— Да, Макино сан — потвърди хрисимо шогунът. — Трябва да се съглася, че е така.
— Е, в такъв случай — Янагисава стрелна Сано с тържествуващ поглед. — Няма какво повече да се обсъжда. Всички погледи се обърнаха към Сано — с враждебност или с тъга. Никой не го подкрепи. Страхът от наказание ги държеше в пълно подчинение. Янагисава открито му обяви война и най-влиятелните мъже в бакуфу побързаха да се съюзят с по-силния. — Освен това — продължи дворцовият управител — сосакан Сано ни показа една изключително обезпокоителна черта на своя характер. Разбрахме, че е отказал съдействието на полицията и е работил сам в стремежа да си присвои всички заслуги по разрешаването на случая. Очевидно за него самоизтъкването е по-важно от спасяването на човешки живот…
Сано не издържа и избухна:
— Това е лъжа! Полицията не е получила заповед да ми оказва съдействие…
Пълно мълчание. Неловко напрежение обхвана присъстващите. Шогунът сведе поглед и се намръщи. Единствено Янагисава погледна Сано право в очите. И разтегли устни в усмивка. Твърде късно Сано си даде сметка, че старейшините повече са шокирани от дръзкото му възражение срещу вишестоящ, отколкото заинтересовани да научат истината. Край! Окончателно бе загубил благоразположението на Токугава, който смяташе за недопустими подобни предизвикателства и ненавиждаше откритите разпри. Янагисава го бе подмамил, а Сано бе налапал стръвта и се бе строполил в капана.
Дворцовият управител се обърна към шогуна:
— С оглед на явната некомпетентност на сосакан Сано предполагам, че ваше превъзходителство ще го понижи и ще го назначи на пост, който ще го лиши от възможността да застрашава националната сигурност…
Токугава Цунайоши смръщи чело.
— А именно?
Сано стисна зъби. Макино се покашля, за да прочисти гърлото си, и с мазен угоднически глас рече:
— С оглед на възникналите проблеми на остров Садо и можем да назначим там нов управител…
Тъмните очи на Янагисава заискриха от зловеща радост:
— Великолепно предложение. Нали, ваше превъзходителство?
Сано усети, че сърцето му се свива от ужас — остров Садо бе отвратителна, скована от мраз затворническа колония далеч от сушата, в бурните северни морета. Там пращаха на заточение жестоки престъпници, за да работят в мините. Сано знаеше какво щеше с да се случи, ако заминеше за остров Садо: Янагисава щеше да стори необходимото, за да не му позволи да се върне. Не го ли убиеха в някой от честите бунтове, то със сигурност щеше да умре от глад или болест. Във всеки случай духът му щеше да погине от позора много преди тялото. Щеше да се прости с възможността някога да изпълни обещанието към баща си и о никога повече нямаше да види Аой.
— Ами, ъ-ъ, да, Янагисава сан — обади се несигурно шогунът, — нещо трябва да се направи за остров Садо… — и отправи към Сано поглед, пълен с упрек и в същото време с извинение. Очевидно не бе забравил себеотрицанието, с което Сано му бе спасил живота, но нямаше силата и смелостта да се противопостави на Янагисава. Сано вече усещаше поклащането на кораба, който го отнасяше към Садо, когато шогунът рече: — Сосакан Сано, работата ти е незадоволителна. Но аз съм великодушен. Давам ти още пет дни да заловиш Убиеца Бундори. Ако се провалиш, тогава ще изпробваш… ъ-ъ… уменията си като управител на затвора в Садо. Свободен си!
Глава 15
Още пет дни — да залови убиеца, да възобнови спокойствието и реда в Едо и да се спаси от опозоряване.
Сано напусна заседателната зала и се втурна към архива на двореца, за да провери дали Ногучи е открил потомците на генерал Фудживара. Чиновниците там му казаха, че приятелят му все още прави проучване в министерството на храмовете и гробниците. Сано яхна коня си, оседлан и запасен за дълго пътуване, взе още един от конюшнята и се отправи към полицията. Единствено новата следа, открита от Аой, обещаваше бърз успех. Щеше да се нуждае от помощ, за да открие къщата и да залови убиеца, а не знаеше дали Хирата изобщо притежава кон.
