Хари Потър и Орденът на феникса

— Е, ще ида да се оправя с оня богърт и ще си лягам… Артър, гледай да не се заседават, чу ли? Лека нощ, Хари, миличък.

Тя излезе от кухнята. Хари остави чинията и се зачуди дали може да последва примера й, без да привлече внимание.

— Добре ли си, Потър? — избоботи Муди.

— Да, добре съм — излъга той.

Муди отпи глътка от шишенцето, което носеше винаги у себе си, и погледна косо с яркосиньото си око Хари.

— Я ела насам, имам нещо, което сигурно ще ти се види интересно — повика го той.

Извади от вътрешния джоб на мантията си стара изпомачкана магьосническа снимка.

— Първият Орден на феникса — изръмжа Муди. — Намерих я снощи, докато си търсех резервната мантия невидимка, понеже Подмор така и не ми върна най-хубавата, какво да се прави, липсва му възпитание… Та си рекох, сигурно всички ще искат да я видят.

Хари пое снимката. От нея го гледаха няколко души — някои му махаха, други си слагаха очилата.

— Ето ме и мен — посочи Муди, макар да беше излишно. Нямаше как да не го разпознае, въпреки че на снимката косата му още не бе побеляла и носът му си беше цял-целеничък. — Тези до мен са Дъмбълдор и от другата страна Дедалус Дигъл… това тук е Марлин Маккинън, убиха я половин месец след като се щракнахме на снимката, изтребиха цялото й семейство. А тези тук са Франк и Алис Лонгботъм…

Хари го присви под лъжичката, когато погледна Алис Лонгботъм: макар да не я беше виждал, кръглото й добродушно лице му беше много познато, понеже синът й Невил бе истинско копие на майка си.

— Клетите те — простена Муди. — По-добре да бяха умрели, отколкото това… ето я и Емелин Ванс, вече се запозна с нея, а това тук, както сам виждаш, е Лупин… Бенджи Фенуик, и той си отиде, горкият, намерихме само късчета от него… я се мръднете — добави Лудоокия, взрян в снимката, и човечетата по нея се отдръпнаха встрани, та отпред да излязат онези, които не се виждаха добре. — Това тук е Едгар Боунс… брат на Амилия Боунс, избиха заедно с него и семейството му, беше велик магьосник… Стърджис Подмор… колко младичък изглежда… Карадок Дирборн, половин година по-късно изчезна безследно, дори не намерихме трупа му… Хагрид, разбира се, си е все същият… Елфиъс Дож, вече го познаваш, съвсем бях забравил, че навремето се подвизаваше с тая смешна шапка… Гидиън Прюет, петима смъртожадни едва успяха да надвият него и брат му Фейбиън… двамата загинаха като истински герои… хайде, дръпнете се, де… — Фигурките върху фотографията се посбутаха и скритите отзад излязоха на преден план. — Това тук е братът на Дъмбълдор — Абърфорт, срещал съм го един-единствен път, странна птица е той… ето я и Доркас Медоус, Волдемор я уби собственоръчно… Сириус, още с къса коса… и… и… ето, мислех си, че това тук сигурно ще ти е интересно.

Сърцето на Хари подскочи. От снимката го гледаха засмени майка му и баща му… седяха от двете страни на дребничък мъж с воднисти очички, когото момчето веднага позна: беше Опаш, предателят, издал на Волдемор къде се намират родителите на Хари и допринесъл за гибелта им.

— Е? — попита Муди.

Хари се взря в покритото му с белези и вдлъбнатини лице. Муди явно смяташе, че му е направил страхотна услуга.

— Да — рече той и се помъчи да се усмихне. — Ама… знаете ли, току-що се сетих, че съм забравил да сложа в багажа…

Не му се наложи да измисля какво точно е забравил, защото Сириус се обади:

— Какво е онова там, Лудоокия?

Муди се обърна към него.

Хари това и чакаше: излезе крадешком и забърза нагоре по стълбите, преди някой да се е усетил.

