който той му беше дал едно време, купчина писма, и пръчката му бяха преместени в стара раница. В предния джоб бяха Хитроумната карта и медальона с бележка „Р. А. Б.“ вътре. Той бе на това място не защото беше заслужил или ценен — във всички случай той беше непотребен — а заради това, което струваше придобиването му… На бюрото освен неговата снежна сова Хедуиг остана голям куп вестници: по един за всеки ден, който Хари прекара, на „Привит Драйв“.
Той стана от пода и започна да се суети около бюрото и да разтребва. Хедуиг не помръдна, докато той размахваше вестниците и ги хвърляше един по един в купа боклуци. Тя беше или заспала или се преструваше; беше сърдита на Хари, заради малкото време, което прекарваше извън клетката.
Когато наближи дъното на купчината вестници, Хари започна да действа по-бавно, търсейки в тях определена новина, която знаеше, че е пристигнала малко след появяването му на „Привит Драйв“ за лятото. Той си спомни че имаше малка статийка на първа страница за оставката на Черити Бърбейдж, учителката по Мъгълознание в „Хогуортс“. Най накрая той я откри. Обръщайки на десета страница той потъна в стола на бюрото си и започна да препрочита намерената статия:
СПОМЕНИ ЗА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР От Елфиас Доуж Срещнах Албус Дъмбълдор когато бях на единадесет години, през първия ми ден в „Хогуортс“. Нашето взаимно привличане беше несъмнено поради факта, че и двамата се чувствахме аутсайдери. Аз бях прихванал змейска шарка, малко преди да пристигна в училище и въпреки, че не бях вече заразен, моето белязано от пъпки лице и зеленикав отенък, не окуражаваха много хора да се доближат до мен. От своя страна Албус беше пристигнал в „Хогуортс“ с бремето на нежелана слава. Едва преди година, неговият баща Пърсивал, беше обвинен в жестока, широко разгласена атака над трима малки мъгъли.
Албус никога не се опита да отрече вината на баща си, (който бе осъден да умре в Азкабан) че е извършил престъплението — напротив, когато събрах кураж да го попитам, той ме убеди, че знае, че баща му е виновен. После Дъмбълдор отказваше да говори за тази тъжна работа, въпреки многото опити да бъде накаран да го направи. Някои все пак бяха склонни да хвалят това действие и да предполагат, че Албус също мрази мъгълите. Не можеха да бъдат в по-голяма заблуда. Всеки познаващ Албус би отбелязал, че той никога не е показвал и най-дребни анти-мъгълски наклонности. Действително неговата непоколебима подкрепа за мъгълските права му спечелиха много врагове през следващите години.
Все пак в рамките на няколко месеца собствената слава на Албус започна да затъмнява тази на баща му. До края на първата година, той вече не бе познат на никой като сина на мразещия мъгълите, а като най-добрия ученик който някога бе стъпвал в училището. Тези от нас които имаха привилегията да бъдат негови приятели, бяхме благословени с неговите поуки. А да не споменавам и неговата помощ и подкрепа, с които той винаги е бил щедър. По-късно в живота той ми призна, че още тогава е знаел, че най-голямото му удоволствие е преподаването.
Той не само печелеше всяка награда, която имаше в училище, но скоро почна да поддържа връзка с най-признатите магьосници от това време, включително и с Николас Фламел — известния алхимик, Батилда Багшот — прочутата историчка и Адалберт Уофлинг — магическият теоретик. Някои от творбите му намериха място в изучавани произведения: „Трансфигурацията днес“, „Предизвикателствата на магията“ и „Практически отвари“. Бъдещата му кариера изглеждаше стремителна, и единствения въпрос беше кога той ще стане Министър на Магията. Въпреки че в по-късни години, често бе предполагано, че е бил на ръба да заеме поста, той никога не е имал политически амбиции.
