татко, че си добре, Рон!
Тя изтича обратно вътре.
— Е, какво ви забави? Какво се случи? — Лупин звучеше почти ядосан на Тонкс.
— Белатрикс! — каза Тонкс. — Искаше да ме има почти толкова, колкото иска Хари, Ремус, доста се постара да ме убие. Иска ми се да й го бях върнала, дължа й го на Белатрикс. Но определено ранихме Родолфус… тогава се добрахме до лелята на Рон — Мюриел и си изпуснахме летекода, а тя се суетеше над нас…
Един мускул играеше в челюстта на Лупин. Той кимна, но изглежда не можеше да каже каквото и да било.
— А какво ви се случи на вас? — попита Тонкс, обръщайки се към Хари, Хърмаяни и Кингсли.
Те разказаха преживелиците си, но през цялото време продължителното отсъствие на Бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгъс сякаш ги вледеняваше, леденото му присъствие бе все по-трудно и по-трудно да се пренебрегва.
— Налага се да се връщам на Даунинг стрийт2. — Трябваше да съм там преди час — каза най-накрая Кингсли, след последен поглед към небето. — Уведомете ме, когато всички се върнат.
Лупин кимна. С махване към останалите, Кингсли тръгна през мрака към портата. Хари помисли, че чу тих пукот, когато Кингсли се магипортира малко след границите на „Хралупата“.
Г-н и г-жа Уизли дойдаха тичайки надолу по стълбите с Джини по петите им. Родителите прегърнаха Рон преди да се обърнат към Лупин и Тонкс.
— Благодаря ви! — каза г-жа Уизли, — за синовете ни.
— Не ставай глупава, Моли! — веднага отвърна Тонкс.
— Как е Джордж? — попита Лупин.
— Какво му е? — обади се Рон.
— Загубил е…
Но края на изречението на г-жа Уизли бе заглушен от вик; един тестрал току що се бе приземил на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му, обрулени от вятъра, но невредими.
— Бил! Слава на Бога, слава на Бога!
Г-жа Уизли се завтече към тях, но прегръдката, с която Бил я удостои бе механична. Поглеждайки баща си директно, той каза:
— Лудоокия е мъртъв!…
Никой не проговри, никой не помръдна. Хари почувства, сякаш нещо в него падаше, пропадаше в земята, оставяйки ги завинаги.
— Видяхме го… — каза Бил; Фльор кимна, следи от сълзи блещукаха върху бузите й, осветени от светлината от кухненския прозорец. — Случи се веднага щом разкъсахме обкръжението: Лудоокия и Дънг бяха наблизо, отправяха се на север. Волдемор — нали може да лети — тръгна направо след тях. Дънг се паникьоса, чух го как се развика, Лудоокия се опита да го спре, но той се магипортира. Проклятието на Волдемор удари Лудоокия право в лицето, той падна от метлата си и… — не можахме да направим нищо, нищо, половин дузина от тях беше по петите ни…
Гласът на Бил се пречупи.
— Разбира се, че не сте могли да направите нищо — каза Лупин.
Всички стояха и се гледаха един друг; Хари не можеше да го преглътне. Лудоокият — мъртъв! Не можеше да бъде… Лудоокият беше толкова корав, толкова смел, ненадминат в оцеляването…
Най-сетне се зазоряваше и въпреки че никой не го спомена, нямаше смисъл да чакат в градината вече и всички тихо последваха г-н и г-жа Уизли обратно в „Хралупата“ и направо във всекидневната където Фред и Джордж се смееха заедно.
— Какво има? — каза Фред, оглеждайки лицата им, докато влизаха. — Какво стана? Кой?…
— Лудоокият — каза г-н Уизли. — Мъртъв…
Усмивките на близнаците бяха заменени с шок. Никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше тихо в една носна кърпичка. Тя бе близка с Лудоокия, Хари знаеше, че е любимката му и той я беше препоръчал в Министерството на Магията. Хагрид, който бе седнал на земята в един ъгъл, където имаше най-много пространство, бършеше очите си в носна кърпичка с размерите на покривка за маса.
