— Наистина дава пълна представа за мащабите и трагичността на събитията, нали? — иронично отбеляза Рон и бутна една врата, за да пусне пред себе си Хари и Хърмаяни.
Хари си помисли, че сега вече ще изпитат и щастие, но то бе приглушено от изтощението и през няколко крачки като физическа рана го пронизваше болката от загубата на Фред, Лупин и Тонкс. Накрая надделя невероятно облекчение и желание да поспи.
Първо обаче дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които досега не се бяха отделяли от него толкова дълго и заслужаваха да чуят истината. Хари им разказа най-подробно какво е видял в мислоема и какво се е случило в гората и още преди те да дадат воля на изумлението си тримата най-сетне стигнаха до мястото, накъдето се бяха запътили, макар че никой не го беше споменал.
Грозилището от водоливника страж пред директорския кабинет беше бутнато, стоеше климнало, малко като пияно, и Хари се запита дали все още е в състояние да различава паролите.
— Може ли да се качим горе? — попита той простичко.
— Щом искате — простена статуята.
Те я прекрачиха, стъпиха на спираловидната каменна стълба и бавно се издигнаха нагоре като с ескалатор. Хари бутна вратата в горния край и я отвори.
Плъзна поглед по каменния мислоем върху писалището, където го беше оставил, и точно тогава се чу оглушителен шум, от който Хари изпищя — помисли, че това са проклятия, завърнали се смъртожадни, възроденият Волдемор…
А всъщност бяха ръкопляскания. Директорите и директорките на „Хогуортс“ по всички стени наоколо го посрещнаха с бурни аплодисменти, започнаха да му махат с шапки и в някои случаи с перуки, пресягаха се през рамките да се здрависат, подскачаха нагоре-надолу по столовете в картините, Дилис Дъруент се разхлипа без следа от срам, Декстър Фортескю размаха слуховата си тръба, а Финиъс Нигелус се провикна с пронизителния си писклив глас:
— И отбележете, че домът „Слидерин“ също даде своя принос! Нека заслугите ни не се забравят!
Но Хари виждаше само човека от най-големия портрет точно зад стола на директора. Иззад очилата с форма на полумесеци по дългата сребърна брада се плъзгаха сълзи, а гордостта и признателността, които излъчваха очите, донесоха на Хари утеха, каквато бе изпитвал само от песента на феникса.
Накрая Хари вдигна ръце и портретите млъкнаха почтително, грейнали в щастливи усмивки, бършеха сълзите и с нетърпение чакаха да чуят какво ще им каже. Но Хари насочи думите си към Дъмбълдор, като ги подбираше изключително внимателно. Колкото и да беше изтощен, той трябваше да направи това последно усилие и да поиска последен съвет.
— Онова, което беше скрито в снича… — подхвана Хари, — пуснах го в гората. Не знам къде точно, но няма да ходя да го търся. Нали не възразявате?
— Не възразявам, скъпо момче — потвърди Дъмбълдор, а събратята му по портретите следяха разговора объркано и заинтригувано. — Мъдро, смело решение, но аз не съм и очаквал друго. Някой друг знае ли къде е паднало?
— Никой — отвърна Хари и Дъмбълдор кимна одобрително. — Но ще задържа подаръка на Игнотус — продължи той и Дъмбълдор грейна.
— Ама разбира се, Хари, твой си е завинаги, докато не го предадеш на потомците си.
— А сега за това тук…
Хари протегна Бъзовата пръчка и Рон и Хърмаяни я погледнаха с благоговение, което Хари с неудоволствие забеляза, колкото и да беше изтощен.
— Не я искам — заяви той.
— Какво? — подвикна на висок глас Рон. — Ти откачи ли?
— Знам, че е всесилна — продължи уморено Хари. — Но се чувствах по-щастлив с моята си пръчка. Затова…
Той бръкна в кесийката около врата си и извади двете половини от бодливата зеленика, все още съединени от съвсем тънко влакънце от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че не могат да я поправят, защото е повредена много лошо. Е, ако и тази пръчка не помогнеше, нищо друго нямаше да успее.
Сложи счупената пръчка върху писалището на директора, докосна я само с върха на Бъзовата пръчка и каза:
—
Пръчката се залепи и от края й се посипаха червени искри. Хари разбра, че е успял. Вдигна пръчката от бодлива зеленика и феникс и внезапно усети по пръстите си топлина, сякаш пръчката и ръката се радваха, че отново са заедно.
— Връщам Бъзовата пръчка откъдето е дошла — каза Хари на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна обич и възхищение. — Нека стои там. Ако и аз умра като Игнотус от естествена смърт, пръчката ще изгуби силата си, нали? Притежателят й няма да бъде победен, а това ще бъде и нейният край.
Дъмбълдор кимна. Двамата се усмихнаха един на друг.
— Сигурен ли си? — попита Рон.
Той гледаше Бъзовата пръчка и в гласа му се долови едва загатната следа от копнеж.
— Мисля, че Хари е прав — тихо промълви Хърмаяни.
— Тази пръчка носи повече неприятности, отколкото полза — рече Хари. — А да ви призная… — добави той, после обърна гръб на картините с портретите, защото вече мислеше само за леглото с балдахина, което го чакаше в Грифиндорската кула, и че няма да е зле Крийчър да му донесе там някой сандвич, — неприятностите, които ми се струпаха, ми стигат за цял живот.
ДЕВЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Тази година есента сякаш настъпи внезапно. Утринта на първи септември беше свежа и златна като ябълка и докато малкото семейство крачеше по тътнещата улица към покритата със сажди голяма гара, димът от ауспусите и дъхът на пешеходците проблясваше като паяжина в студения въздух. Върху количките с багажа, които родителите тикаха, потракваха два големи кафеза, совите вътре бухаха възмутено, а червенокосо момиченце подтичваше разплакано след братята си и тръскаше ръката на баща си.
— Остава ти съвсем малко, скоро ще заминеш и ти — каза й Хари.
— Цели две години! — подсмъркна Лили. — Искам сега!
Минувачите, тръгнали на работа, гледаха с любопитство совите, докато семейството си проправяше път към бариерата между девети и десети перон. Сред олелията наоколо Хари чу гласа на Албус — синовете му продължаваха караницата, която бяха започнали в колата.
— Не искам! Не искам да бъда в „Слидерин“!
— Престани, Джеймс! — намеси се Джини.
— Казах само, че може да отиде там — заоправдава се Джеймс и се ухили на по-малкия си брат. — Какво толкова! Може да отиде и в „Слид…“
Но Джеймс срещна погледа на майка си и замълча. Петимата от семейство Потър наближиха бариерата. Джеймс заядливо изгледа през рамо по-малкия си брат, издърпа количката от майка си и хукна. След миг вече беше изчезнал.
— Ще ми пишете, нали? — попита веднага Албус майка си и баща си, възползвал се от краткото отсъствие на брат си.
— Ако искаш, всеки ден — увери го Джини.
— Е, не чак всеки ден — побърза да уточни Албус. — Джеймс ми каза, че повечето ученици получават писма от техните веднъж в месеца.
— Миналата година писахме на Джеймс по три пъти на седмица — рече Джини.
— И можеш да не вярваш на всичко, което брат ти казва за „Хогуортс“ — добави Хари. — Той си пада шегаджия.
Вървяха един до друг и бутаха все по-бързо напред втората количка. Стигнаха при бариерата и Албус
