Хари Потър и даровете на смъртта

Волдемор се стъписа най-силно от тези думи. Хари видя как зениците му се свиват на тънки линии и кожата около очите му побелява.

— Това е последният ти шанс — рече Хари, — единственото, което ти е останало… Видях какъв ще бъдеш, ако не го направиш… дръж се като човек… опитай… опитай да се покаеш поне малко…

— Как смееш? — кресна отново Волдемор.

— Да, смея — потвърди Хари, — защото този последен план на Дъмбълдор всъщност не се е обърнал срещу мен, а срещу теб, Риддъл.

Ръката, с която Волдемор държеше Бъзовата пръчка, трепереше и Хари стисна много здраво пръчката на Драко. Знаеше, че от съдбовния миг го делят секунди.

— Тая пръчка пак не ти се подчинява, защото си убил не когото трябва. Сивиръс Снейп не беше истински господар на Бъзовата пръчка. Той никога не е побеждавал Дъмбълдор.

— Снейп го уби…

— Ама ти не слушаш ли? Снейп никога не е надделявал над Дъмбълдор. Двамата заедно са обмислили тази смърт. Намерението на Дъмбълдор е било да издъхне непобеден и да си остане последният истински господар на пръчката! Така всесилието на пръчката умира заедно с него, защото тя никога не му е била отнета с победа.

— Но в такъв случай, Потър, Дъмбълдор все едно ми я е дал на мен! — заяви с треперещ от злорадство глас Волдемор. — Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар. Взех я против волята му. Силата й е моя.

— Май пак не загря, Риддъл. Не е достатъчно да притежаваш пръчката! Това, че я държиш и я използваш, не я прави истински твоя. Не си ли чувал какво казва Оливандър? Магическата пръчка си избира магьосника… Преди Дъмбълдор да умре Бъзовата пръчка вече беше признала друг за свой нов господар — човек, който дори не я докосна. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор пряко волята му, без дори да подозира какво точно е направил, без да знае, че най-опасната магическа пръчка в света вече е напълно подчинена на неговата воля…

Гърдите на Волдемор се издигаха и се снишаваха бързо и Хари усети, че проклятието се задава, че набъбва в пръчката, насочена към лицето му.

— Истински господар на Бъзовата пръчка стана Драко Малфой.

За миг по лицето на Волдемор се изписаха стъписване и недоумение, после бързо изчезнаха.

— Но какво значение има това? — попита той тихо. — И да си прав, Потър, за теб и мен сега това няма никакво значение. Фениксовата пръчка вече не е у теб, дуелираме се само с уменията си… а след като те убия, ще се заема с Драко Малфой…

— Закъсня — отсече Хари. — Пропусна шанса си. Изпреварих те. Още преди няколко седмици победих Драко. Взех му пръчката. — Той размърда пръчката от глог и усети как всички в залата се вторачват в нея. — И така, всичко се свежда до това, нали? — прошепна Хари. — Знае ли пръчката в ръката ти, че последният й господар е бил обезоръжен със заклинание? Защото ако знае… Аз съм истинският господар на Бъзовата пръчка.

По омагьосаното небе горе внезапно плисна златисто-червено сияние: над перваза на най-близкия прозорец се беше показало малко от ослепителното слънце. Светлината падна едновременно върху двамата и лицето на Волдемор изведнъж се превърна в размазано огнено петно. Хари чу как високият глас изпищя точно когато и той извика към небесата най-съкровената си надежда, насочил пръчката на Драко.

— Авада Кедавра!

— Експелиармус!

Екна тътен като топовен гърмеж, а златистите пламъци, избухнали между тях, точно в средата на кръга, по който обикаляха, отбелязаха точката, където двете проклятия се бяха сблъскали. Хари видя как зелената струя откъм Волдемор се удря в заклинанието му, видя как Бъзовата пръчка излита високо и потъмнява на фона на изгрева, а после се завърта към омагьосания таван като главата на Наджини, завърта се във въздуха към господаря, когото нямаше да убие и когото щеше да направи свой пълноправен собственик.

