— Какво, да го…
Огледа се — на стълбищната площадка на „Привит Драйв“ номер четири нямаше никого. Нищо чудно Дъдли да си представяше подлите шеги именно във вид на чаша чай. Като държеше високо разкървавената си ръка, Хари събра с другата парчетата порцелан от чашата и ги хвърли във вече препълненото кошче за отпадъци точно до вратата. След това с тежка стъпка се отправи към банята, за да залее пръста си със струя вода.
Беше глупаво, безсмислено, невероятно дразнещо, че още цели четири дни нямаше да може да прави магии… но беше принуден да признае пред себе си, че порязаният пръст би го провалил. Така и не се беше научил да лекува рани със заклинания и сега си даде сметка — особено в светлината на непосредствените му планове, — че това е недопустим пропуск в неговото магьосническо образование. След като реши да пита Хърмаяни как се прави, той намота на топче малко тоалетна хартия и се опита да попие чая, доколкото бе възможно, после се върна в стаята и затръшна вратата след себе си.
Беше посветил сутринта на задачата да изпразни до дъно куфара си за пръв път от шест години, откакто си беше стегнал багажа за училище. В началото на всяка учебна година просто беше вадил горните три четвърти от съдържанието на куфара и ги беше подменял или обновявал, оставяйки най-отдолу пласт какви ли не джунджурии: стари пачи пера, изсъхнали бръмбарови очи, единични чорапи, които вече не му ставаха. Преди няколко минути беше пъхнал ръка сред дребните предмети и като усети пронизваща болка в десния си безименен пръст, извади ръката си и видя рукналата кръв.
Сега продължи малко по-внимателно. Отново приклекна край куфара и след като извади стара значка, която примигваше едва-едва ту с „Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ“, ту с „ПОТЪР Е ГАДЕН“, много употребяван пукнат опасноскоп и златен медальон с капаче, под което беше скрита бележка, подписана от Р.А.Б., продължи да опипва дъното и накрая намери острия ръб, на който се беше порязал. Позна го веднага. Беше петсантиметрово парче с остри ръбове от вълшебното огледало, подарък от покойния му вече кръстник Сириус. Хари го остави встрани и предпазливо продължи да търси и други парчета, но от последния подарък на Сириус беше останало само натрошено на прах стъкло, полепнало като блещукащи песъчинки по най- дълбокия пласт дребни предмети.
Хари седна и огледа парчето, на което се беше наранил, но видя само собствените си яснозелени очи, отразени в него. После го остави върху сутрешния брой на „Пророчески вести“, който лежеше нечетен на леглото, и се опита да спре внезапно плисналите в мощен поток горчиви спомени, угризенията на съвестта и копнежа, породени от счупеното огледало, като се нахвърли върху останалите ненужни вещи в куфара.
Отне му още един час да го изпразни до дъно, да изхвърли непотребните неща и да подреди останалите на купчинки според това дали щяха да му бъдат нужни и занапред. Мантиите за училище и за куидич, котелът, пергаментът, пачите пера и повечето учебници бяха струпани в един ъгъл — Хари смяташе да ги остави тук. Запита се какво ли ще направят с тях леля му и вуйчо му — вероятно щяха да ги изгорят посред нощ, сякаш са веществени улики за ужасно престъпление. Мъгълските дрехи, мантията невидимка, комплектът за отвари, някои учебници и фотоалбумът, който Хагрид му беше подарил преди години, както и връзка писма и магическата пръчка, бяха прибрани в стара раница. В един от предните джобове бяха Хитроумната карта и медальонът с бележката, подписана от Р.А.Б. На медальона беше отредено това почетно място не защото беше ценен — той си беше напълно безполезен, — а заради цената, която Хари беше платил, за да се сдобие с него.
Върху бюрото до полярната сова Хедуиг остана обемиста камара вестници — по един за всеки от дните, които Хари беше прекарал това лято на „Привит Драйв“.
Той стана от пода, протегна се и отиде при бюрото. Хедуиг не се помръдна, докато Хари преглеждаше набързо вестниците и един по един ги мяташе върху купчината боклуци — совата спеше или се преструваше на заспала, сърдита, че Хари почти не я пуска от кафеза.
