— Дано другите не се забавят — притесни се пак госпожа Уизли и се извърна назад, към арката от ковано желязо над перона, откъдето влизаха новодошлите.
— Хубаво куче, Хари! — провикна се високо момче с коса, наплетена на ситни плитчици.
— Благодаря ти, Лий — отвърна ухилен той, а Сириус замаха неистово с опашка.
— О, най-после — възкликна с облекчение госпожа Уизли, — ето го и Аластор с багажа, вижте го само…
Нахлупил ниско над различните си очи фуражка на носач, Муди мина с куцукане под арката, като буташе количка, на която бяха накамарени куфарите им.
— Всичко е наред — прошепна той на госпожа Уизли и Тонкс, — мисля, че не ни следят…
След броени секунди на перона се появи и господин Уизли заедно с Рон и Хърмаяни. Почти бяха разтоварили багажа от количката на Муди, когато дойдоха и Фред, Джордж и Джини, придружавани от Лупин.
— Някакви спънки? — избоботи Муди.
— Не — отвърна Лупин.
— Въпреки всичко ще се оплача на Дъмбълдор от Стърджис — закани се Муди, — за втори път тази седмица не се явява. Вече и на него не може да се разчита, не само на Мъндънгус.
— Е, пазете се — рече Лупин и се ръкува поред с всички. Най-накрая стигна до Хари и го потупа по рамото. — Ти също, Хари. И да внимаваш.
— Не си търси белята и си отваряй очите на четири — заръча и Муди, след като също се ръкува с него. — И не забравяйте всички… мислете много какво пишете. Ако имате някакво съмнение, не го споделяйте в писмо.
— Беше ми страшно приятно да се запозная с вас — изчурулика Тонкс и прегърна Хърмаяни и Джини. — Надявам се да се видим скоро.
Екна предупредителна свирка и учениците, които още стояха по перона, се втурнаха към влака.
— Бързо, бързо — заподканя уплашена госпожа Уизли, като прегръщаше който й се изпречи пред очите, а Хари притисна два пъти до себе си. — Пишете… не правете щуротии… ако сте забравили нещо, ще ви го пратим… сега се качвайте на влака… по-бързо…
Едрото черно куче се изправи за миг на задни лапи и опря предните о раменете на Хари, ала госпожа Уизли изтика момчето към вратата на вагона и изсъска:
— Ох, Сириус, дръж се поне малко като куче!
— Чао! — провикна се Хари през отворения прозорец, след като влакът потегли, а Рон, Хърмаяни и Джини, които стояха до него, замахаха.
Фигурите на Тонкс, Лупин, Муди, госпожа и господин Уизли се смалиха бързо, ала черното куче беше хукнало покрай прозореца, като въртеше опашка. Хората, размазани силуети по перона, се превиваха от смях, докато го гледаха как гони композицията, после тя навлезе в завой и Сириус се скри.
— Не биваше да идва с нас — каза разтревожена Хърмаяни.
— Недей да правиш от мухата слон — укори я Рон. — От доста месеци не е виждал дневна светлина, клетият!
— Е, не можем цял ден да стоим тук и да си бъбрим — плесна с ръце Фред, — имаме да обсъждаме с Лий важни дела. Чао!
Двамата с Джордж се изгубиха надясно по коридора.
Влакът се движеше все по-бързо, къщите се стрелкаха покрай стъклата, пътниците се полюшваха, както си стояха прави.
— Ами… да си потърсим купе вече? — предложи Хари.
Рон и Хърмаяни се спогледаха.
— Ами… — поколеба се Рон.
— Ние с Рон трябва да отидем във вагона за префекти — намеси се притеснена Хърмаяни.
Рон не гледаше към Хари, неочаквано се беше съсредоточил върху ноктите на лявата си ръка.
— А, така ли! — възкликна Хари. — Хубаво.
— Едва ли ще се наложи да стоим там през целия път — побърза да добави Хърмаяни. — В писмата пишеше, че трябва да получим от двамата Отличници указания и после от време на време да патрулираме по коридорите.