И той не знаеше защо се е стъписал толкова, та нали беше виждал и друг път майка си и баща си на снимка, пък и познаваше Опаш… Сега обаче те изникнаха пред него точно когато ги очакваше най-малко… На никого няма да му е приятно, помисли си гневно…

А и на снимката бяха заобиколени от толкова много щастливи лица… Бенджи Фенуик, разкъсан на парчета, и Гидиън Прюет, загинал като герой, и съпрузите Лонгботъм, обезумели по време на изтезанията… всички те махаха радостни от снимката, без и да подозират, че са обречени… е, на Муди това можеше и да му се струва интересно… но на Хари му беше свило сърцето.

Доволен, че отново е сам, се качваше по стълбището, покрай стената с препарираните глави на домашни духчета, ала малко преди да стигне до първия етаж, дочу шум. Във всекидневната някой ридаеше безутешно.

— Кой е там? — провикна се Хари.

Не му отговориха, но и риданията не заглъхнаха. Той изкачи по две наведнъж останалите стъпала, прекоси площадката и отвори вратата на всекидневната.

Една женска фигура се бе свила с магическата пръчка в ръка до стената, тънеща в мрак, и хлипаше ли, хлипаше. В петното лунна светлина върху мръсния протрит килим се беше проснал Рон… мъртъв.

Хари остана без дъх. Стори му се, че подът се е продънил и той е хлътнал надолу, мозъкът му се вледени… Рон — мъртъв, не, беше невъзможно…

Не… не можеше да е мъртъв… та нали беше долу в кухнята!

— Госпожо Уизли? — повика я прегракнало Хари.

— Р-ридикулус! — проплака госпожа Уизли и насочи треперещата пръчка към трупа на Рон.

Прас!

Той се превърна в тялото на Бил, с широко отворени изцъклени очи, проснат по гръб с разперени ръце. Госпожа Уизли се разрида още по-неудържимо.

— Р-ридикулус! — простена тя отново.

Прас!

Там, където допреди малко бе трупът на Бил, изникна мъртвият господин Уизли — очилата му бяха отхвръкнали на една страна, по лицето му се стичаше струйка кръв.

— Не! — извика госпожа Уизли. — Не… Ридикулус! Ридикулус! РИДИКУЛУС!

Прас! Мъртвите близнаци. Прас! Мъртвият Пърси. Прас! Мъртвият Хари…

— Махнете се оттам, госпожо Уизли! — изкрещя момчето, загледано в собствения си труп на земята. — Нека някой друг…

— Какво става?

В стаята тичешком влетя Лупин, следван по петите от Сириус, зад тях трополеше тежко и Муди. Лупин премести поглед от госпожа Уизли към мъртвия Хари на пода и тутакси осъзна какво става. Извади пръчката и изрече твърдо и отчетливо:

— Ридикулус!

Тялото на Хари изчезна. Над мястото, където бе лежало, увисна сребристо кълбо. Лупин замахна повторно с пръчката и кълбото се изгуби в облаче дим.

— Ох… ох… ох!… — опита да си поеме въздух госпожа Уизли, после ревна на глас и захлупи лице върху дланите си.

— Моли! — заговори мрачно Лупин, след като отиде при нея. — Моли, недей…

След миг тя прислони глава върху рамото му и продължи да хлипа.

— Беше някакъв си богърт, Моли — взе да я утешава той и да я потупва по рамото. — Някакъв нахален богърт…

— Виждам ги м-мъртви през цялото време — простена на рамото му госпожа Уизли. — През цялото в- време! С-сънувам ги…

Сириус се взря в мястото върху килима, където беше лежал богъртът, превъплътил се в мъртвия Хари. Муди пък се беше извърнал към момчето, което избягваше погледа му. Имаше странното усещане, че откакто е излязъл от кухнята, той го е следил през цялото време с магическото си око.

— Н-не казвайте на Артър — примоли се, хлипайки, госпожа Уизли и взе да бърше трескаво с ръкав очите си. — Не… не… не искам да узнава… бива ли да съм толкова глупава…

Лупин й подаде носна кърпа, в която тя се изсекна.