положение, а всеобщата паника лесно можеше да прерасне в размирици и даже в бунт. За да успокои броженията, той сграбчи купа с листа на един от вестопродавците, накъса го на парчета и викна:
— Плашиш хората. Върви си у дома! — после се добра до старицата врачка и я сграбчи за ръката: — Представлението свърши. Махай се! — а на скупчилите се наоколо зрители извика: — Прибирайте се вкъщи, всички до един!
Но тълпата не обърна внимание на заповедите му. Сано се огледа — къде бяха силите на реда? Точно в този миг край него мина един дошин с двама помощници. Дошинът водеше самурай с вързани на гърба ръце, а помощниците влачеха друг, с кървяща на рамото рана. Сано ги спря и попита:
— Какво се е случило?
— Всеки от тях решил, че другият е Убиецът Бундори, и се хвърлили да се бият — обясни дошинът.
Сано забърза към крепостта. Полицията можеше да контролира нарастващата истерия само известно време, но единствено залавянето на убиеца щеше да я прекрати.
Реши да съкрати пътя, като мине през пустеещия северен район на квартала. Ускори крачка и принуди коня си да се движи в тръс до него. Наоколо не се виждаше жива душа, а мракът се сгъстяваше. Изведнъж долови забързани стъпки откъм страничната улица и му се стори, че съзира някаква странна сянка в развалините на отсрещната изгоряла постройка. Понечи да се метне на коня, но в този миг един мъж изскочи отпред и препречи пътя му с вдигнат меч:
— Сано Ичиро, приготви се да умреш!
Вик на изненада се изтръгна от гърлото на Сано. Конят му изцвили и се изправи на задни крака, а юздите се отскубнаха от ръцете му. Сано се строполи заднишком. От силния удар въздухът излетя от дробовете му и от главата до петите го прониза пареща болка. Мечовете изчаткаха в земята и звънът им се сля с тропота от копитата на коня му, който изчезна в далечината. Видя, че нападателят все повече го приближава. Изправи се на крака, залитайки. За миг изгуби ориентация, застъпи краищата на крачолите си и замалко да падне отново, но успя да се задържи на крака и да изтегли меча си. Без да чака нападателя да връхлети първи, той нанесе мощен диагонален удар. Острието му срещна оръжието на противника с рязък стоманен звън. Не успя да види лицето на мъжа, скрито под широкопола бяла шапка, затова реши да го предизвика и изкрещя:
— Кой си?
Без да отговори, нападателят пренесе тежестта си върху кръстосаните остриета. Сано отскочи назад, избягвайки коварния удар от долу на горе, но усети зад гърба си стената на някакъв магазин. Парира пореден удар миг преди да достигне гърдите му. Сега лицето на противника му бе досами неговото и почувства възкиселия му дъх. Оттласквайки се от стената, успя да го изблъска встрани и да спечели повече свободно пространство за маневри. Веднага заобиколи от разстояние нападателя си, забавяйки следващия удар. Като самурай бе роден и обучен да се сражава, да убива и да загине от удара на нечий меч. В гърдите му бушуваше стръв за битка, но сега по-важно бе да разбере кой е този човек и защо го бе нападнал.
Противникът използва забавянето и се хвърли в поредната атака, като го принуди да връща удар за удар. Двамата се въртяха и се изплъзваха, втурваха се напред и отстъпваха. С част от съзнанието си Сано долови някакви звуци, които се приближаваха — викове, тичащи нозе, тропот на копита. С периферното си и зрение забеляза светлини, които се движеха към него. Но вместо да избяга, противникът му ставаше все по-настървен. Докато парираше ударите, Сано забеляза с колко дръзки и безразсъдни са движенията му. Съзнателно започна да насърчава тази агресивност, за да го подтикне към грешка. Приклекна непохватно и ограничи ударите си до париране в отбрана. Остави атаките за непознатия. Забави движенията си, за да изглежда по-неопитен, но все пак, без да излага на риск живота си. Свистящото острие на противника сряза левия му ръкав и предната част на ръката му изтръпна от пламтяща болка. Нисък удар бръсна прасците му и разряза подгъва на кимоното му. Изплъзна се навреме, за да избегне жесток удар в слепоочието.
Постепенно си даде сметка, че на улицата около тях се е събрала тълпа и че бе станало светло като ден. Сред зрителите — скитници, търговци и занаятчии, съзря и няколко самураи, които поощряваха или освиркваха ударите, а един от тях държеше поводите на избягалия му кон. Никой не се притече на помощ на Сано. Знаеха много добре, че когато се бият самураи, не бива да се намесват. Откъслечни реплики му пречеха да се концентрира:
— Какво става, защо се бият?
