— В събота… щом се свечери — повтори Волдемор.
Той впи червени очи в черните очи на Снейп толкова напрегнато, че някои от присъстващите се извърнаха, уплашени, че свирепият му поглед ще изпепели и тях. Но Снейп спокойно се взря в лицето на Волдемор и след миг-два устата без устни на Черния лорд се изви в нещо като усмивка.
— Добре. Много добре. И тази информация идва от…
— От източника, който обсъдихме — уточни Снейп.
— Господарю!
Йаксли се беше навел над дългата маса, за да вижда Волдемор и Снейп. Всички лица се извърнаха към него.
— Аз, господарю, чух друго. — Йаксли зачака, но Волдемор не каза нищо и той продължи: — Аврорът Долиш се е изпуснал, че Потър няма да бъде преместен преди трийсети, вечерта преди момчето да навърши седемнайсет години.
Снейп се усмихваше.
— Според моя източник има план да бъде пусната лъжлива следа и очевидно точно за това става дума. На Долиш безспорно му е направено заклинание за заблуждение. Едва ли му е за пръв път, той се слави като податлив.
— Уверявам ви, господарю, Долиш бил съвсем сигурен — настоя Йаксли.
— Оставаше и да не е сигурен, щом са му направили заклинание за заблуждение — отбеляза Снейп. — Аз пък, Йаксли, те уверявам, че занапред служба „Аврори“ няма да участва в охраняването на Хари Потър. В Ордена смятат, че сме внедрили свои хора в министерството.
— Поне веднъж да не сбъркат — намеси се набит мъж съвсем близо до Йаксли и нададе хриплив кикот, повторен като ехо тук-там около масата.
Волдемор не се засмя. Погледът му беше зареян нагоре, към тялото, което се въртеше бавно. Черния лорд изглеждаше погълнат от мислите си.
— Господарю — продължи Йаксли, — според Долиш за прехвърлянето на момчето ще бъде мобилизиран цял отряд аврори…
Волдемор вдигна дълга бледа ръка, а Йаксли млъкна веднага и загледа сърдито как той се извръща отново към Снейп.
— Къде ще го скрият?
— В дома на човек от Ордена — отговори Снейп. — Според източника къщата е защитена с всички възможни средства, с които разполагат Орденът и министерството. По мое мнение, господарю, почти е изключено да успеем да го похитим, след като го преместят там… Освен ако министерството не падне до следващата събота, което ще ни даде възможност да засечем и да развалим достатъчно от магиите, за да обезвредим и останалите.
— Е, Йаксли — провикна се Волдемор през масата, а светлината на огъня проблесна странно в червените му очи, — министерството ще падне ли до следващата събота?
И този път всички глави се извърнаха. Йаксли изправи рамене.
— По този въпрос, господарю, имам добри новини. Успях доста трудно, с големи усилия да направя проклятие Империус на Пиус Тикнес1.
Мнозина от насядалите около Йаксли бяха възхитени, а съседът му Долохов, мъж с дълго изкривено лице, го потупа по гърба.
— Добро начало — одобри Волдемор. — Но Тикнес е сам. Скримджър трябва да бъде обкръжен от наши хора преди акцията. Едно провалено покушение срещу живота на министъра ще ме върне много назад.
— Да… господарю, съгласен съм… ала като началник на отдел „Охрана на магическия ред“ Тикнес постоянно се среща не само с министъра, но и с началниците на всички други отдели в министерството. Според мен сега, след като държим в подчинение такъв високопоставен служител, ще бъде лесно да покорим и останалите и всички те ще обединят усилията си за свалянето на Скримджър.
— Стига нашият приятел Тикнес да не бъде разкрит още преди да е вербувал другите — напомни Волдемор. — При всички положения е малко вероятно до следващата събота министерството да бъде мое. Щом няма да можем да се доберем до момчето на новото място, трябва да го направим, докато пътува.
— Тук, господарю, имаме предимство — рече Йаксли, явно решен да получи поне някакво одобрение. — Вече сме внедрили доста хора в отдел „Магическо придвижване“. Ще разберем веднага, ако Потър се магипортира или използва пудролиниите.
— Няма да направи нито едното, нито другото — заяви Снейп. — В Ордена няма да допуснат начин на придвижване, който е под наблюдението и управлението на министерството. Съмняват се във всичко, свързано с него.
— Толкова по-добре — каза Волдемор. — Ще бъде принуден да се придвижва открито. Така ще го заловим много по-лесно. — Той погледна отново тялото, което се въртеше бавно, и продължи: — Лично ще се заема с Хари Потър. По отношение на момчето бяха допуснати прекалено много грешки. Някои от тях са мои. Това, че Потър е жив, се дължи по-скоро на моите пропуски, отколкото на неговите подвизи.
Насядалите около масата наблюдаваха Волдемор притеснени и по лицата им личеше страхът да не бъдат обвинени, че Хари Потър е още жив. Но Волдемор сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на тях, все така извърнат към безжизненото тяло горе.
— Бях нехаен и късметът и щастието ми обърнаха гръб, понеже те осуетяват всички планове, освен най-старателно разработените. Но сега знам повече. Разбирам онова, което преди не осъзнавах. Именно аз трябва да убия Хари Потър и ще го направя.
Сякаш в отговор на тези думи внезапно се чу вой, ужасен провлачен вик на болка и страдание. Мнозина от хората около масата погледнаха стреснати надолу, защото звукът сякаш идваше изпод краката им.
— Опаш — рече Волдемор, без да променя тихия си замислен глас, все така вперил очи в тялото, което се въртеше горе, — нали ти наредих да накараш пленницата да мълчи?
— Да, г-г-господарю — изпелтечи дребен мъж, седнал някъде по средата на масата толкова ниско на стола, че на пръв поглед той изглеждаше празен.
Дребосъкът се изправи тромаво и забърза през помещението, оставяйки след себе си само странно сребристо проблясване.
— Та както казах — продължи Волдемор, като се взря отново в напрегнатите лица на последователите си, — сега разбирам по-добре. Например преди да отида да убия Потър трябва да взема магическата пръчка на някого от вас.
Върху лицата наоколо не се изписа друго, освен стъписване, сякаш Волдемор беше оповестил, че иска да вземе назаем една от ръцете им.
— Няма ли желаещи? — попита Волдемор. — Я да видим… Луциус, вече не виждам смисъл да носиш пръчка.
Луциус Малфой вдигна поглед. В светлината на огъня кожата му изглеждаше жълтеникава като восък, а очите му бяха хлътнали и около тях се чернееха сенки. Когато той заговори, гласът му беше дрезгав.
— Господарю?
— Магическата ти пръчка, Луциус. Искам магическата ти пръчка.
— Ама аз…
Малфой крадешком погледна жена си. Тя беше бледа като него, а дългата й руса коса се спускаше по гърба. Беше вперила очи право напред, но под масата обхвана набързо с тънките си пръсти китката на мъжа си. При допира й Малфой пъхна ръка под мантията, извади магическа пръчка и я подаде на Волдемор, който я вдигна пред червените си очи и започна да я оглежда отблизо.
— От какво е?
— От бряст, господарю — прошепна Малфой.
— А сърцевината?
— От змей… сърдечна нишка от змей.
— Чудесно! — одобри Волдемор.
Извади своята пръчка и сравни двете на дължина.
Луциус Малфой неволно вдигна ръка, сякаш посяга да вземе магическата пръчка на Волдемор в замяна на своята. Това не убягна на Волдемор и очите му се разшириха злобно.
— Да ти дам магическата си пръчка ли, Луциус? Моята пръчка?
