Хари Потър и Орденът на феникса

си белезникави очи. Рон обаче изгледа неразбиращо приятеля си.

— За какви коне ми говориш?

— Не виждаш ли?

Хари сграбчи Рон за ръката и го завъртя с лице съм крилатия кон. Момчето се огледа и пак се обърна към Хари.

— Какво очакваш да видя?

— Там, пред файтона! Впрегнат е в него! Ще ти извади очите…

Рон обаче продължи да гледа все така недоумяващо и на Хари му хрумна странна мисъл.

— Не… не ги ли виждаш?

— Да виждам какво?

— Не виждаш ли какво тегли файтоните?

Сега вече Рон се разтревожи.

— Добре ли си, Хари?

— Аз… да, добре съм…

Хари беше съвсем объркан. Конят бе точно пред тях: проблясваше на мъждивата светлина, процеждаща се през прозорците на гарата отзад, от ноздрите му в леденостудения вечерен въздух се виеше пара. Но явно Рон, освен ако не си правеше шега — доста недодялана при това, — изобщо не го виждаше.

— Е, ще се качваме ли? — попита колебливо червенокосото момче и погледна разтревожено Хари.

— Да, да, хайде да се качваме — рече той.

— Не се притеснявай — долетя до него замечтан глас, след като Рон изчезна вътре в тъмния файтон. — Нищо ти няма, не полудяваш. И аз ги виждам.

— Така ли? — възкликна развълнуван Хари и се извърна към Луна.

В големите й сребристи очи видя отражението на конете с прилепови криле.

— О, да! — потвърди момичето. — Видях ги още първия път. Винаги са теглели файтоните. Не се притеснявай. Ти си точно толкова нормален, колкото съм и аз.

Тя се усмихна лекичко и се качи подир Рон във файтона, където миришеше на застояло. Хари я последва, все така озадачен.

Глава единайсетаНовата песен на Разпределителната шапка

На Хари не му се искаше да споделя с другите, че с Луна имат еднакви видения — ако това изобщо бяха видения, — ето защо, щом се качи във файтона и захлопна зад себе си вратата, не отвори дума за конете. Въпреки това обаче не можеше да откъсне очи от очертанията им зад прозореца.

— Всички ли видяхте Гръбли-Планк? — попита Джини. — Какво търси пак тук? Хагрид едва ли е напуснал, нали?

— Щях да се радвам, ако беше напуснал — подметна Луна. — Не става за учител.

— Как така да не става! — викнаха в хор Хари, Рон и Джини.

Хари изгледа многозначително Хърмаяни. Тя се прокашля и побърза да заяви:

— Ами… преподава много добре.

— Пък ние в „Рейвънклоу“ сме на мнение, че той е голям майтап — рече невъзмутимо Луна.

— Значи имате шантаво чувство за хумор — сопна се Рон точно когато колелата под тях изскърцаха и се завъртяха.

Луна ни най-малко не се стресна от грубостта на Рон — точно обратното, втренчи се в него така, сякаш гледа интересно телевизионно предаване.

Като се поклащаха и потракваха, файтоните се понесоха на дълга върволица по пътя. Щом минаха през портата на училищния парк с високите каменни стълбове, увенчани с крилати глигани от двете страни, Хари се наведе напред и се помъчи да види дали в къщурката на Хагрид край Забранената гора свети, ала паркът тънеше в непрогледен мрак. В замъка „Хогуортс“ обаче, който се извисяваше над тях като черна грамада с множество кули, тук-там проблясваха ярко осветени прозорци.

Файтоните издрънчаха и спряха пред каменното стълбище, водещо към дъбовата входна врата, и Хари слезе пръв. Пак се извърна да провери дали прозорците в края на Забранената гора светят, ала в колибата на Хагрид със сигурност нямаше никакви признаци на живот. Хари едва ли не се беше надявал чудатите скелетоподобни страшилища да са изчезнали, но когато се извърна неволно към тях, видя, че те си стоят като вкаменени, с блеснали празни бели очи, в леденостудената вечер.

