затова отвори широко паст и изсъска злобно, но смъртожадните не я чуха, защото бяха развеселени от унижението на Белатрикс и семейство Малфой. Лицето на Белатрикс, което преди секунди беше изпълнено с щастие, сега погрозня и стана мораво.
— Тя не е наша племенница, господарю! — изкрещя над леещото се веселие. — Ние — Нарциса и аз — никога не сме се виждали със сестра ни, откакто се омъжи за този мътнород. Това дете няма нищо общо с нас, нито пък ние със звяра, с когото е решило да се свърже!
— Какво ще кажеш, Драко? — попита Волдемор и въпреки че гласът му бе тих, се разнесе ясно над присмеха и подигравките. — Ще бъдеш ли бавачка на вълчетата?…
Веселбата нарасна, Драко Малфой погледна изплашен към баща си, който обаче сведе поглед към скута си. Обърна се към майка си и тя едва-едва поклати глава в знак на отрицание, а сетне продължи да изучава с поглед отсрещната стена.
— Достатъчно! — изсъска Волдемор, милвайки разгневената змия. — Достатъчно!
Смехът мигновенно секна.
— Много от най-старите ни семейства стават заразни след време… — каза той, докато Белатрикс го гледаше, без да си позволи дори да мигне. — Трябва да прочистите вашето, за да бъде здраво! Да изрежете болните части, които заплашват здравето на останалите.
— Да, господарю — прошепна Белатрикс, а в очите й плувнаха сълзи от благодарност. — При първа възможност!
— Ще я имаш! — каза Волдемор. — Както в семейството ти, така и в света… ние ще премахнем тази болест, която заразява всички ни, докато не остане само чиста кръв…
Волдемор вдигна пръчката на Луциус Малфой, насочи я право към бавно въртящата се фигура над масата и замахна леко. Фигурата се съживи с болезнен стон и започна да се бори с невидимите си окови.
— Разпознаваш ли гостенката ни, Сивиръс? — попита Волдемор.
Снейп вдигна очи към тялото, което висеше надолу с главата и Смъртожадните последваха примера му. Сега всички наблюдаваха пленничката, сякаш им беше дадено разрешение, за да бъдат любопитни. Докато се обърне към светлината от огъня жената се опита да проговори и думите й прозвучаха с дрезгав и изплашен глас:
— Сивиръс! Помогни ми!!
— А, да… — каза Снейп, докато затворничката бавно отново се обърна с гръб към тях.
— Ами ти, Драко? — попита Волдемор, милвайки главата на змията със свободната си ръка.
Драко поклати рязко глава. Сега след като жената се беше събудила, той не можеше да я погледне повече.
— Не си ли учил нейния предмет? — попита Волдемор. — За тези от вас, които не знаят, тази вечер съм поканил при нас Черити Бърбейдж, която доскоро преподаваше в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.
Чуха се кратки възклицания около цялата маса. Гърбава жена с остри зъби се изкикоти.
— Да… Професор Бърбейдж преподава на децата на вещици и магьосници всичко за мъгълите. Как те не са толкова различни от нас и т.н.
Един от Смъртожадните се изплю на пода. Черити Бърбейдж се завъртя отново към Снейп.
— Сивиръс… Моля те… моля те!
— Тишина!! — изкомандва Волдемор и с едно леко трепване на пръчката на Малфой, Черити млъкна, сякаш й бяха запушили устата. — Явно недоволна от това, че замърсява и опорочава мозъците само на магьосническите деца, миналата седмица професор Бърбейдж е написала пламенна статия в защита на мътнородите в „Пророчески вести“. Тя твърди, че магьосниците трябвало да приемат тези крадци на тяхното познание напълно спокойно и че намаляването на чистокръвните било доста желано… накратко — тя иска да се сродим с мъгъли и без съмнение, върколаци…
Този път никой не посмя да се засмее, защото личеше, извън всякакво съмнение, че в гласа на Волдемор прозвучава нотка на гняв и презрение. За трети път Черити Бърбейдж се обърна към Снейп. Сълзите се стичаха от очите в косата й. Снейп я погледна безчувствено, докато тя се въртеше отново и отново към него.
— АВАДА КЕДАВРА!