— Това е Убиецът Бундори!
— Ама оня носи герба на шогуна!
— Затова се дуелират…
Сано почувства, че хитрината му успя — противникът ставаше все по-самоуверен и по-дързък. Накрая Сано сграбчи своя шанс и нанесе лек удар, който врагът му парира с лекота. Сано се отпусна на ляво коляно, давайки си вид, че ответният удар го е съборил. Мъжът вдигна високо меча си с две ръце. Гримасата му се разтегна в зловеща усмивка, докато се готвеше да замахне смъртоносно, но в този миг Сано светкавично и с всички сили изнесе меча си напред и рязко описа къса хоризонтална дъга. Нападателят изрева от болка, изпусна оръжието си и се свлече на колене, притиснал с ръце корема си. Между пръстите му бликна черна кръв. Той вдигна глава и се втренчи в Сано слисан и недоумяващ.
Сано стана и отстъпи назад, без да откъсва поглед от лицето на противника си. Видя как животът гасне в очите му, а чертите застиват безжизнени. Нападателят отвори уста, сякаш за да извика отново, но кървав фонтан го задави. Той падна на една страна и остана да лежи неподвижно, все тъй притиснал с ръце смъртоносната рана.
Сано почисти острието на меча си и го прибра в ножницата. Взря се в победения противник. Безмълвната тълпа наблюдаваше и чакаше. Сърцето му вече не блъскаше тревожно в гърдите, дробовете му престанаха да свистят. Студеният нощен въздух изсуши потта по лицето му, а той все така не откъсваше поглед от мъртвия нападател. Не смяташе, че е посякъл Убиеца Бундори — нали нямаше роднински връзки с клановете Араки или Ендо! А и не бе забелязал противникът му да накуцва, нито да носи наметало, кутия или кошница, където да скрие и незабелязано да пренесе отсечената глава, за да я натъкми като боен трофей! Трябваше да го остави жив и да научи името и мотивите му!
Сано коленичи до тялото и бутна назад широкополата шапка. На светлината на фенерите видя острото лисиче лице на напълно непознат младеж. Пребърка подгизналите от кръв одежди на мъртвеца в опит да открие някакво доказателство за самоличност. Пръстите му докоснаха твърда буца, скрита между долното и връхното кимоно. Измъкна платнена кесия, охлаби връвта, с която бе завързана, и в дланта му се изсипаха десет златни монети кобан и парче смачкана хартия. Сано я разгъна. От нея изпаднаха шепа сухи семки от пъпеш. Прочете написаното и изведнъж бе и осенен от внезапно смразяващо прозрение.
— Какво става тук? — прозвуча наблизо познат глас.
Сано вдигна глава и видя своя отдавнашен враг дошина Цуда.
— Пак вие! — Цуда отмести поглед от него към трупа и после обратно, след което намръщен извика: — Сосакан или не, арестуван сте! Елате с мен в полицейското управление.
Сано се изправи на крака. Избърса кървавите си ръце в кимоното и каза:
— Убих го при самозащита. Но ще се радвам да те придружа до управлението. Искам да докладвам, че някой е наел този човек да ме убие.
Полицейското управление се намираше в южния край на административния район Хибия. Ограждаше го висок зид и когато влязоха във вътрешния му двор, Сано се огледа озадачен. По това време на деня тук обикновено не се мяркаше жива душа, а сега дворът бе претъпкан с хора. Група млади самураи с вързани на гърба ръце клечаха на земята. Всички имаха синини или кървящи рани. Срещу тях стояха банда млади селяни в подобно плачевно състояние. Пазеха ги няколко дошини и помощниците им.
— Какво става тук? — попита Цуда един от колегите си.
— Тези самураи се напили и плячкосали един магазин — обясни дошинът. — Собственикът се опитал да ги спре, селяните се намесили и избухнали размирици. Двама души били стъпкани от тълпата и умрели.
Сано знаеше, че убийствата ще отприщят най-тъмните сили у хората, затова трябваше да залови престъпника колкото се може по-скоро.
Цуда го въведе в главната постройка. В приемната грохнал мъж със сплъстени коси говореше гневно на чиновниците зад бюрата.
— Аз съм Убиецът Бундори! Незабавно ме отведете при съдията! Аз съм убиецът!
