Хари Потър и Орденът на феникса

„Рейвънклоу“.

— „Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?“ — изрецитира напевно Луна.

Вдигна списанието, за да скрие лицето си, и се умълча. Хари и Невил се спогледаха учудено. Джини едва се сдържа да не се засмее.

Експрес „Хогуортс“ продължаваше да трополи и вече препускаше с пълна пара из голото поле. Денят бе странен, неустановен. Вагонът уж бе окъпан в слънчева светлина, а след миг над влака надвисваха зловещи сиви облаци.

— Познайте какво ми подариха за рождения ден! — обади се Невил.

— Още едно всепомниче ли? — рече Хари, сетил се за чуднотийката с вид на стъклено топче, която бабата на Невил му бе пратила в усилията си да подобри пословично слабата му памет.

— Не — каза Невил. — Не че не ми трябва, понеже онова го изгубих още преди сто години… Я вижте…

С ръката, в която не стискаше с все сила Тревър, бръкна в ученическата чанта, порови из нея и извади някакво подобие на сиво кактусче в саксийка, ала вместо с бодли, беше покрито с нещо като циреи.

— Кактус тарикатикус — оповести той с безпределна гордост.

Хари зяпна нещото. То туптеше леко и имаше зловещия вид на поразен от болест вътрешен орган.

— Голяма рядкост — поясни грейнал Невил. — Не знам дали го има дори в училищните оранжерии. Изгарям от нетърпение да го покажа на професор Спраут. Чичо Алджи ми го донесе от Асирия. Ще видя дали мога да взема разсад от него.

Хари знаеше, че любимият предмет на Невил е билкологията, но наистина не проумяваше за какво му е притрябвало това недоразвито растение.

— Прави ли… нещо? — попита той.

— Прави какво ли не! — увери го гордо Невил. — Притежава изумителен защитен механизъм. Я подръж за малко Тревър…

Стовари жабата върху коленете на Хари и извади от ученическата чанта паче перо. Изпъкналите очи на Луна Лъвгуд отново изникнаха над преобърнатото списание, за да проверят какво прави Невил. Той вдигна кактуса тарикатикус на една линия с очите си, прехапа език, избра си местенце и боцна растението с острия връх на перото.

От всичките му цирейчета на тънки смрадливи струйки шурна тъмнозелена течност, която опръска тавана, прозорците и цялото списание на Луна Лъвгуд. Джини успя да вдигне навреме длани към лицето си и се сдоби само с нещо като слузеста зелена шапка, Хари обаче държеше Тревър да не избяга и не можа да се предпази. Течността вонеше на оборски тор.

Невил, който също бе напръскан целият, тръсна глава, за да махне слузта поне от очите си.

— Из… извинявайте — запелтечи той. — Опитвам за пръв път… и през ум не ми е минавало, че смрадливият сок е толкова… но вие не се бойте, не е отровен — допълни той притеснен, когато Хари се изплю на пода… цялата му уста бе пълна с течността.

Точно тогава вратата на купето се плъзна и се отвори.

— О… здравей, Хари — изрече нервно някой. — Хммм, май моментът е неподходящ.

С ръката, в която не държеше Тревър, Хари си избърса стъклата на очилата. На вратата стоеше красиво момиче с дълга лъскава черна коса, което му се усмихваше: Чо Чан, търсачката от отбора по куидич на „Рейвънклоу“.

— О… здравей — рече Хари безизразно.

— Ами аз… — подхвана Чо. — Минавах само да ви кажа здрасти… Хайде, чао.

Поруменяла, затвори вратата и си замина. Хари се отпусна върху седалката и простена. Би предпочел Чо да го беше заварила в компанията на страхотни веселяци, превиващи се на шегата, която току-що е пуснал, а не с Невил, с тая Луда Лъвгуд и с жабата в ръце, още по-малко покрит със смрадливия сок, който се стичаше от него.

— Няма страшно! — викна бодро Джини. — Вижте, за нула време ще се отървем от тая гадост. — Тя извади магическата пръчка. — Очисти!

