамо, за да не му влиза в чинията. Изведнъж се появи толкова много храна, че петте огромни маси направо се огънаха под печените бутове, тортите, чиниите със зеленчуци, хляба, сосовете и гарафите с тиквен сок.
— Това вече е друго! — възкликна Рон и простена блажено, след което грабна най-близкия поднос с пържоли и под скръбния поглед на Почтибезглавия Ник взе да ги трупа в чинията си.
— Та какво ни обясняваше преди разпределянето на новите ученици? — попита Хърмаяни духа бродник. — Нещо за шапката и за предупрежденията й.
— А, да — сети се Ник, зарадван на повода да обърне гръб на Рон, който с почти неприлична настървеност лапаше печени картофи. — Чувал съм я да отправя предупреждения и друг път, когато се задава време на голяма опасност за училището. И то се знае, съветът й винаги е един и същ: бъдете сплотени, заедно сте силни.
— О’де ня’аква си ’апка ’е знае ’ога се зада’а опаснос’? — изпелтечи Рон.
Устата му бе толкова пълна, та Хари си помисли, че е истинско постижение, задето приятелят му е издал някакъв звук, пък бил той и нечленоразделен.
— Моля? — попита вежливо Почтибезглавия Ник, а Хърмаяни изглеждаше възмутена.
Рон преглътна всичко наведнъж и след това повтори:
— Откъде някаква си шапка ще знае кога се задава опасност?
— Нямам представа — отвърна духът бродник. — Но все пак живее в кабинета на Дъмбълдор, сигурно подочува някои работи.
— Иска да сме приятели с всички домове ли? — намеси се и Хари и хвърли един поглед към масата на слидеринци, където Драко Малфой отново бе център на вниманието като владетел, заобиколен от царедворците си. — Тази няма да я бъде!
— Що за отношение е това! — укори го Ник. — Мирно сътрудничество, ето къде е разковничето. Например ние, духовете бродници, макар и да се числим към различни домове, поддържаме приятелски връзки. Въпреки съперничеството между „Грифиндор“ и „Слидерин“ и през ум не би ми минало да влизам в спор с Кървавия барон.
— Само защото се боиш ужасно от него — отбеляза Рон.
Почтибезглавия Ник се почувства изключително засегнат.
— Да се боя от него ли? Надявам се, че аз, сър Николас де Мимси-Порпингтън, не мога да бъда обвинен в малодушие, каквото не съм проявявал никога през живота си. Синята кръв, която тече в жилите ми…
— Каква… кръв? — викна Рон. — Че ти имаш ли кръв…
— Образно казано — уточни Почтибезглавия Ник, който вече бе толкова сърдит, че главата му се тресеше зловещо върху отчасти съсечения врат. — Предполагам, че все още имам право да употребявам които думи реша, макар и да съм лишен от насладата да се храня и да си пийвам. Но бъдете сигурни, свикнал съм учениците да си правят шеги със смъртта ми.
— Ник, той не ти се присмиваше! — заоправдава Хърмаяни Рон и го изгледа разярено.
За беда устата на момчето отново бе пълна до пръсване и то успя само да изфъфли:
— Ня’а тако’а не’о.
Ала Ник едва ли прие това за убедително извинение. Той се извиси във въздуха, пооправи шапката си с перо и се понесе към другия край на масата, за да се настани между братята Колин и Денис Крийви.
— Браво на теб, Рон — тросна се Хърмаяни.
— Какво толкова? — викна възмутен той, след като най-после успя да преглътне храната. — Не мога ли да задам най-обикновен въпрос?
— Няма значение — отвърна раздразнена Хърмаяни и до края на пиршеството двамата мълчаха нацупено.
