Сано за пореден път се възхити на способностите й да прави важни изводи и възкликна:
— Благодаря ти, Аой, ти си най-добрият партньор, когото би могъл да желае един мъж!
За негово учудване тя се отдръпна, сякаш бе получила плесница — на лицето й се изписаха обида и срам.
— Какво има? — попита той.
Тя не отвърна. Сано не можеше да разбере на какво се дължаха странните промени в настроението й, но не настоя за обяснение.
— Мисля, ти беше права, когато предположи, че убиецът иска да унищожи не само Кайбара, но и неговия прадядо — каза той, нетърпелив да възстанови близостта им. — Ако имаш и други идеи, бих искал да ги чуя.
— Съжалявам, нямам — отвърна Аой, а в гласа й се долавяше скрито напрежение. — Може ли вече да тръгвам?
— Чакай! — Сано не искаше тя да си иде и да го остави сам.
Аой остана, но само от покорство, и той го усети. Беше невъзможно да проникне отвъд любезната й смутена сдържаност. Не би я принудил да остане, ако късният час, потъналата в тишина къща и собствената му самота не крещяха от нужда да се довери някому:
— Аой, твоята помощ е безценна за мен. Аз наистина трябва да заловя и да изпратя на съд Убиеца Бундори, защото… — погледна я и му се стори, че съзира искрица съпричастност в очите й. Окуражен, продължи: — Преди да почине баща ми, аз… — гласът му секна от мъката, която винаги го заливаше, щом заговореше за баща си. — Аз му обещах, че ще извърша героично дело, с което ще прославя нашия род и ще оставя името му в историята… Но сега се страхувам, че вместо слава ще донеса само позор… — лицето му пламна от срам. Истинският самурай трябва стоически да прикрива мислите и страховете си! А не да ги излива пред първата срещната жена.
— Често даваме обещания, които после трудно можем да изпълним — каза Аой тихо и съчувствено. — А понякога най-големите пречки са в самите нас. Дали изобщо можем да бъдем достатъчно силни, за да ги преодолеем?
Сано я погледна с благодарност — тази жена прекрасно разбираше конфликта между дълга и честта, които отдавна се сражаваха в него. Значи също го е изживявала! Плахото удивление в очите й разкриваше сродна душа. Един безкраен миг двамата се съзерцаваха безмълвни. Бурна смесица от възторг и ужас заля душата на Сано — чувствата му към Аой надхвърляха сексуалното желание и възпламеняваха необуздана радост в сърцето му, заличавайки всякакви съображения за ранг и класа. Но усещаше също, че тази любовна страст е толкова пагубна и унищожителна, че може да го отклони от дълга му или да сломи волята му. И въпреки това непреодолимо копнееше да я отведе в леглото си, да я опознае, да я люби до несвяст.
В този момент Аой стана. Преди да се отправи към вратата, Сано видя, че очите й са изцъклени от ужас. Очевидно бе разбрала мислите му и се страхуваше повече от него. Заради доброто и на двамата не биваше да прекрачват границата между работата и интимните чувства.
Глава 14
— Откривам съвещанието… ъ-ъ… на съвета на старейшините — шогунът заговори от централното място в заседателната зала на двореца Едо.
Цунайоши седеше на по-високия подиум и до него бе единствено Янагисава, обърнат така, че да наблюдава едновременно господаря си и останалите присъстващи. Петимата старейшини бяха коленичили в две редици под прав ъгъл с лице към шогуна. Потомствените васали на Токугава, които изпълняваха длъжността на главни съветници по въпросите на националната политика, седяха на разстояние зад старейшините.
На долния подиум бяха разположени служителите от по-низшите ешелони на бакуфу. Сано бе коленичил сред тях. Опитваше се да подреди фактите, които предстоеше да изложи пред старейшините, но бе толкова развълнуван, че не можеше да се съсредоточи. Мислите му непрестанно се връщаха към предишната нощ и Аой.