Смрадливият сок изчезна.

— Извинявайте! — повтори тихо Невил.

Рон и Хърмаяни не се появиха цял час, през това време количката със закуските вече беше отминала. Хари, Джини и Невил си бяха изяли тиквените пасти и тъкмо си разменяха картички от шоколадови жаби, когато вратата на купето пак се плъзна и при тях влязоха двамата им приятели, понесли Крукшанкс и Пигуиджън, който писукаше в кафеза си.

— Умирам от глад — оповести Рон, след което сложи совата си до клетката на Хедуиг, грабна от Хари една от шоколадовите жаби и се хвърли на мястото до него.

Махна припряно обвивката, отхапа главата на жабата и затворил очи, се облегна, сякаш е капнал от умора.

— Всеки дом си има по двама префекти петокурсници — обясни много недоволна Хърмаяни и седна. — По едно момче и едно момиче.

— Да видим ще познаете ли кой е префект на „Слидерин“! — възкликна Рон, без да отваря очи.

— Малфой — отвърна начаса Хари, убеден, че и най-големите му страхове са се сбъднали.

— Ами да! — рече горчиво Рон, след което лапна и останалата част от шоколадовата жаба и си взе друга.

— И оная смотана крава Панси Паркинсън — допълни злостно Хърмаяни. — Умът ми не го побира как е станала префект, при положение че е по-тъпа и от смачкан трол…

— А кои са префекти на „Хафълпаф“? — полюбопитства Хари.

— Ърни Макмилан и Хана Абът — побърза да каже Рон.

— И Антъни Голдстайн и Падма Патил — на „Рейвънклоу“ — уточни Хърмаяни.

— Беше с Падма Патил на Коледния бал — намеси се тих гласец.

Всички се извърнаха към Луна Лъвгуд, втренчила се немигащо над своето „Дрънкало“ в Рон. Той преглътна шоколадовата жаба.

— Да, знам — рече някак изненадан.

— Ама на нея не й е харесало — уведоми го Луна. — Разправя, че не си се държал особено кавалерски, изобщо не си я канил да танцувате. Лично аз мога да мина и без танци — допълни тя замислено. — Не си падам по тях.

Пак се скри зад своето списание. Рон се загледа с отворена уста в корицата, сетне се извърна към Джини с надеждата да получи от нея някакво обяснение, ала сестра му бе захапала кокалчетата на пръстите си, за да не избухне в смях. Озадачен, Рон поклати глава и си погледна часовника.

— От време на време трябва да патрулираме по коридорите — обясни той на Хари и Невил, — ако някой върши бели, можем да го наказваме. Ох, само да ми паднат в ръчичките Краб и Гойл…

— Не бива да злоупотребяваш с положението си, Рон! — отсече Хърмаяни.

— Да, как ли не, иди го кажи това на Малфой — подметна ехидно той.

— Нима ще паднеш толкова ниско като него?

— Не, само ще се постарая да натрия носовете на приятелчетата му, преди той да е сторил нещо на моите.

— Внимавай, Рон…

— Ще накарам Гойл да преписва нещо, ще се пръсне от яд, страшно мрази да пише — закани се доволен Рон. Направи кисела физиономия, все едно му е много трудно да се съсредоточи, вдигна ръка, за да се престори, че пише, и снишил глас, избоботи като Гойл: — „Не е хубаво… да приличам… на маймунски… задник.“

Всички прихнаха, но най-гръмогласно се засмя Луна Лъвгуд. Изписка толкова шумно, че Хедуиг се събуди и плесна възмутено с криле, а Крукшанкс изсъска и се метна на рафта за багажа. Луна се запревива така, че списанието падна от ръцете й, плъзна се по краката й и тупна на пода.

— Ама че смешно!

Изпъкналите й очи плувнаха в сълзи, тя едвам си поемаше дъх и не сваляше поглед от Рон. Крайно смутен, той се извърна към другите, които вече се смееха на неговото изражение и на продължилия