Веднъж вече му се беше случвало да зърне нещо, което Рон не може да види, тогава обаче бе съзрял само отражение в огледало, далеч по-безплътно от стотината жребци, достатъчно яки, че да теглят цял керван файтони. Ако се вярваше на Луна, макар и невидими, зверовете винаги са си били тук. Защо тогава Хари най-неочаквано ги бе видял, а Рон пак не ги забелязваше?

— Идваш ли? — попита Рон, който бе застанал до него.

— А, да… — побърза да отвърне Хари и двамата се сляха с тълпата, устремила се нагоре по стълбището към замъка.

Във Входната зала, силноосветена от ярки факли, се вдигаше страшна врява — учениците се спуснаха по покрития с каменни плочи под към двойната врата вдясно, която водеше към Голямата зала и пиршеството по случай началото на учебната година.

Четирите дълги маси на домовете се пълнеха под черния таван без нито една звездица, досущ като небето, което се виждаше през високите прозорци. Във въздуха покрай масите се рееха свещи, озарили сребристите духове бродници, мяркащи се тук-там из залата, и лицата на учениците, които си бъбреха оживено, разказваха си кой как е прекарал ваканцията, поздравяваха с възгласи приятелите си от другите домове, разглеждаха си новите прически и мантии. Докато вървеше, Хари пак забеляза, че съучениците му долепят глави и си шушукат, и стиснал зъби, се постара да се държи така, сякаш нито ги забелязва, нито се интересува.

Луна се отдели от тях и се понесе към масата на „Рейвънклоу“. Веднага щом спряха при грифиндорската маса, неколцина от курса на Джини я поздравиха и тя отиде да седне при тях, а Хари, Рон, Хърмаяни и Невил намериха свободни места по-нататък, между Почтибезглавия Ник, духа бродник на дом „Грифиндор“, и Парвати Патил и Лавендър Браун. Двете поздравиха някак весело и прекалено дружелюбно Хари, от което той разбра, че допреди миг са го одумвали. Ала него го тревожеха по-важни неща: опита се да разгледа над главите на съучениците си масата за учители в дъното на залата.

— Няма го.

Рон и Хърмаяни също огледаха преподавателската маса, макар и да не се налагаше — благодарение на ръста си Хагрид веднага се забелязваше, сред колкото и хора да застанеше.

— Не ми се вярва да е напуснал — рече леко притеснен Рон.

— Разбира се, че не е напуснал — отсече твърдо Хари.

— Нали не мислите, че… че може да е… пострадал? — намеси се и Хърмаяни, не по-малко разтревожена.

— А, не — отвърна начаса Хари.

— Къде е тогава?

Настъпи кратко мълчание, после Хари пошушна, така че Невил, Парвати и Лавендър да не го чуят:

— Може би още не се е върнал. От важната задача, която Дъмбълдор го изпрати да върши през лятото.

— Ами да… сигурно затова го няма — възкликна уж поуспокоен Рон, Хърмаяни обаче прехапа устна и пак огледа преподавателската маса от единия до другия край, сякаш за да намери някакво убедително обяснение за отсъствието на Хагрид.

— А тази коя е? — възкликна тя и посочи средата на масата за преподаватели.

Хари се извърна натам. Отначало погледът му грейна при вида на професор Дъмбълдор — в осеяна със сребърни звезди тъмнопурпурна мантия и шапка от същия плат — който се бе разположил в златния си стол с висока облегалка точно в средата на масата. Беше се понавел към жената до себе си, която му шепнеше нещо в ухото. Хари си помисли, че прилича на нечия леля, останала вечна стара мома: тантуреста, с къса, миша на цвят къдрава коса, която беше украсила с ужасна розова панделка в тон с мъхеста розова жилетка,