Бундори

за извършването на определена задача на някого другиго… Без, разбира се, да се поставят под съмнение способностите или добрата ти воля… — Ногучи продължаваше да го гледа право в лицето. — Според мен един умен човек може да убеди останалите в собствената си гледна точка, без да рискува да бъде порицан или да се изложи…

Сано бе искрено озадачен. Ногучи поклати глава и се постара да бъде малко по-конкретен:

— Негово превъзходителство е много зает човек и понякога някои по-несъществени въпроси неизбежно избледняват от паметта му… Но всъщност това не е чак толкова лошо за нас…

Едва сега Сано схвана какво искаше да му каже Ногучи. Повечето от служителите на шогуна, в това число самият главен архивар, толкова се страхуваха да не си навлекат неприятности, че гледаха да не вършат каквото и да било — нито добро, нито зло, за да не привличат излишно вниманието върху себе си. Ногучи, очевидно дочул, че шогунът вика Сано, макар и да не знаеше за какво точно, се опитваше да го „посъветва“ да използва всякакви средства, за да избегне възлагането на каквато и да било задача. Или ако не успее, да се бави и да се размотава с надеждата, че Токугава Цунайоши просто ще забрави.

Само че Сано не споделяше мнението на Ногучи. Когато минаха през поредния проверочен пост и влязоха в градината към двореца, той каза:

— Оценявам загрижеността ви, Ногучи сан, но каквото и да нареди нашият господар, аз съм длъжен да го изпълня незабавно и съвестно.

Ногучи ахна при такава очевидна глупост от страна на Сано.

— Ама… аз просто споделих опита си! Никога не съм намеквал, че трябва да пренебрегваш заповедите на негово превъзходителство! — възкликна той и затисна уста, озъртайки се дали някой не го е чул.

Сано знаеше защо Ногучи се страхуваше от подслушвачи — дори и намек за неподчинение или нелоялност можеше да се изтълкува като измяна, която да бъде наказана с изгнание или смърт. Едо гъмжеше от шпиони и доносници, много от тях в самия дворец. Всеки наоколо можеше да е мецуке — шпионин от специалната агентура на шогуна. Или просто някой, петимен за повишение, готов да злепостави колегите си.

— Да, разбира се, Ногучи сан. Зная, че ми мислите доброто — Сано кимна за сбогуване.

Ногучи поклати глава и извика след него:

— О, младост, необуздана и безразсъдна! Бъди предпазлив, Сано сан. Гамбате кудасай! Дерзай и успех!

Сано събу обувките си и окачи мечовете си в огромното преддверие на двореца. Замисли се за предупреждението на Ногучи. Странни правила ръководеха служителите на бакуфу — военнофеодалното управление на страната. Нима може да сгреши, ако изпълни дълга си към своя господар? Идеята му се стори абсурдна. Стъпи върху пода от полирано кипарисово дърво и пое по коридора към външната част на сградата, служеща за канцеларии на управлението. Стигна до строго охраняваните порти на личния театър Но на шогуна и спря за миг да се подготви за срещата с върховния военен диктатор. Стражите плъзнаха встрани вратите и отстъпиха, за да му направят път. Сано преглътна опасенията си и влезе.

Озова се на веранда с изглед към огромен, застлан с чакъл двор, ограден с ред борове. Вляво върху повдигнат дървен подиум с покрив се намираше сцената на театър Но. В дъното на сцената трима барабанисти и двама флейтисти свиреха старинна тържествена мелодия. В центъра на сцената лежеше актьор в раирано расо на странстващ монах. Другите актьори бяха заели местата си в страничните части на сцената. Сано хвърли поглед към човека, комуто се бе заклел да служи. Цунайоши, петият шогун от клана Токугава, седеше отпуснат сред куп възглавнички върху малък подиум точно срещу сцената. Беше облечен в пищно копринено кимоно в нюанси на златисто, кафяво и кремаво. Отгоре носеше черна туника с подплатени рамене и типичната за ранга му черна шапка. Държеше затворено ветрило. Усмихваше се и поклащаше глава в такт с музиката. Цунайоши ценеше театър Но повече от всички други изкуства и лично го покровителстваше. Изглежда, не си даваше сметка за отегчените изражения на десетимата васали, които, принудени да гледат с него, бяха коленичили от двете му страни. Сано поклати глава с горчивина — този ли дребен и благ, преждевременно състарен четирийсет и три годишен човечец бе потомъкът на великия Токугава Йеясу, който преди близо сто години бе разгромил воюващите кланове и бе поставил страната под контрола на собственото си управление?

Млад актьор, препасал меч, се приближи до сцената откъм завесата на гримьорните. Носеше перука с дълги разпуснати черни коси, висока черна шапка, роба от златист брокат и широка, разделена на две пола. Спря до кулисите в левия край и подхвана бавен, стилизиран танц, придружен с монотонен речитатив:

От светската си суета поведен,
явявам се във призрачни одежди,
на мястото, където неотдавна
застигна ме смъртта коварна,
за да разкажа на монаха спящ
историята си отколешна и скръбна…

Сано позна пиесата — беше „Таданори“, писана преди близо триста години от великия драматург Дзеами Мотокийо. Таданори, владетел на провинция Сацума, бил поет и воин от клана Хейке. Когато от императорския дворец направили антология на великата поезия, те включили и едно от стихотворенията на Таданори, но анонимно, тъй като Хейке били смятани за бунтовници. Скоро след това Таданори загинал в битка, скърбящ, че не са написали името му. В пиесата неговият призрак разказва своята тъжна история на странстващ монах, за да не бъде осъдена на забвение славата му на поет.

Как стиховете ми прочувствени и нежни
за книгата Велика бяха отличени,
ала гневът на господаря славен
изтри от страниците мойто…

— Не така! — извика Токугава Цунайоши и затрака с ветрилото си по подиума. Актьорът, прекъснат насред стиха, залитна в танца си. — Ето как! — и шогунът запя с писклив глас.

Сано не забеляза особена разлика в изпълнението, но останалите от публиката зашумяха одобрително. Шогунът махна с ръка и рече:

— Няма значение… ъ-ъ… свободен си. Следващият!

Актьорът напусна сцената. Музиката зазвуча отново и друг актьор пое по пътеката. Сано осъзна, че това не е представление на трупата от професионални актьори на шогуна, а прослушване за любители, главно самураи от васалите на Токугава, които се стремяха да спечелят благоволението му, стараейки се да угодят на вкуса му относно развлеченията. Сано изтръпна: нима Цунайоши възнамерява да прослуша и него? Мечтите за предстоящите подвизи бързо избледняха във въображението му и той неволно отстъпи назад. В този момент шогунът му направи знак да се приближи, после се обърна към музикантите и рече:

— Свободни сте!

Мъжете на сцената се поклониха и се скриха в гримьорната. Сано тръгна към подиума и улови любопитните погледи на присъстващите върху себе си.

— На заповедите ви, ваше превъзходителство — коленичи той и опря чело о земята с изпънати напред ръце.

— Стани — нареди шогунът — и ела по-близо!

Сано се подчини. Известно време Цунайоши го оглеждаше изпитателно. Сано вдигна поглед към него и установи, че не само той бе забравил чертите на господаря си, но и великият диктатор очевидно не си спомняше неговите.

— Така-а — каза Цунайоши накрая. — Изглеждаш ми способен като физика и ум самурай, съвсем подходящ за задачата, която имам наум. Слушай сега… Снощи е бил убит Кайбара Тоджу. Главата му е била