плувна в пот, краката му натежаха като олово. А стъпките продължаваха да го следват все по-нагоре във високите северозападни части на крепостта, все по-далеч от дома, от двореца и от населените части в подножието на хълма.
Мускулите му започнаха да се схващат, докато минаваше през портата към тренировъчния терен за бойни изкуства. Чуваше преследвачите си все по-близо, дори успя да ги зърне, когато заобикаляше езерото и криволичеше между мишените за стрелба с лък. Подмина навеси и конюшни, после прекоси някакъв път и навлезе във Фукиаге, горския резерват на двореца.
Високите борове го поеха в своята тъмна, изпълнена с шепот тишина. Избягвайки застланата с чакъл пътека, която водеше към поляните за излет, Сано криволичеше между дърветата и се мъчеше да тича безшумно по застланата с борови иглички земя. Бе изчерпал силите си докрай. Облегна се върху ствола на едно дърво да си почине за миг. Кръвта забуча в ушите му. Погледна назад към началото на гората. Сърцето му отново заблъска в гърдите. Паниката го сграбчи за пореден път. Към него през дърветата се приближаваха две трепкащи светли петна. Докато ги наблюдаваше, към тях се присъединиха още три, а после се разгърнаха вляво и вдясно от него. Мъжете бяха донесли факли, за да го преследват. Бе загубил защитата на тъмнината.
Сано изстена и се оттласна от ствола. Потребността да бърза надделя над нуждата му да отпочине. Втурна се напред. Ниските клони шибаха гърдите му и ситните камъчета хрущяха оглушително под стъпките му. От дясната му страна изникна пламък на факла и той бързо сви в противоположната посока само за да зърне друг точно срещу себе си. Скоро загуби напълно чувство за ориентация. Можеше само да се надява, че се движи към портите в отсрещния край на горичката, през които можеше да избяга.
Тогава съвсем неочаквано отпред изникна малко сечище с две каменни пейки. Знаеше, че трябва да остане под закрилата на гората, далеч от открити пространства, но дробовете му се гърчеха за глътка въздух. Мускулите му се бяха схванали и болката го пронизваше като острие на копие. Хукна към сечището, но се спъна и се строполи на земята.
Долови шумолене на листа, пукот на клони. Факлите все повече приближаваха, стеснявайки кръга около него. Трепкащата им светлина и острият им дим изпълниха полянката. От гората изникнаха мержелеещи се човешки фигури. Сано осъзна, че съвсем преднамерено го бяха тласнали към Фукиаге, за да го притиснат тук. С последни сили успя да се изправи, но вече бе твърде късно. Преследвачите му излязоха на поляната. Бяха петима високи снажни мъже в брони и тъмни кимона — униформата на низшите стражници от крепостта. Отляво на кръста им висеше меч, а отдясно — масивна дървена бухалка. Вместо шлемове имаха черни качулки.
— Какво искате от мен? — Сано ги изгледа един по един и сърцето му се сви при вида на хищния блясък в очите им. — Защо ме преследвате?
Мълчание, което се нарушаваше единствено от пукота на факлите, от неспирния вятър и от тежкото дишане на противниците му. После водачът им заговори:
— Престани да дириш Убиеца Бундори — прозвуча гласът му, приглушен от качулката.
Сано се озадачи. Нима бяха тичали след него само за да му отправят това предупреждение?
После водачът им захвърли факлата и пристъпи към Сано. Другите го последваха. Откачиха палките от поясите си. Намерението им бе повече от очевидно — да го смажат от бой, да го осакатят или даже да го убият, за да осуетят разследването. Сано усети в тялото му да нахлуват свежи сили, които го подготвиха за битка, ръката му посегна към меча, но си спомни закона, забраняващ да се вади меч на територията на крепостта. Поколеба си за миг, преди да се подчини на инстинкта си за самосъхранение. Моментната нерешителност предреши съдбата му. Преди да достигне оръжието си, палката на мъжа отдясно се стовари върху предната част на ръката му. Сано изохка от болката, която прониза костта и се устреми нагоре към рамото. Направи повторен опит да изтегли меча си, но върху рамото му се стовари палката на следващия нападател и той политна назад. Третото посягане към меча му спечели нов удар по бедрото. Сега нападателите го обградиха и го засипаха с удари. Една палка се стовари върху брадичката, отметна главата му назад и той си прехапа езика. Земята се залюля. Усети кръв в устата си. Следващ удар зад коленете подкоси краката му и той политна назад, а луната и дърветата се свлякоха в долния край на полезрението му. Нов разтърсващ удар го прати напред и Сано се възползва от положението си, като сведе глава и я заби в защитения с броня корем на един от нападателите си. Противникът му изпъшка и падна. Сано се хвърли отгоре му. Отчаянието го изпълни със сили, но нечии силни ръце го сграбчиха за яката и го дръпнаха нагоре. Все пак успя да изтръгне палката от противника си и да грабне една от захвърлените на земята факли. Дръпна се бясно и успя да се отскубне. Обърна се към враговете си и със замах стовари палката върху най- близката качулка. Чу хрущене на кост и после рев от болка. Мъжът пусна оръжието си и се хвана с ръце за главата. Сано замахна с факлата към останалите. Трима успяха да се отдръпнат, но ръкавът на четвъртия пламна.
