— Ужасно съжалявам, Хари! Какво ли си помислил за мен? — рече тя с пресеклив глас. — За нищо не ставам, не мога да се отърва от някакъв си богърт…
— Не говорете така — Хари се помъчи да се усмихне.
— Т-толкова с-съм притеснена — сподели госпожа Уизли и от очите й пак рукнаха сълзи. — Половината семейство е в Ордена, ще… ще… ще бъде истинско чудо, ако минем през това изпитание здрави и невредими… а и П-пърси не ни говори… ами ако се случи н-нещо ужасно и така и не се помирим с него? Какво ще стане, ако ни убият нас с Артър, кой ще… ще… ще се грижи за Рон и Джини?
— Престани, Моли! — скара й се Лупин. — Сега не е като предишния път. Орденът е по-подготвен, имаме преднина, наясно сме какво е намислил Волдемор…
Щом чу името, госпожа Уизли изписка уплашено.
— Стига, Моли, крайно време е да свикнеш с това име… виж какво, не мога да ти обещая, че няма да пострадаме, никой не може да ти обещае подобно нещо, но сега сме в много по-голяма безопасност от миналия път. Тогава ти не беше в Ордена, не разбираш. Миналия път съотношението беше едно към двайсет в полза на смъртожадните и те ни изтребваха наред…
Хари отново се сети за снимката, за сияещите лица на майка си и баща си. Знаеше, че Муди още го наблюдава.
— Не се притеснявай за Пърси — намеси се най-неочаквано Сириус. — Ще се опомни, ще видиш. Въпрос е само на време Волдемор да започне да действа открито, а стори ли го, цялото министерство ще се втурне да ни моли за прошка. Ама не съм сигурен, че ще им я дам — допълни той с горчивина.
— Колкото до това кой ще се грижи за Рон и Джини, ако вие с Артър случайно загинете — допълни с едва доловима усмивка Лупин, — ти какво си мислиш, че ще ги оставим да умрат от глад ли?
Госпожа Уизли се усмихна през сълзи.
— Ама че съм глупава! — пророни тя отново и си избърса очите.
Но когато след десетина минути затвори вратата на стаята след себе си, Хари не смяташе, че госпожа Уизли е глупава. Още виждаше майка си и баща си, грейнали в усмивка срещу него от старата измачкана снимка, без дори да подозират, че и техният живот, и животът на мнозина други е към своя край. Пред очите му отново и отново изникваше богъртът, който се превъплътяваше ту в един, ту в друг от семейство Уизли и се преструваше на умрял.
В белега върху челото внезапно го проряза остра болка, а стомахът му се сви на топка.
— Я стига! — строго каза Хари и разтърка белега, докато болката отслабваше.
— Първият признак на лудостта е да си говориш сам — обади се лукав гласец от празната картина върху стената.
Хари не му обърна внимание. Никога в живота си не се беше чувствал толкова стар — стори му се направо невероятно, че само допреди час се е притеснявал за някаква си шегобийница и се е ядосвал за това кой е получил значка на префект.
Глава десета
Луна Лъвгуд
През нощта Хари спа неспокойно. Майка му и баща му ту изникваха, ту пак изчезваха от неговите сънища, без да промълвят и думица, госпожа Уизли ридаеше над трупа на Крийчър, а Рон и Хърмаяни, с корони на главите, я наблюдаваха, после за кой ли път Хари тръгваше по коридор, завършващ със заключена врата. Събуди се рязко, с белег, който го наболяваше, и видя, че Рон вече се е облякъл и му говори нещо.
— Хайде, побързай, че мама се е разфучала, само повтаря, че сме щели да изпуснем влака…
В къщата цареше страшна суматоха. Докато се обличаше възможно най-бързо, Хари научи, че Фред и Джордж си омагьосали куфарите да слязат с летене долу, та да не ги мъкнат, ала те се блъснали право в Джини, повалили я и тя се търкаляла презглава цял етаж, чак до вестибюла, затова сега госпожа Блек и госпожа Уизли крещяха колкото им глас държи:
— МАЛОУМНИЦИ ТАКИВА, АМИ АКО Я БЯХТЕ ОСАКАТИЛИ…
— ГАДНИ МЕЛЕЗИ, ДА СКВЕРНЯТ ДОМА НА МОИТЕ ПРЕДЦИ…
Хърмаяни влетя развълнувана в стаята точно когато Хари си обуваше кецовете. Хедуиг беше кацнала на рамото й, а в ръцете си тя носеше и наежения Крукшанкс.
