Бундори

Сано, вие си противоречите! Само преди миг ни убеждавахте, че убиецът е враг на Кайбара, а сега излиза, че си имаме работа с поголовен престъпник? — той безпогрешно бе схванал слабото място в логиката на Сано. — Чудно как успяхте за един-единствен ден така да усложните този най-обикновен акт на посегателство срещу властта на шогуна! — Янагисава се разсмя ехидно и Сано усети, че го побиват тръпки.

— Не! — извика той, принуден да се защитава. — Не си противореча! Другото убийство хвърля нова светлина върху мотивите и дава нова насока на разследването… — искаше му се да посочи колко много неща е планирал за следващия ден, но замълча, защото видя, че шогунът отново съзерцава вратата. Янагисава се разсмя отново и затвърди победата си.

Сано отново изпита онова всяващо страх неясно чувство, което го терзаеше, откакто бе пристигнал в крепостта: в двореца властваха странни взаимоотношения и коварно подмолни течения определяха хода на събитията в него. Сигурно, рано или късно, интригите щяха да засегнат и него или поне да го подведат. Дворцовият управител явно не желаеше Сано да разкрие кой е ритуалният убиец. Но защо? Съзнателно ли бе довел младия актьор — за да прекъсне срещата и да отвлече вниманието на Цунайоши?

— Ваше превъзходителство, по отношение на полицията… — започна той.

— А, да — обади се Янагисава смръщен. — При цялата помощ, която получавате от полицията, наистина е странно, че нищичко не сте постигнали! — злият блясък в очите му опровергаваше привидната загриженост.

— Не виждам причина да обсъждаме полицията. Лично съм разпоредил техните усилия да продължат такива, каквито са били до момента.

Така значи! Стомахът на Сано се сви от отчаяние, но не можеше да не се възхити от финеса на Янагисава — колко ловко му попречи да уведоми шогуна, че в полицията изобщо не са получили заповед да му окажат необходимото съдействие! При това дворцовият управител най-нагло му бе съобщил, че именно той се е погрижил за това. Сано се оказа в безизходно положение — за да получи подкрепата на полицията, без която не би могъл да разреши случая, трябваше да разкрие пред шогуна, че Янагисава му пречи, или просто да помоли Цунайоши да му връчи необходимите писмени акредитиви. Бушидо обаче забраняваше и двете възможности: „Ако критикуваш висш служител на своя господар, значи критикуваш самия господар, което е равносилно на опозоряване“ и „Самураят няма право да отправя изисквания към своя господар или да го моли за помощ“ — това бяха строгите правила на кодекса. Сано бе обещал на баща си, че ще бъде живо въплъщение на Бушидо и ще извърши подвиг, с който да прослави фамилното име, а какво излизаше — за да извърши мечтания подвиг, трябваше да престъпи Пътя на воина! Никога не бе очаквал да изпадне в такова противоречие. Как само копнееше за съвета на баща си!

Тържествуващата усмивка на Янагисава показваше, че му е ясна дилемата на Сано и искрено й се наслаждава:

— Е, щом имате „нова насока на разследването“, по-добре не губете време в разговори, а се заемете с нея — каза той благо, след което се обърна към шогуна: — Ваше превъзходителство?

— Какво? О, да! — Цунайоши отправи замъглен поглед към Сано: — Вдругиден ще ти уредя аудиенция пред съвета на старейшините, където да докладваш за постигнатите резултати от… ъ-ъ… разследването. Постарай се дотогава да отбележиш по-сериозен напредък — после махна с ръка. — Свободен си.

Сано се чувстваше несправедливо унизен, но нямаше друг избор, освен да се поклони за сбогуване и да се оттегли. Преди вратата да се затвори зад гърба му, той чу как шогунът каза на Янагисава:

— Ще бъда в покоите си през останалата част на вечерта. Погрижете се никой да не ме безпокои до сутринта.

Глава 8

Момиджияма — фамилната гробница на Токугава, бе разположена на най-високото място в крепостта, досами върха на хълма, забулен от борове и кипариси. В нея почиваха реликвите на предишните шогуни от клана Токугава: Йеясу, Хидетада, Йемицу и Йецуна.

