човек, който би желал да го убие.
— Нека поговоря с другите членове на семейството ви — каза той. — Възможно е убиецът да е някой роднина, който…
Чертите на вдовицата се сгърчиха от мъчителна болка:
— Няма други членове на семейството. След смъртта на сина ни мъжът ми бе последният от рода Кайбара.
— Съжалявам — Сано сведе глава в знак на почит към края на този почтен род. Реши да приключи разговора с един последен въпрос: — Името Араки Йоджиемон говори ли ви нещо?
Не очакваше то да има някаква връзка с Кайбара, но старицата се оживи и отвърна:
— О, да. Араки Йоджиемон е прадядо на моя съпруг. Той е бил глава на рода и е служил на Токугава Йеясу по време на войните.
Като историк Сано знаеше, че проследяването на родословието на един самурай е твърде сложно, тъй като членове на тази каста често променяха имената си по най-различни причини — за ознаменуване на повишение, за отбелязване на важно семейно събитие или просто заради някоя по-благозвучна комбинация от йероглифи, която според гадателите би могла да донесе повече късмет.
— Фамилното име Араки било сменено на Кайбара след битката при Секигахара — обясни вдовицата. — Но какво общо има това с убийството на съпруга ми?
Засега Сано не знаеше, но възнамеряваше да разбере. Благодари на вдовицата за помощта, отново изказа съболезнования и се сбогува.
Когато се озова на улицата, яхна коня и препусна надолу по улицата да намери Хирата. Не му се наложи да търси дълго. Щом зави зад ъгъла, видя младия дошин, който крещеше и махаше с ръце като обезумял. По петите го следваха близо половината от самураите в Банчо.
— Сосакан сама! — крещеше Хирата. — Станало е ново убийство! Убиецът Бундори е нанесъл нов удар!
Глава 10
Сложена върху поставка, внимателно гримирана, сресана на конска опашка и парфюмирана, главата в краката на Сано принадлежеше на мъж, вероятно около четирийсетте. Имаше масивна челюст, гъсти щръкнали вежди, месест нос и бръснато теме на самурай. Очите му бяха втренчили стъклен поглед право напред, а плътните му устни бяха леко раздалечени и разкриваха строшени зъби. Дори в смъртта чертите му отразяваха ужаса, който бе изживял в мига на екзекуцията.
Новото бундори бе поставено насред пътя при Дигата на Япония — дълъг, засенчен от върби насип западно от река Сумида, който вървеше успоредно на канала и стигаше до квартала на удоволствията Йошивара. Сано пристигна след близо час бърза езда северно от Банчо през предградията на Едо и през нивите извън града. Новината за убийството вече бе плъзнала чрез мъжете, които призори напущаха Йошивара и се връщаха у дома в Едо. Сега, докато Сано съзерцаваше трофея, го обзе непреодолимо чувство за вина — въпреки извънредните мерки за сигурност, които бе разпоредил, новото убийство бе факт. Разбира се, никой не можеше основателно да го вини, че не е разрешил случая за толкова кратко време или че не е предугадил какъв ще е следващият удар на убиеца, но той самият мислено се ругаеше. Обърна се към полицая от Йошивара, който бе охранявал находката до идването му, и го попита:
— Кой е той? — и посочи към главата.
— Не зная, сосакан сама — за разлика от полицаите в Едо той бе видимо доволен, че помага на пратеника на шогуна. Силите на реда в Йошивара не бяха обучени да разследват убийства — те се грижеха главно да разтървават биещи се по улиците и да изхвърлят свадливите пияници от заведенията. — Но разбрах, че снощи е бил във „Върховна наслада“ — един от най-големите публични домове в квартала.
— Кой го откри? — попита Сано с надеждата да открие някой ценен свидетел.
— Един самурай. Чака ви ей там — и полицаят посочи към Йошивара. — Щом видял главата, веднага сигнализирал на стражите при портите на квартала, а те — на нас.
Сано погледна към четиримата колеги на полицая, наредени в кръг около трофея като стена, за да държат настрани тълпата от любопитни. Въпреки ранния час пътят към Йошивара бе оживен и в двете посоки.