Три години след като започнахме в „Хогуортс“, братът на Албус — Абърфорт, също бе приет. Те не си приличаха: Абърфорт не беше толкова ученолюбив и за разлика от Дъмбълдор предпочиташе да решава споровете с дуели, вместо с разумно разискване. Въпреки това, би било грешка да се сметне, както някои правят, че двамата братя не бяха близки. Те я караха криво-ляво, толкова добре, колкото можеха две толкова различни момчета. С уважение към Абърфорт, трябва да се признае, че животът му в сянката на брат му със сигурност не е било приятно преживяване. Опасността да бъдеш постоянно засенчван, беше нещо като професионален риск за всеки негов приятел и не може да не е била по-неприятна ситуацията да бъдеш негов брат. Когато Албус и аз напуснахме „Хогуортс“, смятахме да поемем нормалната за тогава околосветска обиколка — посещавайки и наблюдавайки чужди магьосници, преди да започнем да следваме собствените си кариери. Обаче тук се намеси трагедията. В навечерието на самото пътуване, майката на Албус, Кендра почина, оставяйки Албус за глава и единствен който изхранва семейството. Аз отложих отпътуването си колкото можах, за да поднеса съболезнованията си на погребението на Кендра, и след това поех на (както се оказа) едно самотно пътуване. С по-малки брат и сестра, за които да се грижи и малкото останало им злато, не можеше и дума да става Албус да ме придружи.
Това бе периодът от живота ни, в който поддържахме най-малко контакти. Писах на Албус, описвайки му може би безчувствено, чудесата на моето пътешествие: от измъкванията ми на косъм от Химерите в Гърция, до експериментите на египетските алхимици. Неговите писма ми разказваха за малка част от неговото съществуване ден за ден, което предполагам е било изключително мъчително за такъв брилянтен магьосник. Потопен в собствените си преживявания, за мен беше ужасно да чуя, че в края на моето едногодишно пътуване, още една трагедия е сполетяла Дъмбълдор — смъртта на сестра му Ариана.
Въпреки, че Ариана беше в лошо здраве от много време, ударът дошъл толкова скоро след загубата на майка им, че имаше дълбок ефект и върху двамата братя. Всички тези, които бяхме най-близо до Албус — броя и себе си, за един от тези щастливци — се съгласихме, че смъртта на Ариана и чувството за вина на Албус за нея (въпреки че, разбира се, той бе невинен) оставиха своя знак върху него завинаги.
Връщайки се вкъщи, аз открих млад мъж, който беше преживял страданията на много по- възрастен. Албус беше по-сдържан от преди, загубата на Ариана не беше довела до подновяване на близостта между него и Абърфорт, а до отчуждение (с времето това щеше да се промени — в по-късните години те подновиха, ако не близки отношения, то поне сърдечни такива). Въпреки това, той рядко говореше за своите родители или за Ариана от този момент нататък, а неговите приятели се научиха да не ги споменават.
Други биха описали успехите през следващите години. Несъизмеримото допринасяне за базата на магическото знание на Дъмбълдор, включително и неговото откритие за дванадесетте приложения на змейската кръв, щяха да облагодетелстват много идващи поколения, тъй както и мъдростта, която той показа с многото присъди като Главен началник на Магисбора. Говори се, че няма магически дуел, който може да се сравни с този между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Тези които бяха свидетели писаха за страхопочитанието, което са почувствали, гледайки тези двама необикновени магьосници да се борят. Победата на Дъмбълдор, и нейните последствия върху Магическия свят, са смятани за повратна точка в магическата история, съпоставими с „Международния статут на секретността“ и краха на Този-който-не- бива-да-се-назовава.
Албус Дъмбълдор никога не беше надменен или горделив — той можеше да открие нещо ценно във всеки, изглеждащо всъщност на пръв поглед нищожно или мизерно. И аз вярвам, че неговите ранни загуби го дариха с голяма човечност и съчувствие. Неговото приятелство ще ми липсва повече от колкото може да опиша, но моята загуба е нищо в сравнение с тази на Магическия свят. Това, че той беше най-обичания от всички директори на „Хогуортс“ не може да бъде поставяно под въпрос. Той умря както и живя — работещ винаги за великото добро и толкова готов да подаде ръка на малко момче със змейска шарка, колкото и в деня в който го срещнах.
Хари приключи четенето, но продължи да се взира в снимката придружаваща статията за покойника. Дъмбълдор бе с познатата си добродушна усмивка, но поглеждайки над върха на очилата си с форма на полумесец, той създаваше впечатление дори като снимка във вестника, че сякаш сканира Хари, чиято мъка
