Глава 13
Пред къщата му стражите се поклониха и отвориха портата. Зинал в прозявка коняр отведе коня му. Всичко бе потънало в тишина. Докато крачеше към спалнята си, Сано за пореден път почувства колко пуст и самотен е животът му. Отново си помисли за Аой, но побърза да отхвърли образа й от съзнанието си. Не искаше да си признае, че цял ден бе очаквал с нетърпение срещата им.
Спря пред голямата стая за гости изненадан — вътре светеше. Отвори вратата и замръзна.
Вътре пред олтара, където горяха свещи и димящ тамян изпълваше въздуха с мускусна сладост, бе коленичила Аой. Печката с дървени въглища пръскаше уют и топлина. Аой отвърна на погледа му с учтива усмивка и особената й красота отново плени сърцето му. Потиснатостта и умората му изчезнаха и той се почувства невероятно бодър. Неясни тръпки на вълнение го накараха да настръхне. Къщата му сякаш се превърна в храм, а Аой — в жива богиня. Разумът потъна в сън и забрава. Не попита как Аой бе разбрала, че трябва да дойде при него, как бе успяла да влезе в къщата. Просто пристъпи напред и коленичи до нея пред олтара, оставяйки мечовете на Тозава отгоре. Целият свят сега се концентрира единствено в тази стая, около него и Аой. Бездиханен, зачака отговора й.
Тя взе първо дългия меч, галейки захабената му ножница с нежни дирещи пръсти. Сано неволно си представи как ръцете й обсипват с ласки тялото му. После тя бавно извади меча от ножницата. Възбудата му нарасна и изду препаската на слабините му. Когато тя поднесе меча към устните си и близна лъскавата стомана, нов прилив на желание го заля и тласна кипнала кръв във вените му. Той с усилие устоя на порива да протегне ръце и да я прегърне. После Аой повтори действията си и с късия меч, а Сано безмълвно я следеше с трепетен поглед. Тя притвори очи и отметна назад изящната си шия вглъбена и съсредоточена. Изглеждаше така, сякаш споделяше неговото удоволствие. Миг по-късно върна мечовете в ножниците им и ги задържа в дланите си. Неясните й стонове усилиха възбудата на Сано. После се разнесе в смях — невъздържан, стъписващ мъжки смях.
— За Бога! — тя се озърна. — Ама Йошивара е точно това, което говорят за нея. Ох, гледай, гледай! Виж, какви красавици са насядали по прозорците… — всичко у нея сега бе типично за един самурай. Резкият й глас, поклащането на раменете, докато тялото й имитираше ходене; предизвикателният смях, отправен към въображаемите куртизанки. Сякаш духът на Тозава се бе вселил в нея. Сано почти си представи непознатия ронин, вървящ срещу него. Като съвършен актьор Аой успя да внуши дори усещане за веселието, което цареше в квартала на удоволствията. — О, да, подходящо място един истински мъж да завърши своето дълго пътуване! — тя отново прихна със смеха на Тозава. — А и проститутката си я биваше… Точно каквато я исках… — гласът на Аой рязко изгуби мъжествеността си, промени се и прозвуча някак странно познато. Тя се усмихна майчински и в същото време прелъстително, а тялото й сякаш изведнъж натежа от плът. Сано трепна, разпознал Лястовицата. — Угрижен си, нали? Искаш ли да ми разкажеш?
Сано бе видял голяма част от уменията на Аой, но сега отново изтръпна пред тези необясними, свръхестествени способности. Разумът се разбунтува; прищя му се да извика, да спре ритуала…
Аой върна мечовете върху олтара, обхвана с ръце сочните си гърди и започна да ги притиска и да мачка зърната им.
— Ела — изрече тя сладостно, усмихвайки се окуражаващо. — Ела, побозай от гърдите ми, господарю мой. Потопи се в мен и открий извора на удоволствието и покоя… — кимоното й прошумоля и тя разтвори колене. — Влез в моята небесна обител… — гласът й се сниши до съблазнителен шепот. — Забрави грижите си за една нощ! Ела при мен.
Нов прилив на желание заля Сано, но той си наложи да преодолее плътските помисли и да се обърне към духа с въпроса:
— Тозава сан, какво се случи след това?
Приликата с Лястовицата изчезна от лицето на Аой, ръцете й отново грабнаха мечовете и изражението на Тозава се възвърна, изкривено от гняв и обида.
