почина само петнайсет дни след като синът бе напуснал родния дом. На смъртното си ложе старецът остави следната заръка:
— Сине мой… обещай… — пресекливият глас заглъхна до шепот. — Обещай ми, че… ще служиш добре на своя господар… Ще бъдеш живо въплъщение на… Бушидо…
Бушидо — Пътят на воина, строгият кодекс на дълга, честта и подчинението, определящ поведението на самурая в бой и в мирно време.
— Да, татко, обещавам — отвърна Сано, твърдо решен да се бори и да калява духа си съобразно с каноните на Бушидо. — Моля те, сега си почивай и не говори повече.
Но баща му продължи:
— Висшата цел на един самурай е… да извърши подвиг… от смелост и вярност… подвиг, с който да възхити и приятели, и врагове, и да накара господаря си да скърби за смъртта му… А също и да прослави името на рода си, за да го запомнят идните поколения…
— Обещавам! — Сано с мъка сдържа сълзите си. Още от дете знаеше наизуст уроците на Бушидо, с които баща му го бе възпитавал. Стисна силно ръката на стареца в наивното желание чисто физически да попречи на смъртта да го отведе. — Татко, обещавам, че ще осигуря на името ни почетно място в историята!
Доволен, баща му се отпусна и склопи очи.
За Сано кончината на баща му сякаш унищожи смисъла на живота му, връзката с предците, от която произлизаха силата и смелостта му, вътрешният му компас, който сочеше вярната посока. Крепеше го единствено вярата, че като сосакан ще разполага с безброй възможности да изпълни желанието на баща си.
Сега, два месеца по-късно, Сано вече не се и надяваше, че някога ще може да удържи дадената дума. Откакто живееше в крепостта Едо, шогунът напълно го пренебрегваше — срещаха се само на официални церемонии. Обратно на очакванията му, работата на сосакан не бе свързана с търсене на истината, с бойни подвизи или общественозначими проблеми, а с целодневно ровене в документацията и архивите на замъка. Единствената връзка с Бушидо бяха тренировките по бойни изкуства. Може би му бе писано да си остане безименен дребен бюрократ в управлението на Токугава…
— Готови! Прицел!
Гласът на сенсея прекъсна мислите му. Упражнението приключваше. Чувстваше се безкрайно изтощен, всяка фибра от тялото му пищеше от болка. С последно усилие вдигна лъка си и внимателно нагласи стрелата.
— Огън!
Сано отпусна тетивата и заплува към брега. Вече нямаше сили да се тревожи дали е уцелил сламената мишена. Пък и какво значение имаше, щом нямаше изгледи да спечели вечна слава за своята фамилия. Подгизнал и треперещ, изпълзя на чакълестия бряг и остана да лежи неподвижно по гръб със затворени очи. Скоро дочу приближаващи се стъпки. Някой застана при нозете му и затули слънцето. Сано смъкна маската и се надигна. Видя двама от висшите служители на шогуна в пищни роби от цветна коприна. Те го гледаха с нескрито презрение:
— Сосакан сама3? — иронично попита единият.
Сано с усилие се изправи на крака.
— Да? — от шлема и бронята му се оцеждаше вода.
— Шогунът заповяда незабавно да се явите в личния му театър Но4! — каза другият.
Сърцето на Сано заби учестено. Най-накрая, след два месеца мълчание, Токугава Цунайоши желаеше да го види.
— Каза ли защо? — попита той нетърпеливо.
Двамата служители поклатиха отрицателно глава, после се обърнаха и си тръгнаха.
Сано припряно смъкна бронята си, свали мокрите дрехи, изплакна се с чиста вода и бързо навлече всекидневното си облекло — черна туника с фамилния герб, изобразяващ четири вплетени един в друг летящи жерава, и тъмночервеното кимоно със златната щампа на Токугава — трилистна ружа. Накрая втъкна двата меча в пояса си.