С безпогрешните си умения на търсач Хари улови със свободната си ръка пръчката, а Волдемор залитна с разперени ръце назад и вертикалните зеници на яркочервените му очи се извъртяха нагоре. Том Риддъл се строполи на пода прозаично и безвъзвратно: с омаломощено сгърчено тяло, с празни бледи ръце, с безизразно застинало змийско лице. Волдемор беше мъртъв, убит от собственото си проклятие, което беше рикоширало, а Хари стоеше с две пръчки в ръцете и гледаше надолу към обвивката на своя враг.

Един трепетен миг тишина, стъписване, сякаш увиснало във въздуха: после около Хари настана страшна врява и въздухът беше разцепен от писъци, радостни възгласи и рев. Яростното ново слънце заслепяваше прозорците, когато всички се завтекоха към Хари: първи стигнаха Рон и Хърмаяни и именно техните ръце го прегърнаха, техните неразбираеми викове го заглушиха. Сетне се появиха и Джини, Невил и Луна, после всички от семейство Уизли и Хагрид, Кингзли и Макгонъгол, Флитуик и Спраут, а Хари не чуваше и думица от онова, което му крещяха, нито разбираше чии ръце са се вкопчили и го теглят, за да го прегърнат: около него се притискаха стотици, решени да докоснат Момчето-което-оживя, защото всичко най-после беше свършило…

Слънцето изгряваше неотклонно над „Хогуортс“ и Голямата зала сияеше от живот и светлина. Хари беше неразделна част от бликналата радост, примесена с печал, със скръб и тържество. Всички искаха той да е там, с тях: техният предводител и символ, техният спасител и водач, и явно на никого не му хрумваше, че не е спал и копнее да остане само с неколцина от тях. Трябваше да поговори с онези, които бяха изгубили близки, да стисне ръцете им, да понесе сълзите им, да приеме благодарността им, да чуе новините, които с пукването на зората прииждаха от всички краища: за поразените с проклятието Империус, които идват на себе си, за смъртожадни, които бягат или са били заловени, за невинните в Азкабан, които в този миг са пуснати на свобода, и че за временен министър на магията е назначен Кингзли Шакълболт…

Вдигнаха тялото на Волдемор и го преместиха в съседно помещение, по-далеч от телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви и още петдесет души, загинали в битката срещу него. Макгонъгол беше върнала по местата им масите, но никой не седеше според разделението по домове: всички се бяха сместили заедно — учители и ученици, духове бродници и родители, кентаври и домашни духчета, Фирензи лежеше в ъгъла и се възстановяваше, а Гроп надзърна през един от счупените прозорци и хората започнаха да хвърлят храна в ухилената му паст. Изтощен и останал без сили, след малко Хари се озова на пейката до Луна.

— На твое място щях да си мечтая за малко спокойствие и тишина.

— Точно това искам — потвърди той.

— Аз ще отклоня вниманието на всички — предложи Луна. — А ти се скрий под мантията невидимка.

И още преди Хари да е изрекъл и дума тя се провикна:

— О, вижте, вижте, блеещ ас! — и засочи към прозореца.

Който я чу, се обърна, а Хари се заметна с мантията невидимка и стана от пейката.

Сега можеше да се движи безпрепятствено из залата. Зърна Джини, която седеше през две маси, отпуснала глава върху рамото на майка си — двамата с Хари щяха да имат време да си поговорят по-късно, щяха да разполагат с часове, с дни и дори с години. Видя и Невил, който се хранеше, а мечът на Грифиндор беше оставен до чинията му, около него се бяха струпали разгорещени поклонници. Докато вървеше по пътеката между масите, Хари видя и тримата от семейство Малфой, притиснати един до друг, сякаш се чудеха дали изобщо трябва да бъдат тук, обаче никой не им обръщаше внимание. Накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше семейства, които отново са заедно, и накрая откри двамата, за чиято компания мечтаеше най-силно.

— Аз съм — пошушна той, като се надвеси между тях. — Идвате ли с мен?

Те веднага се изправиха и тримата излязоха заедно от Голямата зала. От мраморното стълбище липсваха цели парчета, тук-там перилата бяха отнесени и докато се качваха нагоре, през няколко крачки се натъкваха на мазилка и кървави петна.

Чуха как някъде в далечината Пийвс се носи шеметно по коридорите и пее победоносна песен, която сам си беше съчинил: