— Как ще докажеш, че си ти, Джихей? — попита унило главният чиновник.
— Да доказвам? Нямам какво да доказвам! Аз съм Убиецът Бундори! Правя магии и повалям злодеите с невидим меч. После правя главите им на трофеи! — той се завъртя лудешки и само един поглед върху изпитото му лице и изпъкналите от орбитите очи бе достатъчен за Сано да разбере, че човекът не е с всичкия си.
Цуда махна с ръка:
— Този е луд. Живее под моста Нихонбаши. Направи самопризнания за всички убийства, въпреки че няма как да е убил Кайбара, защото по това време беше в затвора. Хайде! — и дошинът въведе Сано в гола килия без прозорци, в която настаняваха привилегированите личности.
Цуда запали лампите, извика двама пазачи да стоят при вратата и излезе. Сано зачака. Чак след цели два часа вратата се отвори и в килията влезе йорики Хаяши.
— И така, сосакан сама — поде той, извил устни в саркастична усмивка. — Решили сте да добавите още към неприятностите, до които води продължителното не разгадаване на тези убийства?
Сано отказа да се хване на уловката. Ако възрази, че е поел случая само преди два дни и че не е отговорен за масовата истерия, провокирана от бездействието на полицията, само ще предизвика гнева на Хаяши. Затова отвърна:
— Ако ви вълнува царящият в града смут, помогнете ми да хвана убиеца! Необходими са ми още петима дошини да разпитват хората, докато помощниците им провеждат дирене от врата на врата. Искам също и чиновниците да записват постъпващите сведения от граждани и очевидци, които разполагат с и информация за убийствата…
Реакцията на Хаяши бе изблик на презрителен смях.
— Нима очаквате да не уважа заповедите на дворцовия управител Янагисава? Ха-ха! — пренебрежението в гласа му и агресивната му поза доказваха със сигурност, че грубата липса на отзивчивост действително носи одобрението на високопоставения сановник. — Ние от полицията ще свършим нашата работа, ще въдворим ред сред жителите на града, но дали вие ще успеете да свършите вашата и да заловите Убиеца Бундори?
Сано смени темата:
— Тази вечер един човек се опита да ме убие — и той описа нападението, боя с мечове и собствената си наложителна победа. — Намерих това у трупа — завърши той и подаде на Хаяши кесията на непознатия. — Предполагам, че е наемен убиец, комуто е платено, за да ми попречи да разследвам убийствата.
Фините ръце на Хаяши нежно преброиха златните монети, но самият той възкликна рязко:
— Муими — глупости! Значи онзи е умрял с пари у себе си. Казвате, че не е имало свидетели на нападението. Защо трябва да ви вярвам, че въпросният „опит за убийство“ не е бил просто най-обикновена улична свада?
Сано взе обратно кесията и извади къс хартия, който Хаяши бе пропуснал.
— Ето заради това — отвърна той, разгъна го и му го поднесе.
Откъснат от по-голям лист, по него имаше писано и от двете страни. Върху едната бяха името Джуносуке и дата, а от другата — следните несвързани фрази: „предпазливост… обичайни методи“, „майстор по кенджуцу“, „възможно най-скоро“ и „при договорените условия“.
— Убиецът ме извика по име — поясни Сано. — Писмото е с датата на деня, в който аз поех разследването. Не претендирам да съм майстор в боя с мечове, но всеки, който ме нападне, трябва да бъде предпазлив. Ами „договорените условия“? — той посочи златните монети, които сега лежаха върху дланта на Хаяши. — Част от заплащането при поемане на поръчката. Останалото — след смъртта ми…
— А защо един наемен убиец би задържал подобен компрометиращ документ, с който му се нарежда да извърши убийство? — попита скептично Хаяши. — Ако приемем настоящото за такова писмо…
— Той е откъснал разобличаващите пасажи и е използвал останалата част да завие шепа сушени семена от пъпеш… — понечи да се защити Сано и забеляза как при споменаването на семената усмивката от лицето на Хаяши изчезна и един мускул на челюстта му нервно потрепна. — Вие познавате този човек — предизвика го Сано. — Кой е?
Но Хаяши вече бе успял да се овладее:
— Окаший — нелепост! Вероятно е бил някой, когото сте засегнали.
Сано бе размишлявал върху тази възможност. Той знаеше, че бързото му повишение бе озлобило колегите му и те открито негодуваха. Дворцовият управител Янагисава също не го харесваше. Но убийството бе твърде крайна мярка за такова незначително оскърбление. Пък и избраното време изглеждаше прекалено случайно. Неволната реакция на Хаяши само затвърди убеждението му.
— Държа полицията да открие кой е нападателят и кой го е наел — настоя Сано. — Смятам, че съм заплаха за Убиеца Бундори, но той не иска да ме премахне лично било заради уменията и поста ми, или заради това, че е зает да дебне нови жертви. Ако разследвате покушението върху мен без връзка с убийствата, няма защо да се опасявате, че ще нарушите заповедите на и дворцовия управител Янагисава…
— Защо трябва да натоварвам и бездруго прекомерно заетите си служители със задачата да разследват с най-обикновен главорез, при това мъртъв? — тонът му отново стана подигравателен: — Пък и доколкото виждам, няма опасност скоро да заловите убиеца. Защо той ще ви смята за заплаха? — той върна жълтиците и парчето хартия в кесията и я подаде обратно на Сано. — А сега, извинете ме, но трябва да се заема с многобройните нарушители на закона, които се нароиха заради бродещия на свобода Убиец Бундори! — той отвори вратата и на излизане се провикна към стражите: — Извикайте някой чиновник да запише показанията на сосакан сама.
Докато чакаше, Сано продължи да размишлява. Нападателят не бе просто обикновен уличен скандалджия или ревнив съперник. Някой искаше да му попречи да разкрие кой е Убиецът Бундори. Може би ако проучи самоличността на наемника, ще успее да стигне и до поръчителя, който със сигурност е ритуалният убиец!
Глава 12
Беше почти полунощ, когато Сано приключи с полицията — твърде късно, за да се срещне с Аой. Когато стигна в крепостта, изпрати куриер до гробницата да отнесе извиненията му. Но не беше късно да прегледа архивите в самия дворец. Началникът му — главният архивар Ногучи, обичаше работата си и не се ограничаваше само в рамките на деня. Често Сано и други служители осъмваха заедно с него да преписват, да реставрират и да сравняват древни ръкописи.
Стражите, свикнали с необичайното работно време на своя господар, се погрижиха за коня на Сано и с поклон го пуснаха през портата. На прага го посрещна един слуга и го отведе в кабинета.
— Сано сан? Какво те води насам? — Ногучи работеше сам тази нощ и бе коленичил зад писалището си, отрупано с ръкописи и пособия за писане. При вида на изцапаните му с кръв дрехи вдигна вежди и бръчките от челото му се изместиха върху бръснатото му теме. — Приятелю, какво се е случило с теб?
Сано му разказа за нападението. Ногучи излезе иззад писалището и се засуети около него, оглеждайки пораженията.
— О, не. Ама че работа! Да повикам ли лекар?
— Добре съм — увери го Сано. Раните от острието на меча смъдяха, но не бяха сериозни и той можеше да се погрижи за тях, когато се прибереше вкъщи.
— Тогава нещо да се подкрепиш.
— Благодаря, вече хапнах — отвърна Сано с надеждата, че учтивата фраза ще охлади ентусиазма на Ногучи да го обгражда с гостоприемството си. Не беше ял от обяд, но искаше незабавно да пристъпи към целта на посещението си.
Ногучи се успокои:
— Е, тогава, радвам се, че си тук. Имам добри новини за теб. Семейство Уеда определиха час и място за миай между теб и госпожица Рейко.
— Това е хубаво — отвърна Сано в опит да звучи въодушевено. Всъщност съвсем бе забравил за брачните преговори. — Благодаря много, Ногучи сан. — Срещата ще бъде вдругиден подир обед в храма