— Дръжте го! Хванете го! — извика водачът и всички отново се втурнаха напред. Някой стовари палката си върху факлата, строши я на две и остави къс ненужен колец в ръката на Сано.
С ясното съзнание, че никога не е бил кой знае какъв майстор в боя без меч, Сано можеше да разчита единствено на скоростни и непредсказуеми удари. Затова се завъртя устремно, размаха палката, засегна нечие рамо, после одра нечия буза. Целеше се в незащитени части от телата на противниците си. Силата му набъбваше във вихъра на битката.
Но бандата бързо се окопити и го засипа с още повече удари. Болката избухна в рамото, в гърба и в лицето му.
— Кой ви нареди да вършите това? — попита той, като се мъчеше да не гълта бликащата в устата му кръв. — Капитан Чуго ли? — началникът на охраната командваше всички воини в крепостта, включително и тези. Единственият отговор от мъчителите бе жесток ритник в слабините. Въпреки неистовата болка той продължи да разпитва: — Кой? Янагисава ли? — дворцовият управител контролираше цялата крепост и всички в нея. За да защити лицето си, Сано пое последвалия удар с лакът и изкрещя от болка. Решен да научи истината, продължи да пита въпреки болката и ужаса: — Кой? Мацуй ли? — търговецът вероятно държеше в ръцете си повечето васали на шогуна заради дългове и можеше да заплати за всякаква услуга, която му бе необходима. В следващия миг китката му изхрущя болезнено и остатъкът от палката отхвръкна от ръката му. Друг удар се стовари върху слепоочието и в главата му отекна оглушителен гръм. Сано изстена и се строполи на една страна. В ушите му отекна дрезгавият смях на мъчителите му.
— Вижте славния сосакан! Проснат на земята, където му е мястото!
Сано не можеше да помръдне. Дрехите му бяха подгизнали от пот и кръв. Притъмня му пред очите, звуците заглъхнаха и той започна да потъва в черните вълни на небитието, когато нечий писък възпря устрема му към бездната. До него се тръшна едно тяло. Ругатните преминаха във викове на изненада. Сано премигна озадачен, когато още един негов мъчител отхвръкна назад. После незнайно откъде на поляната изникна тайнствена слаба фигура в черно и започна да сипе удари с поразителна лекота и бързина. Сано затвори очи, за да прогони видението, но постепенно осъзна, че не са халюцинации. С мъка отвори натежалите си клепачи. Нападателите му лежаха натръшкани около него като поразени от гръм. Отнякъде се чуха почти безшумни стъпки, които се приближаваха. Тъмната фигура се мярна над него, вирна глава и се ослуша в пълна неподвижност. После се наведе към Сано и го подхвана през кръста. Метна го на гръб и всичко потъна в мрак.
Глава 26
Топлина, нежна и ласкава. Тих плисък на вода. Болка, първоначално приглушена и далечна, после все по-осезаема и натрапчива. Сано изплува от безсъзнанието като гмурец, който изскача на повърхността на лепкав океан. Повдигна тежки клепачи и изстена. Не можеше да си спомни какво се бе случило. Не знаеше къде се намира, единственото, което чувстваше, бе, че лежи по гръб и че го грози опасност. Опита се да помръдне, но усилието му причини неописуема болка, която окончателно го разбуди, и той усети нечие присъствие до себе си. Рязко си пое въздух.
На златистата светлина на фенера изплува спокойният лик на Аой, която нежно допираше до лицето му влажна бяла кърпа. Ръкавите на кимоното й бяха навити над лактите. Щом срещна погледа му, тя се усмихна едва доловимо.
— Събудихте се. Добре.