Най-после шогунът ще му възложи поръчение, с което Сано ще успее да изпълни клетвата към баща си! Най-после ще захвърли скучната архиварска работа и ще се заеме с истински подвизи! Сърцето му тръпнеше в радостно очакване.
По пътя към вътрешния двор на крепостта той хвърли поглед към мишените. Другите вече бяха събрали стрелите си. Бе останала само неговата — стърчеше от тревата на цяла ръка разстояние от целта. Това далеч не изглеждаше добро предзнаменование…
Въоръжените стражи при портата на вътрешния двор записаха името му в регистъра си, обискираха го за скрито оръжие и накрая го пуснаха да мине. Той се заизкачва по каменния проход към хълма, на който бе кацнал дворецът Едо. През стотина крачки имаше проверочен пост, където отново и отново установяваха самоличността му и го обискираха. Сано още не можеше да свикне с постоянното следене. Понякога си мислеше, че въпреки цялото си великолепие дворецът Едо е просто един огромен затвор и нищо повече.
Зад гърба му затрополиха бързи стъпки.
— Сано сан5, моля те, почакай!
Обърна се и видя Ногучи Мотоори да пухти сърдит по пътеката. Ногучи беше прекият му началник и Сано го поздрави с поклон.
Ногучи — главният архивар на двореца Едо, беше живо въплъщение на опасенията на Сано, в какво би се превърнал и самият той, ако продължи да се занимава с бюрократични вместо със самурайски дела. Широките дрехи скриваха донякъде възедрото тяло на началника му, омекнало от липса на физическо натоварване, а двата меча на кръста му никак не подхождаха на непохватните, несигурни движения на този добродушен петдесетгодишен мъж с детско лице и плешиво теме. Сано бе харесал Ногучи още при запознанството им. Човекът бе вежлив, услужлив и също като него безкрайно влюбен в историята. И въпреки това Сано си мечтаеше за по-твърд наставник.
— О, Боже, радвам се, че те настигнах! — изхриптя Ногучи, като едва си поемаше дъх.
Прикривайки нетърпението си, Сано забави крачка, за да се изравни с Ногучи. Длъжен бе да отдели необходимото внимание на своя началник.
— Исках да ти съобщя, че преговорите за женитбата ти вече дадоха резултат — продължи Ногучи. — Семейство Уеда се съгласиха на миай — сгледа. Скоро двамата с госпожица Рейко ще бъдете представени един на друг.
Новината наистина зарадва Сано. Като негов началник Ногучи от два месеца изпълняваше приятното задължение да посредничи на своя подчинен.
— Високо оценявам усилията, които полагате за мен, Ногучи сан — отвърна той.
На трийсет и една годишна възраст, все още ерген, Сано копнееше за съпруга и семейство — особено за син, който да продължи името му. Освен това хранеше романтична, макар и нереална надежда за изпълнена с чувства интимност — възможна, но далеч не задължителна при един уреден брак. До този момент не се бе оженил, защото баща му настояваше да си вземе за съпруга не момиче от тяхното съсловие, а дъщеря на богат или високопоставен самурай, за да се подобри положението на семейството — икономическо и социално. Естествено, всички предложения към наследничките на могъщите кланове бяха отхвърлени. Но сега, след повишението му, пред Сано се бяха открили значително по-добри перспективи. Кланът на Уеда Рейко бяха наследствени васали на Токугава. Баща й бе единият от двамата магистрати на Едо и много богат човек.
— Ако всичко мине благополучно — рече Ногучи, — много скоро, след като приключи траурът за баща ти, разбира се, ще организираме сватбата ти. О, Боже! — той се усмихна, но Сано усети, че архиварят е разтревожен от нещо, което не е свързано с брачните преговори. След кратко мълчание Ногучи продължи: — Понякога, така да се каже, вместо да изпълниш някоя задача, би могъл да оползотвориш времето си и по-пълноценно… — началникът премина от пряма, открита реч към предпазливи и завоалирани слова, придружени с многозначителен поглед. — Възможно е също деликатно да прехвърлиш задължението