— Някой да е видял как е станало убийството? — попита Сано.
— Не, сосакан сама.
Сано съжали, че Хирата не дойде с него, а остана да издирва заподозрени в Банчо. Точно сега отчаяно се нуждаеше от помощници, но проклетият Янагисава се бе погрижил усилията му да останат без подкрепа!
— Ще отидем да разпитам самурая, дето е намерил главата — каза на полицая и се наведе да махне етикета от опашката на трофея. Забеляза, че почеркът е същият както върху етикета от главата на Кайбара, но пишеше друго: — Ендо Мунецуго — прочете Сано объркан.
Това ново развитие отхвърляше теорията му, чу убиецът гони карез на рода Кайбара. Генерал Ендо, също като генерал Араки, бе живял по време на Сенгоку джидай и се бе сражавал под командването на Ода Нобунага. Но доколкото знаеше, фамилиите Ендо и Араки нямаха кръвна връзка! Нито пък дължаха вярност на един и същ господар — Араки служеха на Токугава Йеясу, а Ендо бяха потомствени васали на Тойотоми Хидейоши — славния генерал, който бе поел командването на войските след смъртта на Ода. Сано въздъхна отчаяно. Защо отново се намесват исторически личности? Дали мъртвият е потомък на Ендо Мунецуго? Защо убиецът е толкова обсебен от миналото?
Мушна етикета в пояса си и поведе коня за юздите по пътя към Йошивара. Полицаят и колегите му го последваха и скоро наближиха една самотна прегърбена фигура. Беше самурай, който мигом се изправи, щом зърна Сано.
— Личният следовател на негово превъзходителство — изломоти той и вдигна мрачна физиономия към Сано. — Крайно време беше. Чакам от часове.
Носеше дрехи по последна мода — бяло копринено кимоно, бели панталони и широкопола шапка, а на кръста му се полюшваха два меча с дръжки от слонова кост. Въпреки великолепните си одежди обаче самураят изглеждаше доста зле заради преживяното. Бе кръглолик, с червендалесто от пиене лице и мътен поглед. Седеше отпуснат, с разкрачени крака, а отпред върху кимоното му се виждаше кафяво петно: очевидно бе повръщал.
— Как се казвате? — попита го Сано.
— Нишимори Сабуро. Служа на господаря Курода, който…
— Разкажете ми как намерихте главата — прекъсна го Сано.
Лицето на Нишимори се изкриви при спомена за видяното:
— Тръгнах си от Йошивара призори, минах първи през портата. Трябваше да се върна на работа, пък и времето ми беше свършило — самураят имаше предвид административното ограничение, което не позволяваше клиентите да остават в Йошивара повече от два дни. — Вървях си спокойно и по едно време намирам… Представяте ли си, ужас?!
— Разпознахте ли мъжа? — попита Сано търпеливо.
— Не мога да твърдя подобно нещо. Човек среща много хора, ама не в този вид.
— Видяхте ли някого наоколо?
Нишимори притвори очи и се потърка по брадата:
— Не.
Сигурно убиецът бе обезглавил жертвата и бе оставил трофея предната нощ след затварянето на портите на Йошивара, размишляваше Сано. Но какво е търсил нещастникът на пътя по това време? Дали Убиецът Бундори бе причакал жертвата си, или пък я бе подмамил към смъртта? И откъде бе дошъл? Откъм Едо, от някое близко селце или от самата Йошивара? Къде бе приготвил своя боен трофей?
— Дойдох да се позабавлявам — прекъсна мислите му Нишимори, — а вижте какво се случи. Съсипан съм. Смазан. Да стана свидетел на такова нещо! А уж на Йошивара й викат „квартал на щастието“…
Първоначално Йошивара бе наречена „тръстиковата равнина“ заради земите, в които бе разположена, но някой зевзек бе разменил йероглифите така, че името да се чете „щастливата равнина“, защото мъжете отиваха там с надеждата за удоволствия и късмет. Сега Сано се запита дали просто лошият късмет бе