— Приготвих се да тръгна към Едо — прозвуча самурайският глас на Тозава. — Бях уморен… Пиян… Той ме нападна точно когато развивах препаската си да се изходя… Посегнах инстинктивно към мечовете си, но жалкият собственик на „Върховна наслада“ ми ги беше отнел. Горкият аз… изоставен и беззащитен… се простих с живота си — единственото, което ми бе останало на тоя свят, след като господарят ми ме прогони… — лицето на Аой се сгърчи и гърдите й захриптяха от мъчителните скръбни ридания на мъжа.
Сано онемя, изпълнен с благоговение и страх. Как можеше тя да говори за развитата препаска, за отнетите мечове и за това, че убитият бе ронин? Слабините му продължаваха да пулсират от копнеж по нея. Какво ли бе да обладаеш жена с такива способности?
— Видяхте ли убиеца си? — наложи си да попита с пресъхнало гърло.
Поклащане на глава. Още ридания:
— Не, беше много тъмно! — и духът напусна тялото на Аой.
Риданията стихнаха и лицето й възвърна женските си черти. Сано започна да се самобичува мислено — как можеше да си позволява да изпитва сексуална възбуда, когато бе длъжен да се съсредоточи върху разследването! Тръсна глава недоволно и извади етикета на новото бундори от пояса си. Подаде го на Аой и когато хартията докосна дланта й, тя затвори очи, а тялото й се олюля:
— Виждам цвете с пет листа — прошепна. — Изрисувано на флагове по стените на някаква крепост край голяма река… — очите й се взряха в далечината. — Крепостта е обсадена. В подножието на стените избухват бомби. Вражеските войски стрелят със снаряди от салове по реката и от високи дървени кули по брега. Вътре, зад крепостните стени, защитниците отвръщат на огъня… — отражението на горящите свещи в очите й сякаш изобразяваше експлозии и оръдейни изстрели. — Но врагът е обсадил крепостта и ще мори защитниците с глад, докато ги принуди да се предадат. Тази нощ един смел съгледвач тайно се измъква от крепостта и преплува реката да търси помощ. Дали ще успее?…
Сано внезапно разпозна битката при Нагашино.13
Без съмнение петлистното цвете бе гербът на Ода Нобунага. За да подкрепи теорията си, Сано трябваше да провери дали генерал Фудживара се е сражавал при Нагашино като съюзник на Ода.
— Но това е било много отдавна… — промълви Аой и ръцете й потръпнаха под етикета като под огромна тежест. — Сега виждам мъж, преминаващ по висок мост над широка река с плаващи по нея дървени трупи. Той върви през мочурища и носи кошница… Вътре има отсечена глава… Стига до селска колиба и влиза… Измива главата, набучва я на дъска, гримира лицето…
— Къде е тази къща? — прекъсва я Сано, тържествуващ, че тя вижда Убиеца Бундори.
— Сред мочурищата. Където два речни канала се сливат в един. Колибата прилича на… самурайски шлем…
Сано видя как погледът й се прояснява — трансът отминаваше.
— Чакай! — възкликна умолително той. — Убиецът сега там ли е? Виждаш ли лицето му? Чия е главата? — в напрежението си той се приведе към нея, надвесен над олтара.
— Утре… — изговори тя едва чуто. — Ще бъде там утре. В часа на кучето… — после остави етикета на олтара и възвърна напълно собствените си черти.
Сано се отпусна назад и прокара ръка през лицето си. Дланта му се навлажни от потта. Слабините му пулсираха с тъпа болка от незадоволено желание, а съзнанието му гъмжеше от въпроси без отговори. И все пак беше се сдобил с още една следа, по която да поеме.
— Двамата с Хирата ще се опитаме да открием къщата и да заловим убиеца там утре вечер — каза той, като полагаше усилия тонът му да прозвучи безстрастно, в унисон със сдържаността на Аой.
— Желаете ли да обсъдите с мен онова, което сте научили днес за убийствата? — дрезгавият й глас бе неустоимо привлекателен и Сано с готовност й разказа за новите си открития с най-големи подробности.
— Мисля, че ключът към убийствата е враждата на генерал Фудживара с клановете Араки и Ендо — завърши той. — Но не можах да открия причината за тази омраза и отговор на въпроса, защо убиецът разчиства кървавите сметки на праотеца си след толкова с време.
— Значи, ако убиецът не беше действал достатъчно бързо, Кайбара щеше да умре от естествена смърт и кланът Фудживара завинаги щеше да загуби възможността да си отмъсти на клана Араки, нали? — рече бавно Аой.