— Нашите току-що върнаха Хедуиг. — Совата услужливо политна нагоре и кацна върху кафеза си. — Готов ли си?
— Ей сега. Джини добре ли е? — попита Хари и си сложи припряно очилата.
— Госпожа Уизли я позакърпи — обясни Хърмаяни. — Сега обаче Лудоокия е надал вой, че не можело да тръгнем, докато не се появял Стърджис Подмор, конвоят не бил пълен, липсвал един човек.
— Какъв конвой? — учуди се Хари. — Нима ще ходим и до гара Кингс Крос под конвой?
— Не ние, а ти трябва да се движиш под конвой — поправи го момичето.
— Но защо? — подвикна подразнен Хари. — Нали Волдемор се спотайвал? Да не искаш да ми кажеш, че ще изскочи иззад някоя боклукчийска кофа, за да ме ликвидира?
— Не знам, само ти предавам думите на Лудоокия — отвърна разсеяно Хърмаяни и си погледна часовника, — но ако не тръгнем, наистина ще изпуснем влака…
— ЕЙ ВИЕ, СЛИЗАЙТЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДОЛУ, АКО ОБИЧАТЕ! — ревна госпожа Уизли, а Хърмаяни скочи като ужилена и излезе тичешком от стаята.
Хари сграбчи Хедуиг, пъхна я най-безцеремонно в кафеза и като тътреше куфара, заслиза след Хърмаяни по стълбите.
Госпожа Блек се дереше злостно от портрета, но на никого не му беше до това да дърпа завесите — шумотевицата във вестибюла така и така щеше да я събуди отново.
— Ти, Хари, ще дойдеш с мен и Тонкс — извика госпожа Уизли с надеждата да надкрещи писъците:
— МЪТНОРОДИ! ОТРЕПКИ! МРЪСНИ ИЗЧАДИЯ!…
— Остави куфара и совата, Аластор ще има грижа за багажа… Олеле, Сириус, нали Дъмбълдор ти каза „не“!
До Хари, който тръгна да прескача куфарите, задръстили вестибюла, за да стигне при госпожа Уизли, бе изникнало черно куче с вид на мечок.
— Ама наистина… — възкликна отчаяна госпожа Уизли. — Добре де, ти ще си носиш последиците.
Отвори с рязко движение вратата и излезе навън, под мъждивото септемврийско слънце. Хари и кучето я последваха. Вратата се затръшна и крясъците на госпожа Блек тутакси заглъхнаха.
— Къде е Тонкс? — учуди се Хари и се огледа, докато слизаха по каменното стълбище пред номер дванайсет, което изчезна веднага щом стъпиха на тротоара.
— Чака ни ей там — отговори сковано госпожа Уизли и извърна очи от черното куче, подтичващо до Хари.
На ъгъла ги пресрещна стара жена. Имаше ситно накъдрена побеляла коса и си беше нахлупила морава капела с огромна периферия.
— Здрасти, Хари! — намигна му тя. — Я да побързаме, а, Моли? — добави бабката и си погледна часовника.
— Знам, знам — простена госпожа Уизли и ускори крачка, — но Лудоокия настоя да сме изчакали Стърджис… Жалко, че Артър не успя и този път да издейства коли от министерството… но сега Фъдж не му дава и празна мастилница да вземе от там…
Едрото черно куче току джафкаше радостно, припкаше около тях, погваше гълъбите или си гонеше опашката. Хари не се сдържа и прихна. Сириус беше живял доста време в къщата като затворник. Госпожа Уизли нацупи устни почти като леля Петуния.
За двайсетина минути стигнаха пеша до гара Кингс Крос, като по пътя не се беше случило нищо интересно, освен че за огромна радост на Хари Сириус уплаши до смърт две-три котки. Влязоха в гарата и започнаха да се разхождат при бариерата между девети и десети перон. Изчакаха наоколо да няма много хора, после един по един небрежно се облягаха на бариерата и с лекота се прехвърляха на перон Девет и три четвърти, където експрес „Хогуортс“ бълваше сажди и пушек и където гъмжеше от ученици и техни близки. Хари вдъхна от познатата миризма и усети как се ободрява… Наистина се връщаше в училището…