— Добре, де — повтори Хари. — Значи… може би по-късно ще се видим.
— Да, определено — обеща Рон и стрелна предпазливо с очи приятеля си. — Хич не ми се ходи там, предпочитам да… но няма как, налага се, само да не си помислите, че ми е приятно, аз да не съм Пърси — заключи предизвикателно.
— Знам, че не си — увери го Хари и той се усмихна.
Но докато Хърмаяни и Рон влачеха по посока на локомотива куфарите заедно с Крукшанкс и Пигуиджън в кафеза, на Хари му се стори, че е изгубил нещо. Никога досега не бе пътувал без Рон в експрес „Хогуортс“.
— Хайде, ела — подкани Джини, — ако се поразмърдаме, може би ще успеем да им запазим места.
— Добре — съгласи се Хари и грабна в едната ръка кафеза на Хедуиг, а в другата — дръжката на куфара.
Запроправяха си път по коридора, като надзъртаха през остъклените врати в купетата, всичките вече пълни. Хари нямаше как да не забележи, че мнозина го зяпат заинтригувано, а не един и двама побутват съседите си и им го сочат. След като се натъкна на такова отношение в пет поредни вагона, той се сети, че цяло лято статиите в „Пророчески вести“ го бяха представяли като лъжец и самохвалко. Запита се посърнал дали тези, които сега го заглеждат и си шушукат, са повярвали на измислиците.
В най-крайния вагон се натъкнаха на Невил Лонгботъм, съученик на Хари, и той като него петокурсник от „Грифиндор“ — кръглото му лице бе плувнало в пот, понеже момчето се мъчеше едновременно да тътри куфара си и да удържи жабата Тревър, която непрекъснато се дърпаше.
— Здрасти, Хари! — поздрави го задъхано. — Здравей, Джини… навсякъде е заето… не мога да си намеря място…
— Как така е заето? — възкликна Джини, която се беше промушила зад Невил и бе надзърнала в следващото купе. — Тук има място, вътре е само Луда Лъвгуд…
Невил изпелтечи нещо от рода, че не искал да притеснява никого.
— Я не се занасяй — прихна Джини, — какво толкова ще я притесниш!
Плъзна вратата и издърпа куфара вътре в купето. След нея влязоха Хари и Невил.
— Здрасти, Луна — рече Джини, — нали нямаш нищо против да седнем тук?
Момичето до прозореца вдигна очи. Беше с чорлава мръсноруса коса чак до кръста, съвсем белезникави вежди и изпъкнали очи, придаващи й вечно учуден вид. Хари тутакси разбра защо Невил е предпочел да подмине купето. Момичето си изглеждаше доста чалнато… вероятно защото беше заболо магическата пръчка зад ухото си — да не я изгуби, или защото се бе окичило с наниз коркови тапи от бирен шейк, или пък защото четеше наопаки някакво списание. Луна плъзна поглед покрай Невил и се взря в Хари. Кимна.
— Благодаря — усмихна й се Джини.
Хари и Невил наблъскаха върху поставката за багажа трите куфара и кафеза на Хедуиг и седнаха. Луна ги зяпна над преобърнатото списание — то се казваше „Дрънкало“. За разлика от другите човеци на нея явно не й се налагаше да мига толкова често. Не откъсваше поглед от Хари, който бе седнал точно срещу нея и вече горчиво съжаляваше.
— Добре ли изкара лятото, Луна? — попита Джини.
— Да — отвърна отнесено другото момиче, без да откъсва очи от Хари. — Да, прекарах си много хубаво.
— Знам — рече Хари.
Невил прихна. Луна насочи светлите си очи към него.
— А теб не те знам кой си.
— Никой не съм — побърза да каже Невил.
— Не е вярно! — подвикна Джини. — Невил Лонгботъм, Луна Лъвгуд. Луна е в моя курс, само че е от