Сано се поколеба пред входа. От двете страни на високите порти горяха огромни фенери. Двойка озъбени, типични за корейските храмове каменни кучета охраняваха застланата с плочи пътека от вътрешната страна, а отвъд пътеката се белееха стръмни стъпала, които се изкачваха до самата гробница.

Сано преодоля обзелата го примитивна боязън и влезе. Лъхна го лек мирис на тамян, който в съчетание с призрачните светлини на фенерите придаваше на всички предмети наоколо загадъчно мистичен вид. Спря пред ритуалния умивалник — огромен каменен купел, пълен с вода. Изми ръцете си и се огледа.

— Аой? — извика той.

Никой не отвърна. Сано пое по една пътека, криволичеща между дърветата. Мина покрай хранилището за сутри и малка островърха пагода с камбанария, а после се озова в просторен открит двор. В отсрещния му край тъмнееше залата за поклонения, пред която го чакаше Аой — неподвижна, безмълвна фигура, облечена в черно — с малък хартиен фенер в ръка.

Сано колебливо вдигна ръка за поздрав. Сърцето му заби учестено — късният час, отдалеченото място и загадъчната атмосфера предполагаха тайна среща. Аой грациозно слезе по стъпалата, за да го посрещне.

Вятърът увиваше тъмните одежди около тялото й. Тя се поклони безмълвно и зачака той да заговори.

— Донесох нещата, за които ме помоли — каза Сано. — Една кесия на Кайбара и кичур коси от друга жертва на същия убиец. И етикет от бундори.

Думите му прозвучаха сухо и банално. Аой остана безмълвна за миг, а после каза:

— Елате с мен.

Дрезгавият й глас прониза Сано и по тялото му се разля тръпнеща топлина. Той я последва припряно. Двамата излязоха от двора и се отправиха към гората. Фенерът й не успяваше да разкъса мрака и Сано пипнешком заобикаляше дърветата, препъваше се и често изоставаше от уверените й крачки.

Спряха на едно място, където надвисналите клони образуваха естествен заслон срещу вятъра. От внезапната тишина ушите на Сано зазвъняха. Аой вдигна фенера и на светлината му Сано видя, че се намираха в нещо като горски параклис — кръгло сечище, посипано с борови игли, с малък олтар в средата и покрита с мъх статуя на божество, което той не можа да разпознае.

Аой коленичи пред олтара и запали подредените в кръг свещници и кадилници. Сано коленичи срещу нея. Любопитството му към тази тайнствена жена все повече растеше.

— Все в крепостта ли си живяла? — попита той.

— Не, господарю — на свещите кожата й блестеше омайно. Прииска му се да я погали. Сладкият дим от тамяна я обгръщаше в нежните си пипала. Сано опита отново:

— От колко време се грижиш за гробницата?

— От шест години, господарю. Преди това прислужвах в двореца.

Защо изтъкваше низшия си ранг? За да го отблъсне ли?

— Откъде си? — настоя Сано.

Аой сключи ръце в скута си:

— От провинция Ига, господарю — някаква твърда нотка в почтителния й отговор подсказваше, че няма да допусне повече въпроси. — Моля, сложете тук вещите.

Сано послушно извади от пояса си кесията, увития в хартия кичур коса и етикета — сега разследването бе по-важно и трябваше да отложи предизвикателството да проникне отвъд тайните на тази жена.

Аой сведе поглед към вещите на земята и остана напълно неподвижна. Единствено гърдите й се повдигаха и отпускаха равномерно. Очите й бяха фокусирани навътре, дишането ставаше все по-бавно, докато накрая сякаш спря съвсем. Тя очевидно навлизаше в състояние на дълбока медитация. Времето минаваше. Сано чакаше, самият той хипнотизиран от примигващите свещи, димящия тамян и съблазнително неподвижната Аой. Студът го пронизваше до кости. Внезапно потръпна от неясно безпокойство и изпита почти непреодолим порив да докосне Аой и да се увери, че все още е жива. В този миг от устните й се