— В своето видение Аой описа как убиецът минава по висок мост над широка река — каза Сано на Хирата, докато двамата яздеха по моста Рьогоку. Огромната дървена арка прехвърляше река Сумида и свързваше Едо със селскостопанските райони Хонджо и Фукагава на източния бряг.
— Гомен насай, много съжалявам, Сано сама, но не успях да намеря заподозрян или нови свидетели — отвърна Хирата.
— Да се надяваме, че след тази вечер това няма да има значение.
Стигнаха до източния бряг на реката, където бяха разположени складове, кейове и докове. По-навътре се виждаха скупчени къщи, магазини и открити пазари, които представляваха едно кипящо от живот предградие. На север се издигаше Екоин — Храмът на безпомощността, построен върху гробовете на жертвите от Големия пожар преди трийсет и три години. Сано пое на юг по успоредния на реката път.
— Аой видя убиеца да минава край купчини дърва и канали с плаващи по тях трупи — обясни той.
Хирата кимна:
— Дъскорезницата в Хонджо.
Пътят свърши при река Татекава, малък приток на Сумида. В складовете за дървен материал, разположени по бреговете й, работници режеха и рендосваха греди и товареха готовите дъски на шлепове. Утринният въздух бе напоен с мирис на прясно дърво. Каналите бяха задръстени от трупи, докарани от източния бряг. Снажни мъже ходеха по тях, сякаш, стъпваха по твърда земя, и направляваха движението им с прътове.
Сано разпитваше дървосекачите дали не знаят някоя изоставена къща в мочурищата, която да прилича на самурайски шлем.
— Нищо такова няма наоколо — отвръщаха те неизменно.
Обезкуражен, той поведе Хирата отвъд складовете, към откритата блатиста местност. Скоро откриха тесен път, обрасъл с лилиум, джинджифил и женшен.
Докато вървяха на изток, над главите им грачеха гъски и чайки, а из въздуха пърхаха пеперуди. Няколко върби свеждаха грациозните си клони над ширналите се блата. Тук-там се издигаха наколни колиби и Сано спря при една от тях.
— Ще помоля да ни упътят — каза той на Хирата.
Хората от мочурищата се препитаваха главно чрез лов на рапани, змиорки и жаби и събиране на билки, които продаваха в града. Навярно познаваха блатата по-добре от дървосекачите. В отговор на Сановото „Хей, има ли някой?“ на вратата се появи жена в избеляло памучно кимоно и с обветрено загоряло лице. На въпроса за къщата тя отвърна:
— Чувала съм за една изоставена ловна хижа, построена много отдавна от някакъв богат самурай. Самата аз никога не съм я виждала, но мисля, че е натам — и тя махна неопределено на североизток.
Сано се взря в далечината, но видя само ширнало се мочурище.
— Колко е далеч?
— На няколко часа път пеша…
Сано поведе Хирата встрани от пътеката по тясно отклонение в североизточна посока. Придвижваха се трудно, пладне дойде и отмина. Тревога обзе Сано: дали щяха да стигнат до целта си преди часа на кучето? Скоро денят започна да преваля, а те все още се лутаха из блатата. Слънцето все повече се снишаваше на запад. Пухкавите бели облаци първо порозовяха, а после станаха виолетови на фона на пламтящото оранжево небе. Тревите потъмняха и придобиха неясен сив оттенък. Водните птици с крякане накацаха по гнездата си. Захладня. От повърхността на блатата се издигна тънка мараня с мирис на риба и гниеща растителност. До осем вечерта оставаха по-малко от три часа. И тогава Сано зърна в далечината някаква постройка.
— Ето! — възкликна той и посочи на север. — Виж! Без да губят повече време, се отправиха натам. Ледена вода бе наквасила дрехите им до коленете, а копитата на конете бяха полепнали с кал. Най-после, след близо час газене из блатата, се озоваха на твърда земя точно където два обрасли канала се сливаха в