Цунайоши кимна към главния секретар, ръководещ групата на писарите, разположена до прозорците:
— Имаш думата.
— Първа точка от дневния ред — обяви секретарят — е докладът на сосакан Сано Ичиро за разследването на убийствата бундори.
По лицето на шогуна се изписа жив интерес.
— И така, ъ-ъ… сосакан, какво имаш да ни съобщиш?
Сърцето на Сано заблъска лудо в гърдите. Той стана, пристъпи напред и коленичи:
— Ваше превъзходителство, чест е за мен да ви представя текущия си доклад — каза той, като се молеше гласът му да не затрепери. — Надявам се, че скромните ми усилия ще предизвикат вашето одобрение.
И Сано обобщи резултатите от разследването си, окуражен от факта, че шогунът, а не дворцовият управител бе открил дискусията. Янагисава стоеше мълчалив и пушеше лулата си, а лицето му не издаваше никакви емоции. Старейшините също търпеливо слушаха доклада. Шогунът се приведе напред точно както при прослушванията на театрални актьори. Лицето му сменяше израженията си в унисон със събитията от разказа на Сано — изненадваше се при всяка нова следа, вълнуваше се при момента с покушението, кимаше мъдро и удовлетворително при теорията за връзката между убийствата и потомците на генерал Фудживара. Приключвайки доклада си, Сано затаи дъх в очакване на реакцията на шогуна.
— О, великолепно! — възкликна Токугава. — Отлично, сосакан Сано! — и изръкопляска в изблик на искрено одобрение.
Миг по-късно останалите сториха същото. Суровите лица на старейшините омекнаха от явно задоволство — тук бегла усмивка, там повдигната вежда. Само чертите на Янагисава бяха застинали в безизразна маска. Замаян от облекчение, Сано не му обърна внимание.
— Сосакан Сано наистина заслужи похвалите на ваше превъзходителство — заяви дворцовият управител, когато ръкоплясканията стихнаха. Каменното му изражение изчезна и на лицето му се изписа приятна изненада. Сано си пое дъх с още по-голяма лекота. Но Янагисава продължи с деликатно язвителен тон: — Няма значение, че заподозреният все още не е намерен. Колко му е да се открие един сакат сипаничав човек… А също така не бива да корим сосакан Сано, че не успя да предотврати новото убийство и да овладее нарастващия смут в града…
— М-да… — ентусиазмът на шогуна видимо угасна и той изви устни. — Все пак твърде малко време е минало от първото убийство, нали?
Разнесе се шумолене на копринени одежди — старейшините се размърдаха в очакване на развоя от новосъздалото се положение. Ужас скова гърлото на Сано, прозрял намерението на Янагисава.
— Само два дни… — отвърна Янагисава благо, но прозвуча като години. По природа Токугава Цунайоши бе неуверен, имаше нужда да бъде воден и вечно се стремеше да заслужи одобрение. Янагисава — с цялата безпощадна сила на характера си — подронваше и без това отсъстващата увереност на шогуна, като се осланяше именно на тази негова потребност. — Нито пък е нужно да придаваме важност на факта, че сосакан Сано не представи никакви доказателства в подкрепа на теорията си — продължи Янагисава. — Макар че без тях теорията изглежда… — „смехотворна“, добави многозначителният му поглед към тавана.
Шогунът се намръщи и кимна. Сано сведе глава. Кодексът Бушидо го принуждаваше да мълчи и да демонстрира пълно и безпрекословно подчинение на вишестоящите. Каква абсурдна ирония! Предаността към Бушидо водеше до позор и самоунищожение, а потъпкването му — към йерархично издигане и абсолютна власт!
Сега главният старейшина Макино подхвана думите на дворцовия управител:
— Да, наистина. Интересно какъв мотив би могъл да надживее смъртта на генерал Фудживара и сто години по-късно да накара някой негов потомък да извърши убийство… — Макино се изсмя: — Идеята ми изглежда абсурдна…