Зелена светлина проблясна в стаята и освети всеки ъгъл. Черити падна с грохот върху масата под нея, която силно се разтърси и зловещо проскърца. Няколко Смъртожадни отскочиха от столовете си, а Драко падна от неговия на пода.
— Наджини, вечеря! — оповести Волдемор на змията, която леко се плъзна от раменете му и бавно се провлачи по полираното дърво на масата.
Глава втора
В ПАМЕТ НА…
Хари кървеше. Сграбчвайки лявата си ръка с дясната, дишайки тежко, той успя да отвори вратата на своята спалня с рамо. Чу се звук от счупен порцелан. Той бе попаднал на чаша студен чай, която седеше на пода пред вратата на стаята му.
— Какво по…?!
Той се огледа наоколо, виждайки, че детската площадка на „Привит Драйв“ бе опустяла. Може би тази чаша чай беше идея на Дъдли за някакъв капан. Държейки кървящата си ръка вдигната, Хари събра парчетата от чашата с другата и ги хвърли във вече пълното кошче, едва виждащо се в стаята. След това с тежки стъпки стигна до банята, за да измие пръста си под чешмата.
Беше глупаво, безсмислено и дразнещо и сякаш извън неговото съзнание, че има все още четири дни в които му е забранено да прави магии, но трябваше да си признае че съдраната рана на пръста му го е победила. Той не се бе научил, как да лекува раните си и когато сега трябваше да помисли за това, за да може да изпълни плана си по-точно, това му се видя като голям недостатък в магическото обучение. Запомняйки, че трябва да пита Хърмаяни как точно се прави, той използва голям тампон тоалетна хартия, за да попие колкото се може повече от чая, преди да отиде в стаята си и да затръшне вратата зад себе си.
Хари прекара сутринта изпразвайки изцяло ученическия си куфар за първи път от както го беше окомплектовал преди шест години. В началото на минали учебни години той отгоре-отгоре беше обирал най-горната част на съдържанието, замествайки я с новите учебници, оставяйки слой от остатъци на дъното — стари пера, изсушени бръмбарски очи, единични чорапи, които вече са му умалели.
Малко по-рано Хари беше вкарал ръката си в този бъркоч, усещайки пронизваща болка на четвъртия пръст на дясната си ръка и изтегляйки я, видя много кръв по нея. Затова сега подхождаше по-внимателно. Коленичил над куфара отново, той пак опипа дъното и след като попадна на стара значка, която слабо мигаше между „ПОДКРЕПЕТЕ СЕДРИК ДИГЪРИ“ и „ПОТЪР Е НЕЩАСТНИК“, напукан и изхабен Опасноскоп, и златен медальон с капаче, вкойто имаше скрита бележка „Р. А. Б.“, той най-накрая откри острото нещо, което му беше причинило болката. Разпозна го веднага — беше шестсантиметрово парче стъкло от магическото огледало, което му бе подарено от неговия загинал кръстник Сириус. Хари го сложи настрана и претърси внимателно куфара за остатъка, но нищо повече не напомняше за последния подарък на кръстника му, освен стъклото, станало на парченца, прилепнали в най-дълбокия слой отломки като песъчинки. Хари седна на леглото и почна да разглежда парчето на което се беше порязал, но виждаше в него само собственото си зелено око. След това го сложи върху непрочетения сутрешен брой на „Пророчески вести“, който бе върху леглото и се опита да се противопостави на внезапния напън на горчиви спомени, съжаление и копнеж, които се бяха появили вследствие на намирането на парчето счупено огледало, като атакува останалата част на куфара.
Отне му още час да го изпразни напълно, изхвърляйки непотребните неща и подреждайки останалото в купчини според това дали ще има нужда от тях, или не оттук нататък. Неговите училищни и куидични одежди, котела, пергаментовите рула, перата и повечето от учебниците бяха захвърлени в ъгъла, за да бъдат изоставени. Зачуди се: какво ще направят леля му и чичо му с тях; ще ги изгорят сигурно през някоя тъмна нощ, все едно са доказателство за някакво зловещо престъпление. Неговите мъгълски дрехи, мантията-невидимка, принадлежностите за правене на отвари, някои книги, албума със снимки на Хагрид,