Бил отиде до шкафа, извади бутилка Огнено уиски и няколко чаши.
— Ето — каза той и с едно махване на пръчката си той изпрати дванадесет пълни чаши сред стаята, към всеки от тях, държейки тринадесетата нависоко.
— За Лудоокия!
— За Лудоокия! — повториха всички и пиха.
— За Лудоокия! — проехтя Хагрид, малко позакъснял, хълцайки.
Огененото уиски изгори гърлото на Хари: то сякаш го прогори и обърна обратно чувствата му, премахвайки вкочанеността и усещането за нереалност, запалвайки в него нещо, което приличаше на смелост.
— Значи Мъндънгъс е изчезнал? — каза Лупин, който бе пресушил чашата си наведнъж.
Атмосферата се промени изведнъж: всички изглеждаха напрегнати, наблюдавайки Лупин, едновременно искайки той да продължи и на Хари му се струваше, малко изплашени от това което може да чуят.
— Знам какво си мислиш — каза Бил — и аз се чудех същото докато се връщахме, защото те изглежда ни очакваха, нали така? Но Мъндънгъс не може да ни е предал. Те не знаеха, че ще има седем Потъровци, които ги объркаха веднага щом се появихме, а и в случай, че си забравил, беше Мъндънгъс този, който предложи тази хитрина. Защо не би им казал най-важната част? Мисля, че Дънг просто се е паникьосал. Той не искаше да идва от самото начало, но Лудоокия го накара и Ти-Знаеш-Кой тръгна право след тях; това е достатъчно е всеки да се паникьоса.
— Ти-Знаеш-Кой действа точно, както Лудоокия очакваше… — подсмръкна Тонкс. — Лудоокия каза, че той би очаквал истинският Хари да е с най-опитните и най-добри аврори. Той преследваше Лудоокия първо и когато Мъндънгъс ги издаде се насочи към Кингсли…
— Да, това всичко е много добр-р-ре! — отсече Фльор — Но не обяснява, как знаеха датата на тр-р- ръгването ни, но не и целия план!
Тя ги погледна предизвикателно, следи от сълзи отпечатани върху красивото й лице, тихо приканвайки ги да я опровергаят. Никой не го направи. Единственият звук който нарушаваше тишината идваше от Хагрид който хълцаше зад кърпичката си. Хари погледна Хагрид, който току що бе рискувал собствения си живот за да спаси неговия — Хагрид, който той толкова обичаше, на който вярваше, който веднъж беше измамен от Волдемор да му даде информация в замяна на змейско яйце…
— Не! — високо каза Хари и те всички го погледнаха изненадани; Огненото уиски сякаш увеличи гласа му. — Искам да кажа… ако някой е направил грешка… — Хари продължи — и се е изпуснал, знам, че не са го направили с умисъл. Не сме виновни — повтори Хари, отново малко по-високо, отколкото обикновенно би говорил. — Трябва да си вярваме един на друг. Аз вярвам на всички ви, не смятам, че никой в тази стая би ме предал на Волдемор.
Още тишина последва думите му. Всички го гледаха; Хари се почувства леко неловко и отново пийна малко Огнено уиски, колкото да прави нещо. Докато пиеше, той си помисли за Лудоокия, Лудоокият, който винаги критикуваше готовността на Дъмбълдор да се доверява на хората.
— Добре казано, Хари! — каза Фред неочаквано.
— Да, чувам те, чувам те! — каза Джордж, леко поглеждайки Фред, чиято уста потрепна.
По лицето на Лупин бе изписано странно изражение като погледна към Хари; беше близо до съжалително.
— Мислиш, че съм глупак? — попита Хари.
— Не, мисля, че си като Джеймс, — каза Лупин — който би сметнал за най-голям позор да не се довериш на приятелите си…
Хари знаеше какво има предвид Лупин: че баща му бил предаден от приятел, Питър Петигрю. Той се почувсва безрасъдно ядосан. Искаше да спори, но Лупин се отвърна от него, постави чашата си на масата и се обърна към Бил:
— Имаме работа за вършене. Мога да попитам Кингсли, дали…