Щом наближи долния край на купчината вестници, Хари започна да ги разглежда по-бавно и да търси брой, за който знаеше, че е получен малко след като се беше върнал за лятото на „Привит Драйв“ — помнеше, че на първата страница се споменава за напускането на Чарити Бърбидж, преподавателка по мъгълознание в „Хогуортс“. Накрая го намери. Отвори направо на десета страница, отпусна се върху стола при писалището и прочете отново статията, която търсеше.
Запознах се с Албус Дъмбълдор, когато бях на единайсет години, на първия учебен ден в „Хогуортс“. Взаимните ни симпатии безспорно се дължаха на това, че и двамата се чувствахме отритнати. Малко преди да пристигна в училището се бях разболял от змейска шарка и въпреки че вече не бях заразен, сипаничавото ми синкаво лице не насърчаваше другите да общуват с мен. Албус пък беше дошъл в „Хогуортс“ с бремето на нежеланата лоша слава. Само около година преди това баща му Перцивал беше осъден на затвор за жестоко и широко разгласено нападение срещу три мъгълчета.
Албус нито веднъж не се е опитвал да отрича, че баща му (който остана до края на живота си в Азкабан) е извършил престъплението, напротив — когато събрах смелост да го попитам, той ме увери, че е убеден във вината на баща си. Ако не броим това, Дъмбълдор отказваше да обсъжда тази тъжна история, макар че мнозина го подпитваха. Някои всъщност бяха склонни да приветстват постъпката на баща му и смятаха, че и Албус е мъгълофоб като него. Но се заблуждаваха дълбоко: който го е познавал, ще потвърди, че той никога не е проявявал и намек за антимъгълски настроения. Точно обратното, Албус решително отстояваше правата на мъгълите и през следващите години си спечели с това много врагове.
Ала само след няколко месеца Албус започна да засенчва със славата си своя баща. В края на първата година вече никой не го възприемаше като син на мъгълофоб и всички говореха за него като за най- блестящия ученик, постъпвал някога в училището. Онези от нас, които имахме предимството да му бъдем приятели, се възползвахме от неговия пример, да не говорим пък за помощта и насърчението, които той винаги оказваше прещедро. По-късно през живота си е споделял с мен как още тогава е знаел, че най- голямата му радост ще е да преподава.
Албус не само спечели всички награди и почести на училището, но не след дълго започна да си пише редовно с най-големите светила в магьосническия свят от онова време, включително с прочутия алхимик Никола Фламел, с изтъкнатата историчка Батилда Багшот и с теоретика на магията Ейдълбърт Уофлинг. Много от трудовете му са помествани в научни издания като „Съвременна трансфигурация“ „Предизвикателства в магията“ и „Отвари за всеки ден“. По всичко личеше, че Дъмбълдор ще направи шеметна кариера, и оставаше само да се изясни кога точно ще се издигне до министър на магията. Макар че след време често се чуваха предсказания, че Дъмбълдор е на път да заеме поста, всъщност той никога не е имал амбиции да става министър.
Когато започнахме трети курс в „Хогуортс“ в училището постъпи братът на Албус — Абърфорт. Двамата не си приличаха: Абърфорт никога не е бил особено ученолюбив и за разлика от Албус предпочиташе да решава споровете в дуел, а не с разумни доводи. Но не са верни догадките на някои, че двамата братя не са били приятели. Колкото и различни да бяха, момчетата се разбираха прекрасно. Трябва да признаем, че едва ли на Абърфорт му е било особено приятно да живее в сянката на Албус, който неминуемо засенчваше приятелите си, и това с пълна сила важеше и за брат му.
След като завършихме „Хогуортс“, ние с Албус имахме намерение да тръгнем на околосветско пътешествие, каквато беше традицията в ония времена, и да погостуваме на магьосници в чужбина, а после да поемем всеки по своя професионален път. Но намеренията ни бяха осуетени от една трагедия. В самото навечерие на пътуването Кендра, майката на Албус, почина и той остана глава на семейството и единственият, който да се грижи за прехраната му. Отложих заминаването си, за да отида на погребението на Кендра и да й отдам последна почит, сетне предприех пътуване, което се оказа самотно. Вече не можеше да става и дума Албус да ме придружи — имаше да се грижи за по-младите си брат и сестра, заедно с които беше наследил малко злато.
Това беше времето, когато сме общували най-рядко. Пращах на Албус писма, в които вероятно
